Предсказанието

ТИХИЯ ОКЕАН НА СЕВЕР ОТ ГУАМ

Изригването на метан-хидрат продължаваше вече десет минути. Въпреки уменията и опита на Алан Джарвис подводницата оставаше в отрицателна плаваемост и потъваше. Макар че се намираше встрани от прекия път на стълба от газ, водата едва запазваше плътността си и не позволяваше на „Скокльо“ да се отправи като камък към дъното.

— Трябва да изхвърлим останалия баласт — мрачно каза лоцманът.

Стореха ли го, нямаше връщане назад. Маневрата беше рискована и ако Чарли загазеше, нямаше да могат да му се притекат на помощ.

— С каква скорост потъваме?

— Почти с трийсет метра в минута и се увеличава.

— А какво е разстоянието до дъното? — Осемдесет метра.

— Ще оцелеем ли при сблъсъка?

— Не знам. Зависи от структурата на дъното. Ако се ударим в скала, свършено е с нас. Паднем ли в тиня, може би всичко ще бъде наред, но има вероятност да заседнем.

— Ти решаваш — каза Мърсър. — Познаваш подводницата, но ако изхвърлиш и последните баластни плочи, Чарли е покойник.

Джарвис мълча известно време, наблюдавайки уредите.

— Скоростта намалява. Двайсет и пет метра в минута. По дяволите! Добре, отиваме на дъното.

— Ако оцелеем от удара, кое е най-доброто поведение да не заседнем?

— Оптимизмът?

Мърсър се усмихна въпреки безпокойството си.

— Неизменно.

— Приземяването по корем е стандартна процедура, но според моята теория, ако носът се удари под ъгъл, подводницата бавно ще се наклони и ще го извади от калта. Разбира се, ако на дъното има скала, куполът ще се разцепи.

— Няма да разберем, докато не стане късно, затова да опитаме. Ще протегна механичните ръце, за да омекотя удара.

— Омекотяване? Как се сети за това? Мърсър, ти си гений. В складовото отделение под механичните ръце има въздушни възглавници. Пълнят се с въглероден двуокис от цилиндър. Използваме ги да изкачваме археологически находки и проби на повърхността, докато сме долу. Не са достатъчно големи, за да ни осигурят плаваемост и няма да се надуят дори до половината на тази дълбочина, но ще ни предпазят от силен сблъсък.

— Кажи ми какво да направя.

Джарвис му обясни последователността. Ръцете на Мърсър не трепнаха, докато боравеше с контролните уреди на механичните ръце. Напрежението го накара да забрави за ниската температура в малката подводница. Опита се да не мисли и за налягането — тоновете вода, притискащи стоманения корпус. На морското равнище налягането беше пет килограма на квадратен сантиметър. Два пъти повече — на десет метра. Три пъти повече — на двайсет. Четири пъти повече… Мърсър положи усилия да престане да изчислява.

Обърна видеокамерата така, че да вижда складовото отделение под носа на подводницата, и разтвори една от щипките, за да вземе въздушна възглавница. Жълтият балон беше сгънат в стегнат вързоп и имаше връв, която лесно можеше Да се хване с другата автоматизирана ръка.

— Каква е дълбочината? — попита той.

— Не се тревожи — отвърна Алан. — Имаш време. Спокойно. След малко ще изправя подводницата на носа й.

Джарвис издигна кърмата. Мърсър беше принуден да подпре колене, на контролното табло, за да не се изплъзне от мястото си.

— Дръпни връвта.

От недрата на земята все още изригваше газ и връвта се развя като флагче на силен вятър. Мърсър успя да хване въженцето с левите щипци едва на третия път и леко го дръпна. Балонът бавно започна да се издува, докато въглеродният двуокис изтласкваше смазващото налягане на водата. След миг се напълни докъдето можеше — около една четвърт от двуметровия си диаметър. Не беше ясно дали въздушната възглавница ще ги предпази, докато подводницата не се удареше в дъното.

— Дванайсет метра. Скоростта продължава да намалява. Мърсър премести въздушната възглавница пред купола от плексиглас. Балонът пречеше на видимостта, но това донякъде не беше лошо.

— Шест метра.

Тътенът на изригващия метан-хидрат заглъхна, когато мехурът от газ се изпразни.

— Три метра.

Мърсър положи усилия да се отпусне. Или щяха да оцелеят при удара, или мигновено щяха да бъдат смазани. Той се замисли за стената от вода, която го бе преследвала в шахтата на мина МН — 2. Ако плексигласът се строшеше, този път поне нямаше да я види.

— Шейсет сантиметра.

В последната секунда единият ъгъл на въздушната възглавница се прегъна. През мътната тиня Мърсър видя, че дъното е равно и няма скали. Подводницата тупна долу, раз-тресе се и вдигна облак кал, който я обви. Дъската с листо-вете за писане и термосът прелетяха край Мърсър и се блъснаха в плексигласа. Подводницата продължи да потъва, но кърмата не се наклони.

— Хайде, „Скокльо“ — прошепна Алан. — Спри се, по дяволите.

Носът се зарови в дъното. Джарвис подаваше тяга, опитвайки се да накара подводницата да помръдне, но безуспешно. Той дори изхвърли останалия баласт, но желязната плоча не се освободи поради ъгъла, под който се бяха наклонили. Бяха рискували и загубиха — вместо бързата смърт от разпадането на подводницата при удара в дъното, бяха заседнали на четиристотин и петдесет метра от повърхността и им предстоеше дългата агония на задушаването. Алан се задъха.

— Какво ще правим?

— Запази спокойствие — отвърна Мърсър. — Хрумна ми нещо.

— Знам за какво мислиш. Забрави — едва поемайки си дъх, каза Джарвис. — Механичните ръце не са достатъчно силни, за да повдигнат подводницата. Няма дори да помръднат.

Мърсър не обърна внимание на песимистичната прогноза и се залови за работа. Алан обаче имаше право. Автоматичните ръце не искаха да помръднат, притиснати между дъното и подводницата.

Носът сочеше към дъното и Мърсър дори не можеше да се облегне назад на седалката и да обмисли положението. Джарвис отново се опита да измъкне подводницата. Усилията му не постигнаха нищо друго, освен да изчерпят безценните запаси на акумулаторната батерия. След три безплодни минути той се отказа и изключи всички уреди, освен газоочистителите. Удари с юмрук по таблото и тупна с крак, а после застана неподвижно. Мърсър беше благодарен за тишината.

Горната част на плексигласовия купол не беше заровена в тинята и им позволяваше да виждат тъмния океан отвъд. Въздушната възглавница се бе заклещила между „Скокльо“и морското дъно и механичните щипци все още я държаха. Фарът вдясно от носа хвърляше слаб отблясък в калта, но после угасна заради късо съединение и се възцари непрогледен мрак. От задната част на подводницата падна капка кон-дензация, която се стече по ухото на Мърсър. Сърцето му прескочи един удар.

— Имаш ли семейство? — няколко минути по-късно попита Джарвис.

— Не — отвърна Мърсър. Знаеше накъде води разговорът и не искаше да участва в него.

— Аз имам две деца. Живеят с майка си. Тя ме напусна преди шест години. Не издържала на честите ми отсъствия. Омъжи се за адвоката си година след като се разделихме. — Той се усмихна мрачно. — По-късно разбрах, че са се срещали преди развода. Но децата ми са нещо друго. Две момичета, на дванадесет и на осем години. Карън е капитан на футболния отбор, а Ашли се учи да свири на цигулка. Вече може…

— Престани, Алан — прекъсна го Мърсър. — Знам какво правиш и моментът не е подходящ. Още не сме мъртви.

— Има ли значение? Ще умрем след няколко часа, когато въздухът не става за дишане. Все ми е едно дали искаш да ме слушаш да говоря за моите деца. Щях да кажа, че Ашли вече може да свири „Блести, блести, звездичке“.

— Ако престанеш да говориш и ми дадеш секунда да помисля, може би ще предложа идея.

— Каква?

— Как да се измъкнем оттук. Можеш ли отново да запалиш фара?

— Добре. Ей сега.

Джарвис включи захранването на подводницата. Контролните табла и екраните на уредите блеснаха. Миг по-късно Мърсър видя как жълтокафявата светлина проряза тинята.

— Въздушната възглавница се е заклещила между нас и морското дъно. Надута е само до половината, но ако изпусна въздуха от нея, подводницата за миг ще бъде нестабилна.

— Какво искаш да направя? — В гласа на Алан отново прозвуча професионализъм.

— Въздушната възглавница се намира вляво от центъра. Когато я срежа, искам да подадеш пълна тяга на десните двигатели. Ако ни провърви, подводницата ще се наклони надясно и ще се измъкне от тинята.

— Кажи ми кога.

Мърсър използва контролните уреди на механичната ръка и отвори щипката. Налягането принуди въздушната възглавница да се премести и да се плъзне между стоманените пръсти.

— Готово. Взех я.

Моторите заработиха на максималните си обороти. Корпусът започна да вибрира, но остана затънал в калта. Мърсър затвори щипците. Назъбените краища сграбчиха здраво въздушната възглавница, впиха се в гумата и я разкъсаха. От дупката като шампанско от разклатена бутилка изригна въглероден двуокис. Подводницата леко се наклони, достатъчно, за да се освободи от тинята, и бавно започна да се измъква от калта, а кърмата се смъкна надясно. По плексигласа се стече тиня, която отново се утаи на дъното.

— Мамка му! Ти успя.

— Закрепи отново баластната плоча, защото инак няма да можем да помогнем на Чарли — предупреди го Мърсър.

— Дадено. — Джарвис затегна тежката плоча на мястото й и подаде тяга на двигателите, за да извади подводницата от дъното. След секунди „Скокльо“ се понесе нагоре, на няколко метра от облака тиня, който бавно се носеше по течението. От корпуса се стичаше кал. — Разминахме се на косъм. Никога не съм имал проблеми по време на потапяне, дори не съм катастрофирал с колата. Господи! Как е възможно да си толкова хладнокръвен? Окото ти не мигна, а аз за малко да напълня гащите.

Мърсър се усмихна.

— Не се тревожи. Ако номерът не беше станал, и аз щях да се паникьосам. А сега да отидем да видим дали Чарли се нуждае от помощ.

— Добре.

Изригването на метан хидрат беше свършило и към повърхността се носеха само няколко самотни мехурчета, сребристи кълба, които приличаха на огромни медузи на оскъдната светлина от подводницата. Двамата се върнаха при кулата и я обиколиха в широк кръг. Мърсър не попита защо Алан прави маневрата. Знаеше, че лоцманът търси остатъци от водолазния костюм на Чарли. Окуражени, че не откриха нищо, те бавно започнаха да се издигат, движейки се край западната страна на конструкцията, където го бяха оставили.

И там го видяха. Чарли явно беше загубил опора по време на изригването на газа и бе паднал с няколко метра, а после се бе блъснал в кулата и бе заклещил ръката си между две пресичащи се греди. Той висеше там почти в хоризонтално положение, като знаме на силен вятър.

Чарли очевидно е бил принуден да среже кабелите, за да се освободи от „Морски наблюдател“, затова комуникациите му бяха прекъснати, но явно видя фаровете на подводницата, защото размаха крака.

— Какво е положението там долу? — попита по предавателя Джим Маккензи, който беше извън обсег, когато „Наблюдател“ се бе впуснал в отчаяното си бягство да избегне експлозията, но сега отново бе върнал кораба на предишното му място.

— Радвам се, че чувам гласа ти, Джим — задъхано отвърна Джарвис.

— Едва се измъкнахме. Не предполагах, че старото корито може да се движи толкова бързо. Как сте, момчета?

— Освен че изстъргахме малко боя от носа на „Скокльо“, всичко е наред. При кулата сме заедно с Чарли. Заклещил е ръката си. — Алан приближи подводницата до водолаза, докато говореше.

— Можете ли да го измъкнете?

— Действаме по въпроса. Какво мислиш, Мърсър? Имаш ли други гениални идеи?

— Съжалявам, но пределът ми е по една на ден. Автоматичните ръце достатъчно силни ли са, за да го измъкнат?

— Съмнявам се. Направени са за деликатни операции, а не да мъкнат тежки товари.

— Добре. Тогава ще кажем на Джим да спусне кабела и оксижен.

— Работата е много сложна. Искаш ли аз да го направя? Мърсър сви рамене.

— С удоволствие, но аз не мога да управлявам подводницата. Освен това ще трябва да я направляваш срещу течението.

Джарвис включи микрофона си.

— Джим, имаме план. Можеш ли да спуснеш кабела на Чарли и оксижен?

— Мисля, че се досещам какво сте намислили. Дайте ни десетина минути.

Кабелът беше спуснат след осем минути и за един час, докато Алан даваше инструкции на Мърсър, бе запоен за гърба на водолазния костюм на Чарли. Най-трудната част на операцията беше да дават указания на краниста на „Наблюдател“. Едно погрешно движение или внезапно вълнение в океана в неподходящ момент можеше да откъсне ръкава на скафандъра и да убие водолаза вътре. След няколко напрегнати минути „Тритон“ се освободи и Чарли увисна като риба в края на кабела. Започнаха да го изтеглят. Джарвис зае позиция точно под него, докато го издърпаха към повърхността, в случай че заварката не издържи и водолазният костюм падне.

Джим Маккензи беше наредил да спуснат няколко лодки във водата, за да вземат „Тритон“. За половин час водолазите опънаха предпазна мрежа под Чарли, извадиха го и едва тогава изтеглиха подводницата от морето.

Люкът се отвори. Мърсър пое първата глътка чист въздух от пет часа и осъзна колко задушно бе станало в подводницата. Ярката слънчева светлина беше болезнена за очите му, но той обърна лице към нея, сякаш очакваше дълга цегувка.

Техниците вече бяха отворили гърба на скафандъра на Чарли. Високият слаб калифорниец се измъкна от водолазния костюм. Никой не коментира миризмата на урина. Спирит Уилямс разблъска тълпата и се хвърли върху съпруга си, като едва не го събори на палубата. Тя се смееше и плачеше едновременно и го задуши с целувки. Насъбралите се мъже се развикаха одобрително.

Чарли стисна ръката първо на Алан и после на Мърсър.

— Вие двамата се страхотни. Помислих, че е свършено с мен, когато експлозията на газа ме събори от кулата. След това се заклещих, но метанът се взриви бързо и бях сигурен, че ще ме събори. Когато изригването най-после спря, реших, че сте до мен, но ви нямаше. Добре че загубих връзка, защото псувах като хамалин.

— И ние имахме затруднения — монотонно каза Джарвис.

— Стори ми се, че мина цял час, докато видях фаровете на „Скокльо“. Не бях изпитвал такова облекчение през живота си. Защо се забавихте толкова много със запояването?

— Наложи се да използваме оксиацетилен — отвърна Мърсър. — Оксиженът не беше заземен, затова волтовата дъга щеше да те изпържи в скафандъра.

— Логично! Благодаря!

Мърсър и Алан се спогледаха виновно.

— Благодари на Джим. Дори не ни мина през ума. Как се чувстваш?

Чарли прегърна Спирит.

— По-добре.

Тя се обърна към Мърсър.

— Сигурно очаквате да ви благодаря, че сте го спасили. „Господи, каква гадна кучка!“ — помисли Мърсър и се усмихна.

— Съвсем не.

— Е, няма да го направя. Вместо да ви благодаря, ще ви обвиня. Ако не му бяхте заповядали да се гмурне, всичко това нямаше да се случи.

Джим Маккензи пристъпи напред и попречи на Мърсър да каже на Спирит къде да си завре обвиненията.

— Добра работа свършихте и тримата. Страхотна. Гласът му обаче не прозвуча радостно, а разсеяно и загрижено. Те бъбриха още няколко минути и после Спирит поведе Чарли към каютата им, а Джарвис отиде да се изкъпе. Мърсър и Маккензи останаха сами до перилата, гледайки хоризонта. Вятърът разрошваше оределите коси на Джим. Измина минута мълчание.

— Ще ми кажеш ли за какво мислиш, Джим?

— Не приличаш на човек, който вярва в случайни съвпадения. — Маккензи запали цигара и предложи на Мърсър, който отказа.

— Като например как машината долу се включи точно докато бяхме там? Не вярвам.

— И аз не мисля, че беше случайно. Докато чакахме отново да се свържем с вас, проверих два пъти показанията на радара, сонара, акустичната техника и всички други уреди, които работят без прекъсване.

Сърцето на Мърсър се сви.

— И какво?

— Мисля, че сме попаднали на нещо голямо.

Мърсър не го поправи, че случайно са попаднали на нещо, а умишлено бяха примамени там от потъването на „Смитбек“.

— Получихме сигнал по пасивния сонар минута преди Чарли да съобщи, че перките на турбините на кулата започват да се въртят.

— Какъв сигнал?.

— Поредица от тонове. Не бяха хаотични. Продължиха само няколко секунди. Мисля, че беше акустичен активиращ код, изпратен да включи онова нещо и да освободи газа. Някой се опита да ни потопи.

„Или да саботира огледа на потъналия кораб и на странната подводна конструкция“ — помисли Мърсър. — Определи ли откъде идва сигналът? — Не продължи достатъчно дълго, за да засека координатите. Знаеш как пътува звукът през водата, затова не стана ясно откъде идва. Обхватът на радара ни е само трийсетина километра. На трийсет и два километра може да има кораб, който подслушва комуникациите ни, и е изпратил кода за активиране в критичния момент.

Мърсър отново огледа хоризонта — несъзнателна проверка дали не ги наблюдават. Разбира се, там нямаше нищо освен създадените от въображението му образи. Тиса беше казала, че организацията им е огромна и наброява милиони членове, макар мнозина да не знаят, че й принадлежат. Тайното ядро ръководело всичко и във вътрешния кръг имало престъпна отцепническа фракция. До този момент той не знаеше дали да й вярва. Доколкото беше видял, групировката се състоеше от неколцина стрелци, които не изпитваха угризения да убиват. Можеше да бъдат от всяка периферна организация, притежаваща оръжия и водена от омраза. Сега обаче Мърсър имаше доказателство за нещо друго. И не само кулата — изключително скъпо съоръжение, което беше по възможностите само на най-големите многонационални компании. Същинското доказателство беше сигналът за активиране, изпратен от друг плавателен съд. Това означаваше, че групировката има достъп до презокеански кораб и сложна мрежа от информатори, които да им съобщават кога да включат турбините.

Тиса го беше намерила и изпратила там, за да види с очите си на какво е способен Ордена и на какво тя се опитва да попречи. Мърсър се помъчи да определи какво е то всъщност, но не можа. Бяха построили кула за десетки милиони долари и това беше само малка част от възможностите им. Той имаше чувството, че се носи по течението на събитията. Ако това беше демонстрация, съпътстваща атракция, тогава колко голяма можеше да е главната им цел?

— Как се чувстваш? — попита Джим. — Пребледня.

— Добре съм — бавно отговори Мърсър, но не можеше да убеди нито себе си, нито Маккензи.

— Става нещо голямо, нали? Например нещо, за което говореше Спирит. Заговор на правителството?

Мърсър опита да се отърси от усещането, че е объркан и затруднен.

— Мисля, че този път Чичо Сам е невинен, но наистина сме замесени в нещо голямо.

— Какво смяташ да правиш?

— Да се ядосам — отвърна Мърсър и Джим го погледна учудено. — Не ти трябва да знаеш подробности, но откакто започна всичко това, аз съм една крачка назад и само регистрирам събитията, вместо да поема инициативата. Сякаш ме водят за носа. Показват ми улики, които водят до още въпроси. Трябва да намеря начин да поема контрола.

Маккензи пак не го разбра, но това нямаше значение. Мърсър познаваше чувствата си. Айра беше скрил истината от него. Същото беше направила и Тиса. И двамата го използваха за собствените си цели. Мърсър смяташе да принуди Ласко най-после да признае всичко, а когато отидеше в Гърция, щеше да притисне и госпожица Нгуен.