Предсказанието

ЛА ПАЛМА КАНАРСКИ ОСТРОВИ

Докато някои други острови от Канарската верига бяха платили висока цена за отстъплението си пред доларите на туристите, Ла Палма беше останал непокътнат. Това беше отчасти защото хората не се радваха особено на идеята родината им да бъде опустошена от чужденците, но предимно защото островът беше сравнително млад в геоложко отношение. Вълните на Атлантическия океан, които се разбиваха в бреговете му, все още не бяха подронили високите скали на чистите плажове, толкова жадувани от европейските летовници.

Брулен от постоянни ветрове и охлаждан от океански течения, Ла Палма бе останал каменист и рядко населен. Жителите наброяваха малко повече от осемдесет хиляди. Хребетът Кумбре и широкият деветнадесет километра Калдера де Табуриенте разрязваха острова на ясно очертани сегменти. Северната част беше обрасла с гори от канарски борове и ниски храсти, а във вулканичната почва на юг имаше само високи треви и обработваеми лозя.

На най-високата точка, 2340 — метровия Рок де ла Мучачос, бяха построени няколко обсерватории. Под сребристите им куполи се намираха някои от най-мощните телескопи в Европа. Далеч от смога и замърсения въздух, Ла Палма беше идеално място за наблюдение на небето.

Но така беше преди земята да започне да се движи. И дори масивните бетонни основи под обсерваториите не можеха да отслабят трусовете, които разтърсваха острова.

През двете седмици след пристигането си Мърсър в продължение на осемдесет часа бе кръстосвал Ла Палма с хеликоптери. В момента пътуваше със „Сийхоук“ на военноморския флот, излетял от бойния кораб амфибия „Белю Уд“, който се носеше с рев над пристанището на столицата Санта Круз де ла Палма. Шест закотвени товарни кораба чакаха реда си да разтоварят техниката, предназначена за опита да се предотврати свличането, и да закарат местните жители на Тенерифе, където самолетите бяха готови да ги транспортират до Мадрид и бежанските лагери, които се строяха в централната част на Испания.

По-навътре в морето американски и испански бойни кораби бяха блокирали пътя и не допускаха флотилията от частни яхти. Въпреки опасността вулканичните изригвания се бяха превърнали в най-модното събитие, което богатият елит искаше да наблюдава. Засега военните им разрешаваха да се приближават на четиридесет километра от острова. След няколко дни кордонът щеше да бъде преместен назад и летището на Тенерифе щеше да бъде затворено за частни самолети. Така щеше да секне потокът от натоварени с журналисти хеликоптери, които бръмчаха над острова.

На пътищата за града бяха разположени охраняеми пропускателни пунктове. Всеки пазач имаше високоскоростен портативен компютър, който постоянно актуализираше информацията за местоназначението на камионите, тежката техника и цистерните с гориво, разтоварвани от корабите. Това се правеше с цел никой екип да не стои без работа, ако им свършеше дизеловото гориво или резервните части, или липсваше някое от стотиците технически средства, необходими за проекта. Армиите от компресори и сонди, работещи по западния склон, вече бяха изкопали огромни дупки и достатъчно кал, за да запълнят малко езеро.

— Ето го — каза по интеркома пилотът и посочи самотен кораб на няколко километра южно от града.

Това беше тридесет и три метровият „Петромакс Ейнджъл“, собственост на „Петромакс Ойл“. Заобленият нос и прекомерната широчина на бимса му придаваха непривлекателен вид, но предназначението му беше да поддържа петролни и производствени платформи в почти полярните условия в Северно море. Корабът олицетворяваше превъзходството на функционалността пред формата и имаше тяга хиляда и двеста конски сили, динамични позициониращи системи подводница, батискаф и два дълбоководни робота. „Ейнджъл“ пристигаше с комплиментите на президента на компанията Аги Джонстън, жена от миналото на Мърсър, която бе дала кораба въпреки или заради неговото участие в проекта. Мърсър не беше сигурен коя точно е причината.

След няколко минути той забеляза „Ейнджъл“. Корпусът му беше боядисан в яркочервено, палубата — в зелено, а надстройката — в сигнално жълто, но дори тези ярки цветове едва се виждаха сред пепелта и пушека, които изпълваха въздуха и предизвикваха хаос в работещите машини на острова. Сутрин всеки на Ла Палма извършваше дневния ритуал да изтръска дрехите си, колкото и плътно да бяха затворени спалните.

Небето постоянно беше забулено от противни зеленосиви облаци. Сателитните снимки, които Мърсър беше видял, показваха, че лепкавата мъгла се разпростира на изток от древния остров с формата на брадва. Колкото и често да си миеше зъбите и колкото и вода да пиеше, Мърсър винаги усещаше, че в устата му има песъчинки. Единственото спасение от пепелта беше да лети срещу вятъра с хеликоптер и дори там въздухът беше натежал от смрадта на сяра.

„Сийхоук“ стигна до кърмата на „Петромакс Ейнджъл“. Беше твърде голям, за да кацне на площадката за хеликоптери, затова спря във въздуха над палубата. Мърсър отвори вратата на пилотската кабина, хвърли чантата си и скочи. Един от членовете на екипажа отвори задната врата и помогна на Тиса да слезе. Мърсър я хвана и двамата се наведоха, докато огромният хеликоптер отлетя.

Чарли Уилямс и Джим Маккензи го посрещнаха първи. Бяха се качили на „Ейнджъл“в Шербург, Франция, заедно с екипировката си, която беше докарана от Гуам със „С — 5 Галакси“ на военновъздушните сили. Мърсър ги виждаше за пръв път, откакто се бяха гмурнали да разгледат „Смитбек“.

— Не знам дали да ти благодаря, или да те наругая, че ни повика — вместо поздрав каза Джим и стисна ръката му.

— Зависи от това дали ще успеем.

— Той говори само от свое име — рече Чарли. — В момента не бих искал да съм на друго място. Такава възможност се появява веднъж в живота.

— Обзалагам се, че дори съпругата ти одобрява решението ти.

— Едва след като предума Джим да й позволи да дойде. Това изненада Мърсър, но го подмина без коментар. Присъствието на Спирит нямаше значение.

— Имате ли всичко, което ви трябва? — попита той, след като представи Тиса на двамата изследователи на морето.

— Каквото не сме донесли — отвърна Маккензи, опитвайки се да запали пурата си срещу вятъра, — хората тук, на „Ейнджъл“, го имат. Но тъй като трябваше, да напълним целия товарен самолет, взехме всичко от „Морски наблюдател“ освен водопроводната инсталация.

— А вторият водолаз? Алан Джарвис? Обичайното весело изражение на Чарли помръкна.

— Той вече няма да се гмурка. Преживя нещо като закъснял шок. В нощта, след като ти замина, се събуди с крясъци. Лекарите трябваше да го упоят, за да заспи. Все още е в болница на Гуам.

Мърсър беше потресен. Джарвис изглеждаше добре в дните, които бе прекарал на „Морски наблюдател“.

— Нямах представа.

— Ние също — съгласи се Джим. — Но такива неща се случват.

— Ти се чувстваш добре, нали? — обърна се Мърсър към Чарли.

Високият слаб калифорниец се ухили.

— Плащат ни, за да рискуваме. А сега, сериозно, чувствам се отлично. Двамата със Спирит дълго разговаряхме по въпроса. Мисля, че случилото се там долу я уплаши много повече от мен. Затова настоя да дойде. Имаме резервен водолаз. Скот Глас. Много е добър.

— Настанихте ли се на „Ейнджъл“? Имате ли проблеми с екипажа?

— Шегуваш ли се? — учуди се Чарли. — Подводната технология е една от малкото области, където науката кара индустрията да произвежда най-новото и най-хубавото. Водолазните ни костюми страхотно ще се харесат на момчетата тук. Докато пътувахме насам, решихме да използваме „Консей“, дълбоководния робот, който донесохме, а не двата на „Петромакс“. Сутринта приключихме с инсталирането на софтуера.

— Освен това всички знаем какъв е залогът — намеси се Джим. — Никой не би искал да рискува, когато става дума за такова сериозно нещо.

Мърсър кимна.

— Добре. Лес Донъли разговаря с всички местни водолази, останали на острова, и измери температурата навсякъде на Ла Палма. Той откри три вулканични отвора по източното крайбрежие под хребета Кумбре, които може да ни послужат. Два от тях показват равномерно повишаване на температурата, затова смятаме, че са активни. Третият остава спящ. Намира се на петдесет и пет метра и малцина са се гмуркали там. Не знаем какво да очакваме.

— Каква е температурата на водата около другите отвори?

— Тридесет около устието, двадесетина градуса по-висока, отколкото навътре в гърлото им.

— Моят „Тритон“ издържа до сто градуса — заяви Чарли.

— Може да ни потрябва. Първо ще проверим спящия отвор с робота, преди да спуснем някого във водата. — Мърсър даде на Маккензи тетрадка, разтворена по средата. — Това са координатите. Занеси ги на капитана и да се залавяме за работа.

Чарли и Джим оставиха Мърсър и Тиса сами до перилата на кораба. На осемстотин метра от брега островът не изглеждаше опасен и можеше да се предположи, че облакът от пушек се дължи на горски пожар, а не на изхвърляне на сяра от недрата на земята.

— Интересно — отбеляза Тиса и го погледна в очите. Черните й коси блестяха на червеникавия блясък на почти закритото от облаци слънце. — Хората приемат заповеди от теб, сякаш сте работили заедно от години.

— Тримата преживяхме нещо разтърсващо — възрази Мърсър.

— Нямам предвид само Джим и Чарли, но и другите, дори шефът ти адмирал Ласко.

Мърсър се вторачи във водата.

— Не съм мислил за това. Осъзнавам, че трябва да се направи нещо, и ако аз не мога да го направя, намирам хора, които могат. Най-важното е да намериш подходящите хора. Всеки кретен може да ръководи екип, който знае какво прави. — Той се усмихна. — Единствената ми грижа е да се обградя с експерти и да изглеждам способен.

Тиса закачливо го плесна по ръката.

— Шегаджия.

Шест часа по-късно „Петромакс Ейнджъл“ беше на позиция близо до мястото, където Лес Донъли беше открил подходящ отвор. Носът и моторите на кърмата бяха свързани с компютъра на динамичната позиционираща система, който получаваше информация от глобалните сателити през половин секунда.

Джим Маккензи седеше в светлината на видеомониторите. Държеше лостовете, контролиращи „Консей“ — робота, кръстен на помощника на професор Аронакс в „Двадесет хиляди левги под водата“ от Жул Верн. Зад него бяха Мърсър, Тиса, Чарли и Спирит Уилямс и смесица от хора от „Петромакс“и екипажа, доведен от Джим от „Морски наблюдател“. Контейнерът с контролните уреди беше занитен с болтове за палубата на „Ейнджъл“. Вътре бръмчаха компютри и се разнасяше съскането на пречистващите въздуха системи. Вратите трябваше да бъдат затворени и климатичната инсталация усилено работеше, за да поддържа постоянна температура.

Работниците извън контролния център наблюдаваха кабела на „Консей“, който се размотаваше от огромната макара на кърмата. Роботът с очи на насекомо потъваше все по-дълбоко във водата.

Джим дъвчеше края на пурата си. До него беше сложена кана с леденостудена вода. Пръстите му се движеха с лекота по уредите, а камерите на борда на безпилотната подводница се бяха превърнали в негови очи.

Роботът имаше размерите и приблизително формата на двойно легло, но беше направен от високоустойчива стомана карбонов фибър и керамика. Вътре бяха монтирани четири стереоскопични камери, предназначени за изключително слаба светлина, както и автоматична ръка, уреди за измерване на налягането и температурата и химичен анализ на водата.

— И така, момчета и момичета — без да поглежда публиката си, каза Джим, — спускаме се на четирийсет и пет метра. Таблото на „Консей“ показва зелена светлина.

На монитора не се виждаше нищо, освен блясъка на прожекторите, монтирани над камерите. Роботът продължаваше да потъва. Джим го направляваше далеч от подводната базалтова основа на острова.

— Каква е температурата на водата? — попита един от техниците на „Петромакс“.

— Обичайните петнадесет градуса — отвърна Маккензи. — Няма признаци на вулканично затопляне.

Мърсър изпита облекчение. Над тях застрашително се извисяваше вулканът Сан Хуан. Докато от странични гърла в южната част на острова беше започнала да се процежда лава, намиращият се в средата Сан Хуан само клокочеше и от време на време изхвърляше пепел.

Конструиран да изследва най-дълбоките части на Световния океан, „Консей“ нямаше проблеми на петдесет и пет метра, където можеха да работят дори водолази.

— Вулканичният отвор би трябвало да е на стотина метра пред нас и малко вляво — отбеляза Джим, докато насочваше маневрения робот.

Той го придвижи напред, като наблюдаваше видеокартината и екрана на сонара, който отбелязваше релефа на подводните скали. Неволният допир до камъка дори в плитчините можеше да повреди робота с дистанционно управление.

— Да, виждам скалата.

Неясната сянка на екрана се превърна в неравно възвишение от втвърдена лава. Маккензи насочи робота още напред, за да го разгледат по-добре, и екипът видя, че изстиналата лава е оформена в дълги ивици, някога изскочили от отвора като паста за зъби от тубичка. Всички очакваха, че ще има магмено поле. Гледката напомняше за развалини на древногръцки храм, а по-дългите и прави ивици лава — на паднали колони.

— Съдейки по количеството лава — каза Мърсър, — мисля, че каналът е достатъчно голям.

Тунелите в скалата бяха с диаметър близо пет метра.

— Под отвора сме. — Джим издигна „Консей“ три метра и после още десет.

Магменото поле изчезна, но не забелязаха отвора. Маккензи завъртя робота, търсейки върху скалата по-тъмна точка. Нищо. Той спусна „Консей“ на първоначалната позиция, придвижи го три метра наляво и после го издигна. Всички се бяха вторачили в екрана с надеждата да видят вулканично гърло. Роботът се издигна над пласта от магменото поле и Джим отново го спусна и започна да търси три метра наляво.

След като разгледаха петдесет вертикални ивици, районът от застинала лава свърши. Бяха изгубили четири напрегнати и мъчителни часа.

— Никой не е казал, че ще бъде лесно — заяви Маккензи. Без да се плаши от трудностите, той върна „Консей“в началото на магменото поле и методично започна да претърсва следващата ивица, намираща се три метра вдясно.

— Мислех, че съм определил мястото — нещастно отбеляза Лес Донъли.

— Не се тревожи — успокои го Чарли. — Отдавна сме научили, че не можем да намерим нищо под водата, ако то не иска да бъде намерено. — Той се обърна към съпругата си. — Можеш ли да използваш някакви номера с лескова пръчка, за да помогнеш?

Спирит стисна ръката му.

— Съжалявам, любими, но това има резултат само когато търсиш вода. А вие, доктор Мърсър? Винаги имате скрита торба с номера. — Тонът й беше изпълнен с ирония. Мърсър не обърна внимание на това.

— Не и този път.

— Е, да. Правите чудеса само когато под вашия задник стане напечено.

Той я стрелна с поглед, но не каза нищо. След един час и още десет претърсени ивици полето от застинала лава отново изчезна.

— По дяволите! — Ругатнята беше най-силната емоция, която Маккензи бе показал, откакто бяха започнали издирването, докато останалите проявяваха признаци на раздразнителност и гняв. — Отворът, през който е изригнала лавата, трябва да се е затворил. Ами сега?

Бяха изследвали само малък сектор от видимата част на скалата. Без да имат по-ясна представа за местоположението на отвора, можеше да го търсят и през следващата седмица и пак да не го открият.

— Много съжалявам — повтаряше Лес. — Водолазите, с които разговарях, бяха сигурни, че там има вулканичен отвор.

— Върни „Консей“ на първоначалната позиция и го спусни по-надолу — заповяда Мърсър.

— Защо е това непрекъснато нагоре-надолу? — заяде се Спирит Уилсън. — Гърлото може да е горе, където търсим.

— Това е предположение — призна Мърсър, — но се обосновава на научен факт. Чарли може би ще ме подкрепи. Той е много по-опитен водолаз от мен. Мисля, че отговорът е азотна наркоза, или упойване от дълбочината, усещане, което може да обземе водолаза, когато е дълбоко под водата, нещо като алкохолно опиянение. Замъглена преценка, липса на моторна координация и чувство на еуфория. Да предположим, че водолазите, с които Лес е разговарял, са изпаднали в азотна наркоза, когато са открили отвора. Вероятността е да са били на по-голяма дълбочина, а не на по-плитко.

Чарли кимна.

— Има логика.

— Ами ако са били на една миля на юг или на север оттук, когато са се гмурнали? — възрази Спирит.

— Били са на повърхността, когато са определили позицията си — отвърна на предизвикателството й Чарли. — Убеден съм, че могат да разчитат портативната глобална позиционираща система.

На Спирит ней се понрави, че съпругът й защитава Мърсър, и махна ръката, с която Чарли я беше прегърнал през кръста. Тя скръсти ръце на гърдите си и ядосано излезе от контейнера с контролния център.

Джим не обърна внимание на гневния й изблик.

— Мисля, че Мърсър има право. Ще спусна „Консей“ на деветдесет метра и ще видим какво ще стане.

— Дълбочината е много по-голяма, отколкото може да стигне леководолаз.

— По-добре да бъдем предпазливи, за да не съжаляваме после.

Маккензи отдалечи робота от скалата и го остави бавно да потъне в бездната. Той насочи камерите право надолу, за да избегне назъбените скали, докато спускаше „Консей“.

На осемдесет метра те видяха друго поле, осеяно с ивици застинала лава.

— Бинго!

Мобилният телефон в джоба на панталона на Мърсър започна да вибрира. Той излезе от контейнера, за да не безпокои останалите. Въздухът беше свеж, но изпълнен с миниатюрни частици пепел. Вкусът му беше метален и Мърсър не можеше да поеме дълбоко дъх, без да се закашля.

Слънцето залязваше зад хребета Кумбре. Силуетът на вулканичното образувание беше ясно очертан на вълнообразната линия между мрака и светлината. Цветът му беше по-скоро оранжев, отколкото жълт поради пепелта в атмосферата. На юг, където вулканът Тенегуя изхвърляше разтопени скали, небесното зарево беше неземно и наподобяваше ад.

Мърсър извади телефона от джоба си и го отвори. Търсеше го Айра Ласко. Двамата разговаряха най-малко десетина пъти на ден.

— Какви са последните новини? — попита Мърсър.

— Имам нещо за колекцията ти от най-смешните неща които си чувал. Делегацията на Северна Корея в Обединените нации е готова да оттегли възраженията си да взривим атомна бомба в Ла Палма, ако им позволим да експериментират с една от техните. Казват, че детонацията на острова е мирно използване на ядрено оръжие и опитът им ще бъде с благотворителна цел.

— Да, да уплашат до смърт Япония и Южна Корея. Каква е реакцията на обединените нации?

— Официално нямат голям избор, освен да им разрешат. Така както е написано решението, всяка държава трябва да е съгласна, за да получим позволение да взривим ядрена бомба. Неофициално, веднага щом извършим опита си, ще им бъдат наложени санкции, които ще ги върнат в каменната ера.

Мърсър се подсмихна.

— Какво друго става?

— Екипът в „Лоранс Ливърмор“ разполага с бомбата, която ти трябва. Стар „W — 54 SADM“, специален атомен боеприпас за подривни действия. Бил е разработен през петдесетте години на XX век за изстрелване с безоткатна пушка „Дейв Крокет“. Инженерите са модифицирали плутониевото ядро, за да повишат мощността. Първоначално бойната глава е била един килотон. Увеличили са я на четири и половина, което според доктор Мари би трябвало да е достатъчно.

— При положение че открием вулканичния отвор.

— Значи още не сте го открили?

— Наблизо сме. Колко голяма е бомбата?

— Чакай малко. Около половин квадратен метър.

— Като легендарната бомба в куфарче.

— Да, така е. Когато увеличили мощността, трябвало да добавят защитна обвивка. Тежи сто и тридесет килограма.

Мърсър се надяваше, че като прикрепят въздушни възглавници към бойната глава, роботът ще може да я постави в магмения канал.

— Може ли да ти се обадя след малко? — неочаквано попита Айра. — Шефът ме търси на другата линия. Мисля, че е важно.

— Разбира се — отвърна Мърсър, но разговорът вече беше прекъснат.

Той остана до перилата и се вторачи във водата. Вратата на контейнера се отвори и на прага застана Тиса. Като директор на проекта, Мърсър рядко спеше в каютата си две последователни нощи, затова двамата имаха малко време да бъдат заедно.

Но дори отсъствията и сянката на предстоящия катаклизъм не можеха да помрачат разцъфващата им любов. Тиса превръщаше всяка секунда във вълшебство, като осветената със свещи баня в хотелската му стая или среднощната разходка сред кривите маслинови дървета, където беше разпънала палатка.

Тиса го видя, усмихна се, приближи се до него, прегърна го и го целуна.

— Мисля, че би трябвало да ревнувам.

— Да ревнуваш? Защо?

— Онази жена. Спирит Уилямс. Струва ми се, че е влюбена в теб.

Мърсър се смая.

— Какво?

— Трябва да признаеш, че е красива. Той разбра, че Тиса го дразни.

— Предполагам — отвърна Мърсър, сякаш сериозно се замисли по въпроса. — Ако си падам по жени с дълги крака, големи гърди и черни като въглен очи.

Тиса игриво го тупна по гърба и сетне започна да масажира мястото.

— Не се шегувам. Привличат я мъжествени типове. Обзалагам се, че там, където живеят, тя и Чарли са центърът на своя кръг от приятели. Тук обаче съпругът й признава теб за водач. Това не й харесва, а в същото време изпитва влечение към теб. Затова постоянно се държи гадно.

— И ти разбра всичко това от тона на гласа й?

— О, тя е много прикрита! Когато не я гледаш, не може да откъсне очи от теб. И понеже не носи сутиен, възбудата и е очевидна.

Мърсър прихна да се смее и едва след няколко минути успя да си поеме дъх.

— Какво толкова смешно има?

— Животът ми започва да прилича на латиноамерикански сериал. Скоро двете със Спирит ще се хванете за косите и после Чарли и аз ще трябва да защитаваме честта на своите жени.

— Няма да стане така. Ако тя се опита да ме удари, Чарли ще трябва да урежда погребението й. Знаеш ли, странно е как хората се приспособяват към всичко. Ето, изправени сме пред ръба на бедствие, а продължаваме да се водим от най-низките си чувства.

— Такива са човешките същества. Можем да се приспособим към всяко нещастие и тази способност понякога изглежда неизчерпаема. Някъде четох за любов между затворници в нацистките концентрационни лагери. Щом хората са съумели да запазят човечността си там, доброто може да надделее над всичко.

— Мислиш ли, че ще се съвземем, ако не можем да предотвратим бедствието?

— Като животински видове, категорично да. А като цивилизация, кой знае… — Телефонът му отново започна да вибрира.

— Пак съм аз — със злокобен глас каза Айра. Мърсър веднага разбра, че нещо не е наред.

— Какво се е случило?

— Обади се Клайншмид. Беше се върнал от съвещание на Съвета за национална сигурност при президента. Както можеш да предположиш, президентът е под огромен натиск да евакуира Източното крайбрежие. Някои казват, че заповедта е трябвало да бъде издадена преди няколко седмици. Подхвърля се идеята за привличането му към отговорност и отстраняването му от поста. А в това време всички сенатори и депутати, от Мейн до Флорида искат федерална помощ.

— Казах ти, че дрязгите във Вашингтон не ме интересуват.

— Тази те засяга. Първоначално ти дадоха четири седмици да стабилизираш западната страна на вулкана и да детояираш бомбата и една седмица за евакуация, ако това няма резултат. Президентът обаче реши да ускори нещата с една седмица, за да даде на хората четиринадесет дни да се махнат от опасните зони.

Мърсър онемя.

— Съжалявам, че трябваше да ти го кажа. Нареждането дойде директно от Белия дом. Не можах да направя нищо.

— Наричат това компромис, така ли? Господи, Айра, ако се провалим, дори най-твърдоглавите умници от Капитолия трябва да разберат, че евакуацията ще бъде безполезна. Отнемането на една седмица драстично намалява шансовете ми и няма да постигна почти нищо за спасяването на хората.

— Аз, Джон Клайншмид и вицепрезидентът възразихме, но срещу нас бяха петдесетина политици, представляващи четиридесет милиона американци. Нямахме шанс. Положението в Испания и Португалия е много по-лошо, ако това може да те утеши. Министър-председателите и на двете страни са подали оставка, а на някои от Карибските острови са избухнали революции. Куба, Хаити и Доминиканската република са може би единствените места, където хората имат шанс да оцелеят, но дори там цари хаос.

— Правим ли нещо да им помогнем? — попита Мърсър, пренебрегвайки собствената си заповед да не обръща внимание на реакцията на света.

— Във Флорида и дори в Тексас пристигат собственици на плавателни съдове. Емиграционните власти дори не си правят труда да ги броят. А в останалите райони, дори да искахме, нямаше да можем да спасим дори малка част от милионите жители там. Ако всички пътнически и товарни кораби в света бяха готови да ги превозят, тогава може би щяхме да Успеем да евакуираме някой от по-малките острови.

— Не трябваше да питам — каза Мърсър, долавяйки отчаянието в гласа на Айра. — И без това отговорът ми беше известен. — Той прегърна Тиса. Нуждаеше се от топлината й Тя се притисна до него.

— Мърсър? — извика Лес Донъли от контролния център — Открихме отвора! Ти беше прав.

— Айра, намерихме отвора — съобщи Мърсър по телефона и вдигна ръка за поздравления към Лес. — Страхотна новина!

— Беше точно под мястото, където търсихме първия път на десетина фута вляво.

Мърсър се върна в контейнера и погледна над рамото на Джим. Каналът, през който някога беше изригнала лавата, беше почти кръгъл и над два метра в диаметър. Мощните прожектори на „Консей“ проникваха само на шест-седем метра във вулканичното гърло и после мракът поглъщаше светлината.

— Изглежда ясно очертан — отбеляза Мърсър. — Първото ни щастливо попадение за днес.

— Намерихме отвора само за един ден — добави Джим. — Това също е късмет.

Мърсър сложи ръка на рамото му.

— Ще ти разкажа останалото, след като изследваме отвора. Има ли промяна в температурата?

— Не. Ниска е. Гърлото все още не се е активизирало.

— Добре. Вкарай вътре робота.

Маккензи придърпа микрофона към устата си, за да разговаря с хората на палубата, които контролираха макарата.

— Ще вкараме робота във вулканичния отвор. Отпуснете още стотина метра кабел, за да не се закачи някъде. — Той погледна през рамо Мърсър. — Кабелът не е брониран, но…

Докосвайки леко лостовете, Джим спусна „Консей“в страничното гърло на вулкана. Скалите бяха гладки като стъкло от високата температура и налягането на някога изригналата лава, но Джим внимаваше да не одраска робота в стените и да го повреди.

След първите сто метра членовете на екипа започнаха да усещат, че са намерили каквото им е необходимо. От макарата отпуснаха още кабел и Джим изпрати „Консей“ по-навътре във вулкана.

На сто и петдесет метра магмената фуния се стесни и между робота и стените остана само няколко сантиметра разстояние. Температурата се повиши и достигна тридесет градуса. Това не представляваше проблем, но означаваше, че лавата затопля водата и клокочи някъде дълбоко във вулкана, близо до страничното гърло.

— Всичко е наред — каза Маккензи. — Ще махнем някои неща от „Консей“, преди да го спуснем с бомбата. Има няколко подпори и сензори, които не са ни необходими и това ще намали широчината му. Безпокоя се само за горещината.

Неочаквано прожекторите на робота угаснаха.

— Какво става, по дяволите? — Джим провери контролните уреди. — Имаме проблем.

— Светлините? — попита Тиса.

— „Консей“ току-що угасна. Телеметрията е нула. — Маккензи продължи да преглежда показанията на компютъра, опитвайки се да разбере какво се е случило. — Мамка му! — изкрещя той и посегна към микрофона. — Мостик, говори Маккензи. Какви ги вършите? Отклонили сме се.

Джим посочи екрана, който показваше координатите им. Намираха се на повече от сто и петдесет метра от мястото, където трябваше да бъдат.

— Чакай, Маккензи — отвърна дежурният помощник-капитан. Проверявам. Да, виждам, че сме се отклонили. Нямам представа какво е станало. Трябва да е засечка в компютъра.

— Засечка, и още как! Гледаше ли изобщо екраните?

— Разбира се. Всичко вървеше добре, но сега изведнъж сме излезли от курса. Не мога да си го обясня.

— Аз пък мога. Не си вършил работата си. — Джим смени каналите на интеркома, без да се интересува от оправданията на дежурния. — Палуба, тук е контролният център. Роботът е долу. Извадете го. Бавно и внимателно. Не повече от пет-шест метра в минута. „Консей“е във вулканичния отвор и не искам да го счупите.

Измина един мъчителен час, докато навият кабела. Другите отидоха да вечерят, но Мърсър и Маккензи останаха до перилата, за да наблюдават операцията. И когато от водата излезе краят на кабела, най-лошите им страхове се сбъднаха.

Бяха извадили триста метра кабел, но не и робота. Когато „Петромакс Ейнджъл“ се беше преместил от определеното място, кабелът на „Консей“ се бе скъсал.

— Налага се да изпратим Чарли да свърже кабела — с монотонен, пораженски глас каза Джим. — Роботът е запушил гърлото на вулкана и трябва да го измъкнем оттам.

— Но ще можем да го използваме, за да поставим бомбата, нали?

Маккензи поклати глава и се изплю в океана.

— Когато се е скъсал, кабелът е отворил дупка към морето. В момента водата минава през него и бавно изпълва вътрешността на „Консей“. Във всички системи е станало късо съединение. Повреден е безвъзвратно.

— Тогава ще използваме единия от дълбоководните роботи на „Петромакс“.

— Те са само платформи с камери, два пъти по-малки от „Консей“. Колко тежи бомбата?

— Сто и тридесет килограма.

— С такъв товар ще потънат като камък.

— А ако прикрепим въздушни възглавници?

— Няма да рискувам въздушните възглавници да се закачат за нещо и да се спукат. Ще трябва да сложим бомбата в „Тритон“. Освен това роботите не могат да функционират при температури над петдесет градуса.

— Водата е тридесет.

— Да, но в момента. Утре ще бъде четиридесет, а вдругиден — кой знае колко.

— Тогава ще го направим е атмосферния водолазен костюм — заяви Мърсър. — Това не беше първата ни възможност за избор, но знаем, че имаме шанс.

— Ясно ми е, но не ми харесва. Ако нещо се обърка, „Консей“ може да бъде заменен, но не и водолазите.

Късно през нощта Мърсър лежеше на койката си до Тиса и мислеше как корабът се е преместил от позицията си и е станал причина да изгубят робота. Той и Джим бяха разговаряли с дежурния помощник-капитан и лоцмана. И двамата се кълняха, че не са напускали постовете си в минутите преди произшествието. Други двама членове на екипажа, които бяха на крилото на мостика и правеха снимки на блясъка на лавата на юг, потвърдиха думите им. Оставаше обяснението за засечка в компютъра, но това беше малко вероятно, тъй като системите за глобално позициониране работеха безупречно и едва ли бяха отказали точно когато роботът беше най-уязвим.

Вперил поглед в тавана, Мърсър знаеше, че обяснението е само едно — саботаж. Някой на борда искаше се провалят. Подозренията му се насочиха първо към Спирит Уилямс. Само че тя нямаше мотив. Докато се питаше защо би го направила, му хрумна, че сигналът, засечен от Джим Маккензи няколко минути преди охлаждащата метан-хидрата кула да се активира, може да е бил изпратен от „Морски наблюдател“, а не от загадъчен кораб, който никой не бе успял да открие. Някой от научноизследователския кораб знаеше точно кога да включи огромните турбини, за да убие водолазите.

Това прозрение зачеркваше Спирит от списъка на заподозрените. Мърсър можеше да я обвини в много неща, но тя очевидно обожаваше съпруга си. Не можеше да си представи да изпраща сигнала, като знае, че Чарли е на пътя на изригващия метан-хидрат.

Той скръсти ръце под възглавницата си. Тиса се притисна до него. Устните й докосваха врата му.

Щом не беше Спирит, тогава кой? Скот Глас, резервният водолаз, не беше на „Морски наблюдател“. Беше се присъединил към Джим и Чарли в Калифорния. А Мърсър беше сигурен, че двамата не са го направили. Оставаха петимата техници, които бяха пътували от Гуам заедно с Маккензи.

Мърсър не знаеше нищо за тях и затова му беше по-лесно да нареди да ги заключат в каютите им до взривяването на бомбата. За всеки случай щеше да заключи и Спирит, за да не слуша язвителните й забележки. Може би щеше да помоли Тиса да й бъде надзирател.

След като отговори на въпроса кой, Мърсър се запита как. Как бяха направили така, че да преместят кораба от курса му?

Тиса се размърда. Мърсър знаеше, че няма да заспи, докато не разкрие загадката, затова се премести малко по-настрана от нея и провеси крака от леглото. Тя въздъхна загрижено и продължи да спи.

Мърсър се облече в тъмнината, без да си прави труда да си слага боксерки или чорапи, и се измъкна от тясната каюта. Коридорът беше безлюден, но той усети присъствието на кораба, грохота на генераторите и свистенето на въздуха във вентилационната система. Спря пред каютата на Джим и Скот Глас, чу хъркането на Маккензи и съжали водолаза. Следващата каюта беше на Спирит и Чарли Уилямс. Отвътре се чуваха гласове.

Мърсър спря. Беше три часът сутринта.

Не можеше да разбере какво говорят, но му се стори, че се карат. Чарли сигурно й бе казал, че са изгубили робота и двамата със Скот ще трябва да поставят ядрената бомба. Представяше си реакцията на Спирит.

Той продължи по-нататък, намери стълби и се качи на мостика. Не познаваше дежурния, но червенокосият ирландец знаеше името му и го поздрави.

— Късничко е за разходка, доктор Мърсър. Аз съм Шеймъс Рурк.

Повечето членове на екипажа на „Петромакс Ейнджъл“ бяха от Британските острови.

— Зло умора няма. Двамата се ръкуваха.

— Мислех, че е „Луд умора няма“.

— И двете. — Мърсър си наля кафе от каната на масичката на оскъдно обзаведения мостик. — Би ли ми показал приемниците на глобалната позиционираща система?

— И вие ли? Седя тук и мисля, откакто чух какво се е случило, и реших, че е саботаж. Но приемниците са на мачтата с антените отвън. Не може да се стигне до тях без стълба, която обаче е заключена. Само капитанът и главният инженер имат ключ. Проверих ключалката. Не е пипана.

— Това разбива на пух и прах теорията ми.

— Има и друг начин.

— Целият съм в слух.

— Съществува модулатор, кодиращо електронно устройство на глобалната позиционираща система. С него разполагат само военните, за да попречат на врага да получи достъп до позициониращите сателити или да обърка комуникациите им.

— Точно така! Мисля, че Саддам Хюсеин се опита да използва такова нещо по време на иракската война. Доколкото си спомням, не проработиха.

— Не и срещу техническите средства, използвани от американските военновъздушни сили и флота, но може да объркат нашите уреди, така че да се преместим от позицията си. „Ейнджъл“е хубав кораб, но е бил модерен по времето на Маргарет Тачър.

Идеята на Рурк имаше достойнства.

— Как изглежда кодиращото устройство?

— Вероятно малка черна кутия. Нещо, което може да се изхвърли през борда. Съмнявам се дали ще го намерим, дори ако саботьорът го е задържал у себе си. Пък и има вероятност приемниците ни да са били объркани от някой на брега. Достатъчно близо сме.

Мърсър не беше мислил за това. Имаше ли кораб на известно разстояние от „Морски наблюдател“? Или някой на острова имаше предавател за активни смущения? В момента на Ла Палма се намираха единадесет хиляди работници и хиляда местни жители, които трябваше да бъдат евакуирани. Охраната не беше проверила нито един. Нямаше време.

Високият трети помощник-капитан погледна Мърсър в очите.

— Искам да знам защо. Защо ще го правят? Опитваме се да спасим света. Защо някой би искал да ни попречи? Какво ще спечели?

— Не става дума за печалба. — Мърсър остави чашата си до кафеварката и се обърна към вратата. — Мисля, че се прави с цел да се увеличат максимално загубите.

Той не бе забравил за Люк, брата на Тиса, който все още беше в неизвестност.

Мърсър излезе на палубата. Въздухът му се стори по-тежък отпреди и зареден със статично електричество. Покрай хребета Кумбре в далечината блесна мълния, предизвикана от изригването на пепел и газ в южната част на острова. Екипите в отсрещната страна на хребета пробиваха дупки в планината, опитвайки се да стабилизират склона. Инструментите бяха заземени, но беше само въпрос на време някой от работниците да бъде ударен от гръм.

Изригването на вулкана наближаваше и Мърсър се замисли дали да не ги евакуира. Допълнителните подпорни тръби, които поставяха, не си заслужаваха риска, ако един или повече хора загинеха. От самото начало Мърсър знаеше, че планът има малки шансове за успех, и възлагаше най-големите си надежди на ядрената експлозия.

Но ако всяка тръба задържи един тон скали да се срути в океана? А всеки тон означаваше спасяването на едно семейство, останало на Бахамските острови или в низините на Белгия?

По време на многобройните си обиколки Мърсър бе разговарял с мнозина работници и знаеше, че те вероятно няма да се подчинят на заповедта му за евакуация. Беше убеден, че неколцина от по-непреклонните дори ще продължат да пробиват дупки, докато Кумбре Виеха се разцепи и се свлече в морето.

Той се обърна с гръб към светкавиците и погледна на изток. До зазоряване оставаха няколко часа, но блясъкът на изригващия вулкан Тенегуя озаряваше небето в оранжево и проблясващо червено. Светлините танцуваха с безумната ярост на артилерийска канонада и мълниите засилваха илюзията.

В Арлингтън беше десет часът събота вечерта. Хари сигурно се бе прегърбил на обичайното си високо столче в „При Дребосъка“, а Пол седеше в тесния си кабинет и записваше залозите за другия ден. Дуби Лапойнт стоеше зад бара, преметнал чиста кърпа на рамото си. Мърсър отчаяно искаше да бъде част от нормалната обстановка там, а не на Ла Палма да взема решения, които ще се отразят на живота на милиони хора.

Той извади мобилния телефон от джоба си и започна да набира номера на бара в Арлингтън, но установи, че няма сигнал. Предположи, че това се дължи на мълниите, и се обърна да огледа острова.

Небето беше забулено. Изригването на пепел вече бе достигнало височина километър и половина. Неочаквано звукова вълна разтърси „Петромакс Ейнджъл“и събори Мърсър на палубата.

Сан Хуан изригваше.

Осветен отдолу от огненото си сърце, върхът експлодира към небето. Кипящият, издигащ се на талази стълб от пепел и камъни се разпръсна, докато се извисяваше, и пурпурен гъбовиден облак раздра мрака.

Корабът се намираше на километър и половина от брега, а вулканът беше осемнадесет километра по-навътре в сушата, но въпреки това ударната вълна блъсна „Ейнджъл“ със силата на ураган. Мърсър се вкопчи в перилата. Силният вятър го брулеше ожесточено. Трябваше да намери укритие. След няколко минути на палубата щеше да завали дъжд от пепел и парчета пемза, но искаше да изчака, докато вълната премине.

Безкрайният тътен на изригването беше оглушителен. Звукът отекна в главата му и разтърси тялото му. Когато грохотът най-после заглъхна, Мърсър беше вцепенен. Пръстите му се бяха изкривили от вкопчванетов металния парапет.

Той се изправи и се олюля. Първата му мисъл беше за екипите, които укрепваха планината. В ниската страна на Сан Хуан имаше най-малко пет камиона с компресори. В радиус от пет километра от вулкана се намираха петдесет души, дори повече, като се добавеха шофьорите на цистерните и работниците от другите смени, които рядко се отдалечаваха от машините.

Вратата на надстройката се отвори и лампите отвътре осветиха Спирит Уилямс. Тениската й беше завързана толкова нагоре, че се виждаше долната част на гърдите й — два тежки полумесеца от бяла кожа. Бикините й представляваха малък триъгълник от коприна. Мърсър мина покрай нея, без да я погледне.

— Какво стана? — извика тя и хукна след него.

— Проклетият вулкан изригна.

От каютите започнаха да изскачат членове на екипажа и учени.

Мърсър се заизкачва към мостика. Третият помощник-капитан Рурк стоеше пред стъклото и наблюдаваше с бинокъл.

— Иди при предавателя, Шеймъс. Трябва да разберем какво става. — Мърсър отново опита да се обади по мобилния си телефон, но нямаше сигнал.

— Малката ти приятелка твърдеше, че разполагаме с още две седмици — обвинително каза Спирит.

— Намери Джим — заповяда Мърсър. — И съпруга си. Трябва да избързаме с гмуркането.

— Доктор Мърсър, свързах се с някого на брега. — Рурк му подаде слушалката на радиотелефона.

— Аз съм Филип Мърсър. С кого говоря и къде се намирате?

— Бил Фарли, докторе. Аз съм заместник-отговорникът на сондажните екипи. Намирам се на около дванайсет километра южно от вулкана.

— Какво е положението?

— Хаос. Нямам представа какво става. Близо до върха имаше три екипа и други два по-надолу. Не съм ги чувал и съдейки по онова, което виждам, мисля, че не са живи.

Новината не беше неочаквана, но въпреки това Мърсър изтръпна.

— А разломът? Приплъзна ли се?

— Ако беше така, нямаше да съм тук. В момента стоя на скалната плоча.

— Бил, искам да се свържеш с колкото е възможно повече от хората си. Всички да се евакуират. Не знам защо Сан Хуан изригна по-рано, но всички трябва да се махнат от острова кой както може. — Мобилният телефон на Мърсър започна да вибрира. Атмосферните смущения сигурно бяха утихнали и сигналът стигаше до него от кулите на острова. — Дръж отворена линията. — Той върна радиотелефона на Рурк и отвори малкия си „Нокиа“. — Мърсър.

— Айра е. Какво става, по дяволите? Току-що ми се обадиха от Института по геология и топография. Регистрирали са силно вулканично изригване на Ла Палма.

— Сан Хуан изригна. Разговарях с един човек на мястото. Разломът не се е приплъзнал, затова може би имаме време.

— Няма значение. Президентът ще издаде заповед за евакуация веднага щом чуе за случилото се.

Мърсър беше принуден да се съгласи.

— На негово място и аз бих постъпил по същия начин. Как беше възможно Тиса да се обърка толкова много?

Въпросът се бе потулил в подсъзнанието му и сега излезе на преден план в мислите му. Тя бе предсказала труса на Санторин с точност до минутата. Как можа сега да сбърка с цели три седмици?

— Къде е бойната глава? — попита Мърсър.

— Все още в лабораториите „Ливърмор“.

— За колко време можеш да отидеш дотам?

— Четири часа.

Дори „SR — 71 Блекбърд“ не можеше да прелети толкова бързо хилядите мили от Калифорния до Испания. Мърсър предположи, че светът за пръв път ще научи за „SR — 1 Рейт“, секретния свръхзвуков разузнавателен самолет, погрешно наричан „Аврора“.

— Донеси ми бомбата, Айра. Все още има шанс.

— Мърсър, ако планината се взриви, няма да има значение, че сте в друга част на острова. Вълната ще ви помете. Трябва да се махнете оттам.

— Казах на всички други да напуснат Ла Палма, но ние ще останем. Трябва да се опитам да поставя ядрената бомба.

— Ако грешиш, това означава смъртна присъда за екипа с теб.

— Не е необходимо да ми казваш очевидното. — Мърсър положи усилия да се успокои. Раздразнителността нямаше да помогне. — Айра, можеш ли да измолиш дванадесет часа от президента? И двамата знаем, че ако заповедта за евакуация бъде издадена, хиляди хора ще загинат в паниката.

— И милиони ще бъдат спасени, ако островът се срути? Няма начин той да рискува.

— Ами ако това не е максимумът на изригването? Ако все още имаме време? Тиса не е грешила досега. Мисля, че и сега не греши.

— Тогава кажи ми защо вулканът изригва в момента?

— Не знам — призна Мърсър. — Трябва да говоря с нея.

— А ако и Тиса не може да го обясни? Съжалявам. Президентът няма да има избор и довечера ще разпореди евакуация. И мисля, че ще го подкрепя.

— Добре. Направи каквото трябва, само ми докарай бомбата.

— Виж, това мога да ти обещая.

— Ще поддържаме връзка. — Мърсър прибра телефона в джоба си.

Джим и Тиса стояха в дъното на мостика. На лицето на Тиса беше изписано терзание, докато гледаше как извисяващият се облак от пепел се разстила над тъмния остров.

— Това не е изригването от предсказанието, а само прелюдия.

— Вярвам ти. — Мърсър докосна рамото й. — За съжаление никой друг не ти вярва.

— Ще се опитат да евакуират Източното крайбрежие? — попита Маккензи.

— Президентът вероятно ще направи изявление довечера.

— Какво ще правим?

— Ще довършим започнатото. — В тона на Мърсър не се долови колебание. — Бомбата ще бъде тук след четири часа. Трябва да извадим робота от вулканичния отвор, за да я поставим веднага щом пристигне. За няколко часа ще взривим планината и ще стабилизираме хребета. Къде са Чарли и Скот?

— Видях Скот да се отправя към контейнера с контролния център — каза Тиса. — Не съм виждала Чарли.

В същия миг Спирит нахлу на мостика. Беше изпаднала в истерия, ридаеше и едва си поемаше въздух. Не беше облякла нищо, за да покрие почти голото си тяло.

— Чарли е ранен. От главата му тече кръв и не иска да се събуди.

Парчетата на ребуса се подредиха.

— Джим, иди в контейнера с контролния център и се приготви за гмуркане — заповяда Мърсър. — Тиса, върви с него. — Той се обърна към Шеймъс Рурк. — Има ли огнестрелни оръжия на кораба?

— Оръжия? Защо? — И после на Рурк му хрумна същата мисъл. Саботьорът! — Не. Ще събера екипажа и ще претърсим кораба.

— Добре. Затворете в каюткомпанията всички от екипа на „Морски наблюдател“, с изключение на Маккензи и Скот Глас.

— Какви ги вършиш? — възрази Джим. — Чарли е бил нападнат.

— Какво? — едновременно извикаха Спирит и Маккензи.

— Сигналът за включване на турбините, когато бяхме на „Морски наблюдател“, засечката в системата за глобално позициониране вчера, заради която кабелът на робота се скъса, и сега Чарли, най-добрият ни водолаз, е ранен. Всичко това не е случайно. Някой от вашата група саботира работата ни.

— Може да е… — Гласът на Джим постепенно заглъхна. Той направи връзката и стигна до същия извод. — По дяволите!

— Тиса ме предупреди, че Ордена има хиляди членове и милиони симпатизанти. Нямаше как да разберем дали вече са внедрили агент сред нас.

— Оставих го сам — изплака Спирит, без да се опитва да избърше сълзите, които се стичаха по лицето й. — Може да се върнат и отново да го нападнат.

— Ела. — Мърсър я задърпа след себе си, изскочи от мостика и извика през рамо на Маккензи. — Приготви двата водолазни костюма „Тритон“. Може би Чарли вече се чувства добре.

Те побягнаха надолу към втората палуба. Мърсър отвори вратата на каютата на Чарли. Младият водолаз лежеше на пода до леглото. Беше с джинси и обувки, но без риза. До горната част на тялото му имаше локва кръв. Русите му коси бяха сплъстени на главата и загорялото от слънцето му лице беше мъртвешки бледо.

Спирит нямаше сили да влезе в каютата. Стоеше на прага и бе захапала юмрука си, за да не извика. Тялото й трепереше. Мърсър коленичи до Чарли и провери пулса. Имаше, но беше слаб. Той опипа главата му и пръстите му потънаха в лепкава вдлъбнатина над слепоочието.

— Жив е, но раната е сериозна. — Мърсър прегледа очите му. Едната зеница беше разширена, а другата се беше смалила до черна точка. — Черепът му е разбит. Трябва ни лекар. — На кораба имаше двадесет доктори, но нито един по медицина. — Не искам да го местя, но трябва да го завием. Помогни ми.

Мърсър и Спирит взеха одеялата от леглото и завиха Чарли. Мърсър засили отоплението и намери още завивки в шкафа.

В каютата влезе вторият инженер на кораба. Носеше медицинско куфарче от твърда пластмаса.

— Какво се е случило?

— Някой го е ударил по главата — отвърна Мърсър и коленичи до инженера, който прегледа Чарли.

— Добре че сте го завили — със силен шотландски акцент каза инженерът. — Изпаднал е в шок. Дръж това. — Той даде на Мърсър пликче с кръвна плазма и заби игла в мускулестата ръка на водолаза. — Загубата на кръв е опасна, колкото и травмата в главата.

— Лекар ли си? — попита Спирит, окуражена от решителните му действия.

— Не. Учих и за санитар в Кралската флота. — Той използва ножици и бръснарско ножче, за да махне космите около раната на Чарли, сетне почисти кръвта с физиологичен разтвор. — Добре, да видим сега. Раната е дълбока и костта е счупена, но тази част на черепа е доста жилава, затова не е опасно. — Инженерът извади с пинцета няколко парченца от костта и погледна Мърсър, а после Спирит, като едва тогава забеляза, че тя е полугола. Спирит бързо се уви в една от кадифените ризи на съпруга си. — Ще му превържа главата и после ще трябва да чакаме да видим какво ще стане. Млад е и изглежда як като бик, затова мисля, че ще се оправи. Ще има ужасно главоболие, като дойде в съзнание, и няколко дни ще се чувства изтощен. Наглеждайте го. Ще дойда да го видя пак след един-два часа. Спирит прегърна инженера.

— Благодаря.

— Ще помоля някой от екипажа да застане на пост пред вратата, ако нямаш нищо против — каза Мърсър, след като инженерът излезе.

— Не е ли късно? Главата му вече е разбита.

— Съжалявам. Не мислех, че нещата ще отидат толкова далеч.

— Не си мислил, че нещата ще отидат толкова далеч? — изкрещя тя. — Това стана още когато някой се опита го убие на „Морски наблюдател“. И какво щеше да се случи, ако Чарли беше в гърлото на вулкана, когато корабът се отклони от курса си? Ти наистина си адски самонадеяно копеле, да знаеш. Не ти пука за никого и за нищо, стига да получиш славата. — Спирит се разрида. — Махай се.

Мърсър излезе от каютата. Знаеше, че не става дума за слава. Може би Тиса бе преценила неправилно Спирит Уилямс.

На палубата бушуваше вихрушка от пепел. Макар че всички светлини бяха запалени, на кораба цареше сумрак. Някой изобретателен помощник-капитан бе заповядал да измият с маркучи горните части и палубата и пепелта се беше превърнала в кал, която се стичаше отвсякъде. Започна да вали киселинен дъжд от сярата, изригваща от вулкана. Капките пареха кожата на Мърсър.

Той намери Джим Маккензи, Скот Глас и Тиса в контролния център.

— Как е Чарли?

— Някой го е ударил по главата — отвърна Мърсър и избърса мръсотията от лицето си с хавлията, която Тиса му даде. — Има сътресение, но един от инженерите на кораба е бил санитар и мисли, че ще се оправи.

— А гмуркането? — попита Скот Глас. Той беше по-млад от Чарли, смугъл с козя брадичка и обръсната глава. Енергичността и загрижеността му се харесаха на Мърсър. — Един човек не може сам да тегли кабела.

— Някой от хората на „Петромакс“ има ли опит с костюма?

— Не. Вероятно само лоцманът на подводницата им, но той е висок едва метър петдесет и пет и водолазният костюм ще му бъде голям.

— „Петромакс“ работят предимно с леководолази в Северно море — добави Джим.

— Можем ли да ги използваме?

— Ще минат няколко дни само докато подготвим батискафа и го заредим с кислород. — Маккензи поклати глава. — „Консей“ заседна на повече от сто и петдесет метра дълбочина в гърлото на вулкана, а ние трябва да отидем още по-навътре, за да поставим бомбата. Това може да стане само с „Тритон“.

— Не знам дали Чарли го хвалеше — намеси се Скот, — но каза, че Мърсър се е представил много добре, когато сте се гмуркали преди няколко седмици. Ако искаш да рискуваш, ще се спуснем заедно. Ти ще ми помагаш.

Мърсър се колебаеше.

— Гмуркахме се само два пъти. Бил съм в скафандъра около три часа. И това беше в открито море. Не. А ти, Джим?

— По ирония на съдбата никога не съм се гмуркал. — Над водата отново отекна взрив. — Нямаме време да търсим друг. Трябва да го направим с едно гмуркане веднага щом бомбата пристигне.

Мърсър знаеше, че задачата е твърде важна, за да рискува и да разчита на недостатъчните си умения. Допуснеше ли грешка, щеше да провали всичко. Не трябваше да го прави, но имаха ли друг избор? Той погледна Тиса. Тя разбра, че се разкъсва от колебание, и едва забележимо кимна — не защото беше съгласна, а от съчувствие.

Скот щеше да бъде водач, а Мърсър щеше да помага, ако Глас се нуждае от нещо. Трябваше само да плува след него и да не му пречи. Можеше да се справи с това. Ами ако объркаше нещо? Не можеше да си позволи дори да помисли за това. Скот се нуждаеше от човек, който да му помага да дърпа кабела във вулканичния отвор и нямаше друг, нито време да търсят някого.

— Добре. Ще се спуснем веднага щом докарат бомбата. Скот разполага с четири часа да ме научи на всичко, което Чарли пропусна да ми обясни. — Мърсър се усмихна накриво на Глас. — Надявам се, че знаеш какво правиш, по дяволите!

— И аз щях да ти кажа същото.

Преди да тръгнат към водолазните костюми, Джим убеди Мърсър, че се нуждае поне от един техник, който да наблюдава гмуркането, и предложи човек.

— Но само той — съгласи се Мърсър. Идеята обаче не му хареса. — Не искам да освобождавате другите от каюткомпанията, докато не ги проверите.

Мърсър искаше да разбере какво е положението с бомбата и опита да се свърже с Айра по мобилния си телефон, но отново нямаше сигнал. Успя обаче да се обади по радиопредавателя на Бил Фарли, отговорника в източната страна на вулканичния хребет.

Заповедта за евакуация беше издадена, но никой не напускаше поста си. Всъщност Фарли съобщи, че от първата и втората смяна пристигат стотици работници, изгарящи от нетърпение да започнат мащабна атака, за да предотвратят свличането на Кумбре Виеха. Мъжете щели да напуснат опасната зона и да тръгнат към северната част на острова едва когато бомбата бъде поставена и часовникът отмерва секундите до взривяването й.

Мърсър изпита гордост.

Ходенето от контролния център, който се намираше в средата на палубата на „Петромакс Ейнджъл“, до контейнера с водолазните костюми „Тритон“ на кърмата беше като разходка по наскоро прекопана нива по време на циклон. Вятърът и дъждът блъскаха кораба и екипажът не можеше да се справи с мочурливата кал, която на места беше до колене. Пластове пепел и горещи парчета пемза покриваха морето.

Яркожълтите „Тритон“ бяха в металните си клетки и бяха открехнати и готови за водолазите. Приличаха на изоставена черупка на насекомо от научнофантастичен филм. Техникът, който Джим бе препоръчал, инсталираше допълнителни прожектори на костюмите и помощни акумулаторни батерии.

— Ще дърпаме кабел, за да извадим робота от тунела, затова не можем да бъдем завързани един за друг — обясни Скот. — Рискът да заплетем всичко е твърде голям. Двамата с теб ще можем да разговаряме, но щом влезем в тунела, може да изгубим връзка с акустичния телефон на кораба.

— Как ще разберат кога да издърпат „Консей“? Скот потупа стоманените щипци на скафандъра си.

— След като прикрепим кабела, ще го хванем с това. Едно почукване — да дърпат, две — да спрат.

— Толкова ли е лесно?

— Абсолютно. А сега ми разкажи какво правихте с Чарли, когато бяхте заедно, и аз ще продължа оттам.

През следващите три часа Глас разясни устройството и функциите на водолазните костюми. Мърсър се стараеше да запомни колкото е възможно повече от обясненията. Те работиха един час в костюмите, като изключиха захранването, за да не изтощят акумулаторите. Макар че тренировката беше на сухо и драстично щеше да се различава от подводната действителност, Мърсър беше благодарен за инструкциите и показването.

Единствената промяна в първоначалния план беше Глас да използва скафандъра на Чарли, а Мърсър да се гмурне с резервния, който бе изпробвал на „Морски наблюдател“. Скот реши, че ще може по-добре да се справи с особеностите на костюма на Чарли.

Двамата си починаха, когато обещаният от Айра час наближи. Мърсър опита да се обади на адмирала по мобилния си телефон, но отново нямаше сигнал. Джим се бе свързал по радиотелефона с представител на властите в Тенерифе, от когото разбра, че бомбата е стигнала до Лисабон, Португалия, и пътува за Ла Палма. Човекът не знаеше с какъв транспорт.

— Няма начин да я докарат с хеликоптер в тази мъгла — каза Скот, докато се взираха в бурята.

Зората беше мрачна. Вулканът Сан Хуан беше престанал да бълва пепел, но небето беше забулено от сажди и щеше да остане оловносиво дори когато дъждовните облаци преминеха. Нямаше достатъчно светлина, за да се видят очертанията на острова, който се намираше на километър и половина от тях.

— Хей, Мърсър! — извика Джим от контролния център. — Мисля, че някой те търси.

Мърсър хукна в мръсния дъжд.

— Какво става?

Маккензи му даде слушалките.

— Ало? — каза Мърсър.

— Ти ли си, Снежанке?

По линията имаше твърде много смущения и отначало Мърсър не можа да познае гласа, нито да си припомни пряк.

— Сайкс?

— Прието. — Командосите от Делта Форс не бяха останали в Ла Палма дори час, когато пристигнаха заедно с Мърсър.

Ласко и другите във Вашингтон искаха доклад за мисията и Мърсър не можа да отдели време да им разкаже какво се бе случило. Те отлетяха направо за Вашингтон със същия „Ситейшън“, с който пътуваха от Катманду за Ла Палма. — Маймунските бомби станаха ядрени.

— Какви ги говориш?

— Намирам се на петнайсетина километра от теб. Бойната глава беше заредена в един УМБ в Португалия и след малко ще го пуснем.

— Не ми казвай, че и ти ще дойдеш.

— Съжалявам, този път няма да мога. В момента седя зад двамата пилоти на стелта, който ни пусна в Тибет. Най-малкото, което можаха да направят за мен, беше да ми дадат място на втория ред.

Мърсър прозря логиката в спускането на бомбата в един от управляемите многоцелеви боеприпаси. Капсулите бяха направени така, че да транспортират прецизно и внимателно войниците на бойното поле. Не можеха да рискуват да изпратят хеликоптер на острова, докато от вулкана изригваше пепел и пемза. Ако я спуснеха с обикновен парашут, бомбата нямаше да се приземи точно върху палубата на кораб в морето, затова УМБ беше логичният избор.

— Обаждам се да потвърдя координатите ти по GPS — продължи Сайкс. — И да ти кажа, че часовниковият механизъм е настроен на закъснение три часа. Щом се активира, няма връщане назад.

— Добре, Букър. Давам ти да говориш с Джим Маккензи. Той е церемониалмайсторът на арената в нашия цирк. Радвам се, че чух гласа ти.

— И аз. Желая ти късмет. Струва ми се, че ще се нуждаеш от него.

— И още как! — Мърсър върна слушалките на Джим, отиде на палубата и извика моряка, който се опитваше да измие калта.

На „Петромакс Ейнджъл“ имаше дванадесет метра открито пространство от контейнера с контролния център до ниската надстройка — достатъчно място за приземяването на УМБ. Той зачака под крилото на мостика и засенчи с ръка очите си, за да се предпази от киселинния дъжд и вихрушката от пепел и да види как черната капсула пада от мрачното небе. Мърсър по грешка погледна право нагоре, без да съзнава, че компютрите на борда на маймунската бомба постоянно коригират курса й заради силните ветрове.

Капсулата се появи над левия борд само на метър и нещо над перилата и леко тупна на палубата. Найлоновият парашут беше срязан и мигновено отлетя над десния борд, носейки се като призрак.

Пломбите около капака започнаха да съскат и вратата се открехна. Мърсър не можа да преодолее страха си, докато се приближаваше до УМБ. Не изпитваше желание да го докосва. Вдигна капака и изумено се вторачи в онова, което лежеше в предпазния дунапрен.

Бомбата беше бяла и без никакви отличителни особености правоъгълна кутия колкото голям куфар „Самсонайт“. Мърсър я докосна. Беше студена.

Той потрепери. Под защитната обвивка от стомана и олово имаше топка от експлозиви, която щеше да взриви по-малка сфера от плутоний. Мощността й можеше да изравни със земята цял град.

Мърсър се замоли силата й да спаси планетата.