Предсказанието

ДИЕГО ГАРСИЯ, ИНДИЙСКИЯ ОКЕАН

На хиляди мили южно в Индийския субконтинент островите от архипелага Чагос приличаха на шепа изумруди, хвърлени върху сините вълни. Гъстата тропическа джунгла, белите като захар плажове и лазурните рифове придаваха на островите специфична красота. Някога извличането на масло от кокосовите орехи им бе осигурило преуспяваща икономика. Всичко това се промени през седемдесетте години на XX век, когато британците направиха военна база на един от островите, атол с площ около четиридесет и пет километра на име Диего Гарсия. По време на студената война базата беше аванпост за наблюдение на съветските кораби, които извършваха редовни курсове в Индийския океан.

През следващите двадесет години базата се разшири и беше отстъпена на Съединените щати. Напоследък съвсем малко от трите хиляди военни и цивилни от поддържащия персонал бяха британски граждани.

Диего Гарсия стана известен по време на операция „Пустинна буря“ като район за съсредоточаване за бомбардировачите „Б — 52“, които обстрелваха иракските позиции в Кувейт. Обновяването на базата й позволи да базира и „Б — 2“ по време на афганистанската кампания и после отново през 2003 година за изгонването от власт на Саддам Хюсеин.

Мърсър седеше зад пилота на товарния „С — 17 Глоубмастър“и ясно виждаше всичко, докато гигантският самолет се спускаше от облаците след двадесетчасов полет. Атолът беше оформен като огънат кръг, отворен пръстен от корал и пясък, изпъкнал от едната страна. Там се намираше военновъздушната база. Самолетът продължи да се снишава и Мърсър видя дългата писта, минаваща успоредно на брега, и огромни паркинги. Отвъд пистата имаше село от сглобяеми постройки, направени за командированите в този изолиран район. По-нататък се намираше Кемп Джъстис — сграда, построена след атаките на единадесети септември за военния персонал, включен в глобалната война срещу тероризма. Океанът зад острова се простираше до хоризонта.

— Наричаме го островът самолетоносач — извика по интеркома пилотът жена. Тя говореше провлачено, с тексаски акцент. — А командированите му викат Острова на оръжията.

— Бил ли си тук? — обърна се Мърсър към Сайкс, който седеше до него.

— Два пъти. По дяволите! Това беше тайна. Напомни ми после да те убия.

Пилотът намали тягата и активира насочващата векторна система, която позволяваше на двеста и осемдесет тонния самолет да се приземи за по-малко от километър, колкото и тежък да беше товарът му. Въздухът беше сгъстен и влажен и четирите мотора се задъхваха.

„С — 17“ изрева над началото на пистата, летя ниско некол-костотин метра и после докосна настилката. Без да се интересува от безопасността на пътниците, освен да ги закара живи до местоназначението им, пилотът изключи тягата и Мърсър рязко се наклони напред, опъвайки предпазния колан.

Самолетът почти мигновено намали скоростта и бавно потегли по дългата писта.

Мърсър видя „Б — 52“, достопочтените стратегически бомбардировачи, чиито екипажи бяха по-млади от самолета, с който летяха. В края на паркинга имаше четири футуристични шестетажни сгради, наподобяващи сплескани куполи. „С — 17“ спря пред последната от тях и пилотът изключи двигателите. Тишината след продължителното им бръмчене беше смущаваща.

Мърсър надникна през предното стъкло. Постройката беше хангар с отворени врати. Вътре беше светло, но самолетът в средата на огромното помещение сякаш поглъщаше светлината. Макар че предишния ден го видя в Зона 51, Мърсър изпита страх при мисълта какво ще се опитат да направят, Той стисна юмруци и трябваше да положи усилия, за да ги отпусне. Сайкс забеляза това, но не каза нищо.

Б — 2 с крила като на прилеп официално се наричаше „Спирит“, но медиите го бяха кръстили бомбардировач стелт. Този в хангара беше от последното поколение и притежаваше всяко въобразимо свръхмодерно техническо средство, което конструкторите и военновъздушните сили можеха да измислят. Стелтът имаше неограничен пробег благодарение на възможността да бъде зареждан във въздуха и беше натоварен с най-новите оръжия с цел осъществяването на американската военна доктрина за внушаване на сила. Можеше да пренася различни товари — всичко от тридесет и шест касетъчни бомби до 42 500 — килограмови „бункеро-разрушители“и шестнадесет мултимегатонни термоядрени бомби Б83, способни да изравнят със земята цели градове.

От няколко месеца този Б — 2 беше докаран от военновъздушната база „Уайтман“, Мисури, в Зона 51, най-важният полигон за разработването на „УМБ — 22“, който командосите на Сайкс нежно наричаха „маймунска бомба“.

Концепцията за това тайно оръжие произлизаше от потребността военните незабелязано да вкарват екипи командоси в райони, защитени от тежка противовъздушна отбрана. До разработването на „УМБ — 22“ единствените възможности за избор бяха войниците да се приземят извън радарния чадър и да вървят пеша до целта или да рискуват да скочат с парашути от „С — 130“. Огромният товарен самолет обаче беше очебиен като цепелин и не много по-бърз. Необходимо беше нещо по-добро, безшумен и потаен начин да се закарат командосите до местата за специални операции.

В края на деветдесетте години на XX век британски изпълнител на военни поръчки работеше върху разработването на капсули, които да бъдат монтирани под крилата на самолета „Хариър“. Капсулите бяха с размера на човек и бяха предназначени за бърза евакуация на ранени войници от вражеските линии. Някой от Пентагона разшири идеята и се запита дали е възможно да се инфилтрират войници по същия начин, но със стелт като Б — 2 или изтребител бомбардировач „Ф — 117 Найтхоук“. И УМБ — 22 се роди от това абстрактно хрумване.

Капсулите бяха малко по-големи от телефонни будки, покрити с поглъщащ радарните лъчи сложен материал и направени в ъгловати форми, за да избягват задаващ се насреща радар. Използвайки същата глобална позиционираща сателитна система, която даваше на американските бомби такава прецизност, компютърът на борда направляваше „УМБ“, докато падаха. Парашутът се отваряше на предварително определена височина, обикновено на минимално безопасно разстояние от земята. Букър Сайкс твърдеше, че са точни с отклонение само три метра дори при неблагоприятен вятър със скорост тридесет възела.

В капсулата имаше достатъчно място да се изтегнеш, както и пространство за бойните колани, раниците, екипировката и оръжията, необходими за мисията. Макар и тесни, маймунските бомби бяха подплатени с дунапрен, който ги правеше сравнително удобни, при условие че човекът вътре не страда от клаустрофобия. Както Сайкс бе споменал, имаше тръба за уриниране и монитор, свързан с камера в дъното на капсулата, където се виждаше картина от приземяването по време на падането.

Сайкс разкопча предпазните колани и се наведе към Мърсър.

— По-страшничко е сега, когато сме тук, а?

„Б — 2“ приличаше на черна риба манта. Самолетът имаше зловещ и заплашителен вид дори когато не летеше.

— И аз си мислех същото.

Десет минути по-късно те се потяха на пистата. Вятърът носеше мирис на йод от морето, но не и облекчение от влагата. Рампата в задната част на „С — 17“ беше спусната и диспечерът координираше множеството мотокари, докато изнасяха маймунските бомби от товарното отделение. Въпреки затегнатата охрана в Зона 51 и на Диего Гарсия капсулите бяха поставени в контейнери с надпис „МАШИННИ ЧАСТИ“и щяха да бъдат отворени едва в хангара и при затворени врати. „УМБ“ бяха осем — седем за Сайкс и екипа му от Делта Форс и една за Мърсър.

Шестимата избраници на Букър бяха може би най-добре обучените войници в Съединените щати. Всички идваха от армията и бяха се отличили още в първите дни на основната си подготовка и после през целия курс на обучение. Специалисти във всички форми на сражения, те действаха мълниеносно и с въображение. Бяха по-близки от братя, непреклонни мъже, обучени да оцеляват и да поверяват живота си в ръцете на другарите си. Бойната им връзка беше закалена в Косово, Афганистан, Ирак и на десетина други горещи точки в света.

Тъй като човекът в маймунската бомба беше безсилен, след като капсулата бъдеше натоварена на „Б — 2“, двата дни в Невада бяха по-скоро за инструкторите от Делта Форс, за да преценят възможностите на Мърсър. Новите членове на екипа, войници, които вече се бяха доказали в дългогодишна служба в армията, се нуждаеха от месеци на обучение и тренировки, преди да бъдат приети.

Думите на Сайкс, че Мърсър „става“, не бяха достатъчни за командосите. Той трябваше да го докаже сам. За тридесет часа беше принуден да спринтира безброй пъти през импровизирана писта с препятствия, да изстреля хиляда патрона на стрелбището и да извърши три скока с парашут. Инструкторът беше обяснил защо иска да види три скока, като му каза, че всеки може да падне от самолет веднъж, неколцина биха опитали втори път и единствено проклетите глупаци го правят трети път, а той търси точно такива.

Накрая Ейнджъл Лопес, по прякор Мърморко, старши сержант на екипа, израснал по улиците имигрант от Хондурас, обяви Мърсър за малко по-годен от труп на една седмица. Спазвайки традицията да си измислят прякори, Мърсър получи позорното име Снежанка. Сайкс беше Доктора, един син на свещеник, но женкар бе наречен Срамежливия, а шегаджията в екипа — Тъпака и така нататък.

Мърсър и Букър минаха край хангара.

— Разполагаме с двадесет часа до излитането и двадесет и четири часа работа — разнесе се зад тях гласът на Мърморко, който непрекъснато мърмореше недоволно на хората си. — Искам пълна проверка на оръжията и на екипировката и разпределяне на амунициите за двадесет минути.

По асфалта в края на рампата се разхвърча пясък, довян от плажа. Вятърът се усили и прилепи дрехите към телата им. Сайкс клекна, взе пръчка и започна да чертае нещо на земята.

— Какво си намислил? — попита Мърсър.

Букър заговори сериозно, без да откъсва очи от чертежа.

— Нямахме възможност да разговаряме, откакто тръгнахме от Страната на мечтите. Искам да знаеш, че според Мърморко си се представил добре. Това е страхотен комплимент от неговата уста.

— Така и предположих. — Мърсър усети, че Сайкс не иска да му каже това, а нещо друго.

— Момчетата те кръстиха Снежанка. Мърсър се ухили накриво.

— Наричали са ме и с по-лоши имена.

— Сигурен съм. Все едно. От осем години съм в Делта Форс. През това време загубих неколцина от хората си. — Едно добро момче на име Том Хейзън — в Колумбия, страхотен снайперист — в Пакистан, стрелец, чийто парашут не се отвори във Форт Брат, и още двама. Умряха, докато си вършеха работата. Това е част от риска, който поемаме. Но въпросът е там, че ние поемаме риска. Не ни го дават. Ако някой грозник изскочи от засада, която сме били твърде глупави да не забележим, заслужаваме да бъдем убити. Ако някой е сгънал неправилно парашута си, заслужава да не му се отвори. Следиш ли мисълта ми?

Мърсър знаеше за какво намеква Букър, но не отговори. Чакаше да го изрече.

— Адмирал Ласко ми каза, че си бил в изключително трудни ситуации през последните няколко години и си участвал в много добри операции със страхотни командоси — „тюлените“в Аляска, военното разузнаване в Африка и морски пехотинци от специалните части в Панама миналата година.

Не ме разбирай погрешно, по дяволите, но не искам да мислиш, че с всичко това си спечелил място при нас.

— Не съм си го и помислял — тихо отвърна Мърсър.

— Харесваш ми. Смятам, че ще се справиш, но трябва да разбереш, че мисията ми е да предам определена информация на адмирала, а не да спасявам Тиса Нгуен или теб. Ако в определен момент се превърнеш в пречка за мисията или изложиш на риск някого от хората ми, ще те премахна.

— Приемам го. Знам, че не е лично.

— Не е, но косата ми настръхва от тази операция. Досега не сме имали Снежанка в екипа и това ме плаши.

— Обичаш хората си, нали?

На известно разстояние от тях Мърморко хокаше Сънливия, най-мързеливия в екипа.

— Не поотделно, а идеала, който представляват — отговори Сайкс. — Лицата идват и си отиват, но екипът остава същият. Звучи ли ти логично?

— Както гласи старата поговорка, мразя президента, но обичам президентството. Само че ти говориш за уважение и чест, много по-истински чувства, които е по-трудно да развиеш и запазиш. Чувстваш се така от години. Това се е превърнало в част от теб, като цветът на кожата ти. Не съм член на екипа ти и никога няма да бъда и ти се страхуваш, че идването ми с теб ще наруши равновесието.

Букър кимна.

— Нещо такова. Нямам нищо против да ме пуснат от бомбардировач във високотехнологичен ковчег или да се изправя пред неизвестен брой вражески сили, но искам да познавам всички, които са зад гърба ми.

— Не мога да кажа нищо, което би те успокоило, затова ще си държа устата затворена.

Двамата се погледнаха в очите и почувстваха, че се спогаждат.

През дванадесетте часа, докато екипът на Делта Форс трябваше да спи, в хангара кипеше трескава дейност около подготвянето на „Б — 2“и осемте „УМБ“. Както Сайкс бе казал, екипът му отговаряше само за получаването на определена информация от Ринпоче-Ла. На Мърсър възложиха допълнителната задача да намери начин да превърне информацията в практически план. Той беше прегърбил рамене пред лаптопа в кабинет до спалните помещения и се взираше в последните геоложки доклади от Ла Палма.

Новините не бяха хубави. Многобройните изпускащи газ отвори, с които беше осеян вулканът, изхвърляха смъртоносни аерозоли със силата на реактивни двигатели. Освобождаването на елементи като въглероден двуокис и сяра се повишаваше показателно. Върху части от острова валеше киселинен дъжд.

Докато източната страна на планината показваше признаци на преместване, западният и по-опасен бряг не беше започнал да се плъзга към морето. Температурата на водата във вулкана се покачваше с всяка изминала минута. Беше само въпрос на време повишеното налягане да разцепи скалата и надвисналият скален пласт с тегло половин трилион тона да рухне в океана.

Президентът се беше надявал новината за евентуалното изригване да не се разчува и поне засега желанието му изглежда се беше сбъднало. Нямаше драматични снимки, върху които медиите да се съсредоточат, и неколцината така наречени експерти, дали интервюта, омаловажиха вероятността за мощно изригване, тъй като последният трус в Ла Палма през 1971 година не беше засегнал разлома. Пресата се бе фокусирала върху скандал за корупция в Холивуд, който съсипваше кариерите на няколко известни актьори. Мърсър благослови интереса на американците към славата и погрешното мнение, че океаните все още предлагат изолация от останалия свят.

Откакто го бяха помолили да намери начин да сведе до минимум последиците от изригването на Ла Палма, той бе прекарал безброй часове, проучвайки проблема. Обмисли го от всяка страна и анализира и отхвърли всеки сценарий, който му хрумна. Приемливостта и практичността не бяха фактор в разсъжденията му. Искаше само възможности за избор. И както знаеше, откакто президентът му каза да се опита да предотврати вулканичната експлозия, нямаше какво друго да направи, освен да се надява, че учените, работещи по проекта, ще бъдат осенени от повече вдъхновение от него.

Зората го завари заспал на бюрото.

Екипът прекара утрото в заключена стая, където Сайкс разясни оперативните детайли. Беше направен подробен макет на манастира и околността въз основа на сателитните снимки. Авторът беше включил дори стадо овце от детска играчка ферма.

Планът беше елементарен. Задната част на манастира застрашително бе надвиснала над тридесетметрова стена от дялани камъни, която разделяше долината на горна и долна част. Солидният зид се простираше по цялата дължина на долината и несъмнено бе възпирал поколения нападатели в опитите им за атака в тил. Стената беше непреодолима и едва ли се охраняваше, затова беше логичният избор за екипа на Сайкс. Под прикритието на безлунната нощ „УМБ“ щяха да бъдат насочени така, че да се приземят в долната част на долината, в основата на стената. Нямаше видими следи от поляна в близост до горната част, затова Срамежливия и Щастливия щяха да се покатерят по зида и да закачат въжета за останалите. Оттам всичко щеше да бъде импровизация и късмет, за да проникнат в сградата и да намерят Тиса. Като предпазна мярка всеки командос щеше да носи сателитен телефон, за да съобщи датата на изригването на вулкана, след като Тиса им я кажеше.

Два часа преди излитането следобед членовете на екипа започнаха да се обличат, като обръщаха педантично внимание на всеки детайл. Оръжията бяха почистени и изпробвани предишния ден. Пружините на магазините бяха проверени дали са достатъчно стегнати. Батериите на предавателите и сателитните телефони бяха заредени. Ако някое техническо средство беше леко износено, веднага се заменяше с друго.

Докато командосите правеха всичко това, техниците проверяваха за последен път бомбардировача и капсулите. Двамата пилоти извършваха обичайната си обиколка и бяха готови да се качат в самолета.

Микробус с тъмни стъкла закара командосите от спалните помещения до хангара. Щом влязоха вътре и вратата се затвори, мъжете се изнизаха от буса и се събраха под огромното крило на „Б — 2“. Грамадните врати на товарното отделение бяха отворени. Военновъздушните сили го бяха кръстили „Духът на Уайоминг“, но екипажът му бе добавил прякор. На една от вратите беше нарисуван пухкав облак, от който се подаваше ръка със сочещ надолу показалец. Прозвището беше написано отдолу. „Невидимо докосване“.

Според традицията преди полет от касетофона на борда се разнесе едноименната песен на Фил Колинс.

Мърсър огледа маймунските бомби. Сайкс имаше право. Наистина приличаха на ковчези с отворени капаци. Дунапренът беше покрит с лъскав като коприна микрофибър. Страхотно!

Командосите сложиха екипировката си във вградените в капсулите отделения и я обезопасиха с предпазни колани. Когато бяха готови, пилотите се ръкуваха с всеки и се качиха в пилотската кабина.

— През следващите шест часа ще бъдем само пътници, които разполагат със същото пространство, каквото имат хората в автобус — заговори Сайкс.

Неколцина командоси се подсмихнаха нервно.

— Вече два месеца работим с тази система. Пускали са ни от седемметрова кула и знаем как да се приземяваме. Единственото, за което трябва да се тревожим, е отварянето на парашутите. Но това ни безпокои всеки път, когато отиваме на мисия, значи няма разлика между тази операция и предишните, в които сме участвали. Щом се спуснем на земята, знаем какво да правим.

— Правила на ангажираност? — попита Срамежливия.

— Премахвате всеки, който има оръжие или представлява заплаха. Интересува ни само Тиса Нгуен. Снежанка ни даде ясна представа как изглежда тя, но не рискувайте — може да е всяка жена под четиридесет години.

Срамежливия вдигна ръка.

— Ами ако ни подгонят?

— Теб няма да те подгони никоя мацка, човече — отвърна Мърморко и мъжете се засмяха.

— Нещо да добавиш, Снежанке?

Мърсър огледа изпълнените с увереност лица.

— Преди две седмици онези типове взривиха ферибот в Гърция, за да попречат на Тиса да говори с мен. Убиха петдесет души. Послушайте съвета на Сайкс Доктора. Те няма да ви дадат шанс, не им давайте и вие. И ако някой от вас види сметката на един едър негодник с боядисана коса, ще спечели две седмици на Карибите с жена, която си избере.

— Еха!

— С изключение на Срамежливия — добави Мърсър. — Вие ще трябва да му намерите момиче.

Обсъждането приключи. Време беше да излитат.

Двама техници помогнаха на Мърсър да влезе в капсулата и завързаха предпазните колани на краката, кръста и раменете му. Казаха му да смъкне ципа на черното си камуфлажно облекло и му подадоха тръбата за уриниране. Тъпака се оплака, че и най-голямата тръба му е малка.

— Не се слага на устата — пошегува се Кихащия.

Техниците включиха предавателя на Мърсър и изпробваха монитора. Камерата беше поставена на дъното на капсулата и на десетсантиметровия екран той видя работници, наведени над другите „УМБ“ като в сцена от научнофантастичен филм. Показаха му контролните уреди за температурата и вентилацията и мундщука за специален плодов коктейл, пълен с електролити и минерали. Два часа след излитането Мърсър щеше да пие от друга тръба течност, съдържаща стимуланти, билкови болкоуспокояващи и нещо против въздействието на височинната болест. Букър го предупреди, че след като изпие сместа, ще е добре един-два месеца да не се подлага на тест за наркотици.

— Как се чувстваш? — попита техникът и сложи ръце на капака на капсулата на Мърсър, готов да го затвори вътре.

— Сякаш ще ме погребват.

— Тогава си годен за мисията.

Капакът се затвори. Вакуумната система се включи и запечата капсулата. Мърсър стисна челюсти, за да се приспособи към промяната в налягането на въздуха. Мониторът беше на десет сантиметра от лицето му. Осветлението беше оскъдно и излъчваше топлина — отстъпка за хората, които трябваше да издържат на дългите полети.

Минута по-късно капсулата се разтресе. Специалният кран, докаран на „С — 17“ заедно с екипа, я повдигна от люлката и я пренесе на „Б — 2“. Скобите на въртящата се пускова установка на бомбардировача прихванаха капсулата и я прехвърлиха в товарното отделение. Веднага щом Мърсър отново се настани удобно, беше захваната друга капсула и пусковата установка пак се завъртя. Като куршум, който зареждат в барабана на револвер. Пусковата установка побираше осем ядрени бомби и беше модифициран за четири „УМБ“. Първите четири влязоха от страната на Мърсър, а останалите бяха вкарани във второто товарно отделение на стелта.

След това прикрепиха външните кабели за захранването и комуникациите, за да могат мъжете да разговарят по време на полета. Сайкс се свърза с всеки, попита какво е състоянието му и после съобщи на пилотите, че хората му са готови.

— Зелена светлина, Докторе. Влекачът пристигна. Въздушният контрол ни дава предимство. В следващите седемнадесет минути няма да премине шпионски сателит. Ще се движим със секретна скорост и на секретна височина. Времето на полета до мишената също е секретно. Авиолинии „Авантюра“ ви пожелават приятно пътуване.

Самолетът с ъгловати очертания беше изтеглен от бетонните подпори и закаран до паркинга до главната писта. Служител на наземния персонал откачи влекача, отдаде чест на пилотите и се отдалечи.

Дълбоко навътре в корпуса заработи първият двигател, а след секунди — останалите три. Въпреки че мощните турбогенератори бяха над товарното отделение, нивото на шума в звукоизолирания „УМБ“ беше малко по-силно, отколкото в кабина на пътнически самолет.

Командирът на полета извърши последна проверка на сложните контролни уреди, остана доволен и подаде тяга на двигателите. Застрашителният самолет потегли.

Краят на пистата изчезна в трепкащите завеси на топлинен мираж. Горещите отработили газове зад „Б — 2“ създадоха същия ефект и бомбардировачът заприлича на привидение. Дори на земята самолетът изглеждаше извънземен.

Ревът на моторите се превърна в пронизителен писък, докато „Духът на Уайоминг“ набираше скорост. На една трета от пистата носът му се издигна и стелтът излетя към горните слоеве на атмосферата, високо над маршрутите на пътническите самолети.

Мъжете в товарното отделение понесоха излитането леко. Известно време си разменяха шеги, но после се умълчаха и се приготвиха за шестте часа затворничество в капсулите. Всеки остана сам с мислите и опасенията си. След малко Мърсър забрави къде се намира и какво предстои да направят. В съзнанието му се въртяха безброй хаотични мисли. И вместо да разсъждава за изригването на Ла Палма, той се съсредоточи върху Тиса.

Денонощието, прекарано с нея, беше оставило дълбок отпечатък в душата му. Мърсър потърси логично обяснение и призна, че не може да контролира чувствата си. Беше преминал границата на рационалното и бе навлязъл във владенията на емоциите, където рядко се осмеляваше да пристъпи. Отговорът на най-важния въпрос — дали я обича — все още не беше ясен, но той прие за истина, че би искал.

Беше си спечелил славата на един от най-добрите минни инженери и геолози изследователи в света, защото правеше точни изчисления и внимателно преценяваше риска. Като мнозина други силно мотивирани хора Мърсър бе използвал същите аналитични умения и в личния си живот. Резултатът беше поредица от кратки, но страстни връзки, които неизбежно приключваха. Причините бяха различни, но основната беше убедеността, че така или иначе връзката ще свърши и е по-добре партньорката му да сложи край. За пръв път обаче имаше чувството, че неговият страх да не бъде наранен го кара да къса с приятелките си. Правеше го не за да предпази жените, а себе си. Бързата раздяла предотвратяваше риска да бъде изоставен и свързаните с това съмнения.

— Изключително странно място за прозрения, по дяволите! — измърмори той, докато самолетът летеше над Индийския океан.

Освен това, за пръв път смяташе, че може да поеме риска да страда заради възможността да бъде с Тиса. Не изпитваше колебания да изложи на опасност живота си. Това беше част от работата на миньора. Този път беше готов да рискува и начина си на живот. Мърсър задряма с тази мисъл.

Няколко часа по-късно по интеркома се разнесе глас.

— Господа, говори командирът на полета. Намираме се на около час от границата на Тибет. Индийските граждански и цивилни радари не ни засякоха, но се приближаваме към мрежата на китайската въздушна защита. Щом стигнем до границата, ще се снишим и може да бъдем принудени да потърсим маршрут, където радарното им покритие е най-разредено. Няма за какво да се притеснявате, но може малко да ви раздрусаме. — Той изключи микрофона и след секунда добави. — А, и в зависимост от условията може да се наложи да заобиколим една-две планини.

Маршрутът на стратегическия бомбардировач го бе задържал над океана колкото е възможно по-дълго, позволявайки му да напълни догоре резервоарите си от самолет цистерна „КС — 10“ над Арабско море. „Б — 2“ се сниши северно от Бомбай и после се отправи диагонално на северозапад през Индия към Непал. Самолетът летеше на височина тринадесет хиляди и петстотин метра, твърде далеч, за да го види или чуе някой на земята, и заобикаляше големите населени места.

Близо до Хималаите дойде време да се спуснат още по-ниско над земята и да включат системата за опознаване на релефа. Единият от сто шестдесет и двата компютъра на борда щеше да поеме контрола върху управлението, да чертае и да следва маршрут през планините и в същото време да избягва китайските радарни инсталации. Макар че формата и покритието на стелта му придаваха сечение на птица, секретната система за откриване на радари се грижеше на вражеските монитори да не се види дори точка.

Последното техническо средство, което трябваше да задейства, вероятно беше най-секретното на борда. Поради необикновената си форма и мисия „Б — 2“ летеше по-бавно от скоростта на звука. Ако можеше да се движи по-бързо от рева на двигателите си, екипажът и пътниците нямаше да се опасяват от евентуално засичане. Макар че моторите се намираха в корпуса, „Духът на Уайоминг“ се движеше шумно заради четирите си турбогенератора и се чуваше отдалеч. За да премахне това, екип от проектанти бе направил противошумен генератор, който съответстваше на честотата на звуковите вълни и произвеждаше собствени вълни с противоположна амплитуда. Въпреки че консумираше огромно количество гориво, свръхсекретното устройство ефективно заглушаваше рева на самолета и със скорост петстотин възела „Б — 2“ бръмчеше не по-силно от добре регулиран „Харли Дейвидсън“.

Стелтът бързо се приближаваше към Хималайския масив. Висотомерът показваше четири хиляди и петстотин метра, но самолетът се носеше само на хиляда над земята. Пилотите бяха обучени за този вид летене и си почиваха на местата си, докато сложните уреди работеха автоматично. „Духът на Уайоминг“ следваше маршрут, начертан от системата за глобално позициониране и радара, профучаваше през стръмни долини и заобикаляше скалисти върхове, извисяващи се на три километра над прилепокрилия бомбардировач. Пътуването беше със сюрреалистично влакче на ужасите, в което вагончето определя къде да минат релсите.

„Б — 2“ прекоси територията на Непал за двадесет минути и беше на петдесетина километра от границата на Китай, когато компютърът засече първия противовъздушен радар. Няколко минути екранът в пилотската кабина проблясваше, показвайки десетки радарни установки. Покритието изглеждаше солидно, същинско минирано поле, простиращо се по дължината на границата и на осемдесет километра навътре в страната. Към това се добави и наличието на микровълнови кули, проектирани специално да засичат проникването на бомбардировачи стелт. Кулите излъчваха невидима енергийна бариера, през която самолетът трябваше да прелети.

Преградата от микровълни не откриваше директно самолета, а засичаше празното пространство след преминаването му, така както сонарът забелязва съвременните безшумни подводници в изпълнените със звуци морета. Критиците на „Б — 2“ смятаха, че това е основателна причина да се изхърлят на боклука самолетите на стойност два милиарда долара.

Пилотът ветеран наблюдаваше картата на терена, която се разгръщаше на екрана пред него, и се опитваше да определи маршрута преди компютъра. Западно от стелта имаше няколко радара, а отпред — мощна микровълнова кула, построена на планински връх. Компютърът насочи бомбардировача така, че да мине близо до кулата, но на триста метра под нея — над долина, само със сто и петдесет метра по-широка от петдесетметровите крила. Пилотът щеше да извърши същите маневри, макар че взе решение няколко секунди след компютъра.

Назъбените гранитни скали сякаш се протягаха към самолета, докато се спускаше в стръмната долина секунди преди да пресече микровълновия лъч. Стелтът полетя толкова ниско, че издухваше снега от земята. Щом опасността премина, тежкият бомбардировач излезе от прохода, минавайки над заспало селце.

— Сутринта ще има странни слухове.

— Ако четат комикси, ще кажат на местния комисар, че над тях е прелетял Ватман.

Пилотите имаха ясна видимост и достатъчно време за подготовка, затова за тях шеметните маневри изглеждаха рутинни. Но в товарното отделение положението беше съвсем различно.

Мърсър беше сигурен, че раменете му ще са насинени. Внезапните промени във височината го блъскаха в капсулата, а предпазните му колани се опъваха при всеки рязък подскок и ако не беше железният му стомах, отдавна щеше да е изхвърлил обяда си.

Лудешкото препускане продължи двадесет минути. Посоката, височината и скоростта непрекъснато се променяха. Фактът, че мъжете в капсулите бяха в хоризонтално положение и не можеха да пазят равновесие, само утежняваше нещата.

— Говори пилотската кабина — извика командирът на полета след момент на относително спокойно летене. — Току-що навлязохме в най-гъстата в света концентрация на зенитни ракети „земя-въздух“, но всичко, което радарните инсталации и китайците разбраха, е, че нашата птица стои в хангар в Мисури. След десет минути ще бъдем над зоната за спускане. Самолетът е най-уязвим, когато се отворят вратите на товарното отделение. За да сведе риска до минимум, въртящата се пускова установка ще ви изплюе като семки от диня. Ако мислите, че последните няколко минути са били трудни, още не сте видели нищо.

За Мърсър чакането беше станало по-леко. Беше прекарал много време в тревоги как да спаси хората на планетата и почти изпита облекчение, че сега трябва да спасява само Тиса. Целта беше близо и той почувства прилив на енергия. Командосите също се развълнуваха и отново започнаха да се шегуват.

— Пет минути до спускането — съобщи пилотът.

— И така — обади се Сайкс Доктора, — затегнете коланите, махнете тръбите за уриниране и вода и вдигнете циповете. Щом слезем на земята, искам Тъпака да настрои експлозивите за унищожаване на маймунските бомби след четири часа. Кихащия ще го прикрива. Останалите веднага се събират при мен и атакуваме стената. Двамата ще ни настигнат, когато приключат. Дотогава Щастливия и Срамежливия ще бъдат готови за изкачването. Включете външните си камери и всички ми докладвайте какво е състоянието ви.

Командосите и Мърсър докладваха, че са готови, и пилотът им съобщи, че след минута ще бъдат над мястото за спускане.

Доброто настроение на Мърсър се изпари. Предстоеше му километри падане във футуристична тенекия с размери на човек. Знаеше, че щом въртящата се пускова установка освободи капсулата, съдбата няма да е в ръцете му, докато не се приземи. Сайкс беше казал, че от първите четиридесет и няколко спускания няма оцелели. По-късно призна, че ако имало оцелели, хората щели да бъдат със счупени крайници, вътрешни наранявания или по-сериозни травми. Мърсър се опита да си спомни какво е било психичното му състояние, когато го изнудиха да участва в мисията, и се прокле за безразсъдството.

— И така, момчета, вратите се отварят след пет, четири, три, две, едно…

Хидравличният вой мигновено беше заглушен от свистенето на потока въздух, който нахлу в голямото товарно отделение. Мърсър за секунда усети залюляването, когато въртящата се пускова установка се включи и започна да изстрелва капсулите. След няколко секунди дойде и неговият ред.

Механизмът се завъртя и скобите, които държаха неговата капсула, се отвориха. Гравитацията мигновено привлече маймунската бомба и Мърсър изпита усещането, че органите му се спускат към краката. Стомахът сякаш го викаше да се върне. Отстрани на капсулата се разпериха крила, за да не й позволяват да се преобръща. Падането беше като пътуване с повреден асансьор, но отдолу нямаше дъно. Достигайки максималната си скорост от близо двеста километра в час, „УМБ“ падаше от небето невидим, безшумен и абсолютно неоткриваем. Мърсър се бе вкопчил в пластмасовите дръжки и едва дишаше. По едно време осъзна, че крещи.

Сети се за монитора, но екранът беше тъмен. Само можеше да се надява, че системата за глобално позициониране ще насочва капсулата, иначе нямаше шанс да улучи мишената и по всяка вероятност щеше да се размаже в планината.

„Хайде!“ — безмълвно се молеше Мърсър. Парашутът вече трябваше да се отвори.

Проектантите нарочно не бяха инсталирали монитори за височината. Мърсър беше сигурен, че вече е преминал минималното безопасно разстояние до земята, но нищо не се случваше.

„Господи, това чудо се е повредило!“

Той не знаеше, че „УМБ“ работи безупречно и стабилизиращите крила постоянно внасят корекции, за да насочват капсулата към мишената, а лазерният локатор знае до сантиметър колко близо се намира до земята.

На триста метра компютърът на борда освободи помощния парашут, за да намали шока от отварянето на главния парашут миг по-късно. Докато капсулата се носеше надолу, далекомерът превключи на вторичен режим, търсейки най-равното място за приземяване в границите на площ от стотина метра.

Отварянето на парашута дойде като приятна болка. Мърсър си пое дъх за пръв път, откакто го изстреляха, и почувства, че приливът на адреналин спада. Той пусна дръжката, която изтрака надолу към краката му. Приборите за нощно виждане се активираха и екранът проблесна в зелено. Трудно беше да различат детайлите на земята, но дори тъмната картина беше облекчение.

Мърсър усети, че „УМБ“ регулира пътя на полета, като контролира парашута, и след миг видя равнина под краката си. Насрещен вятър подхвана капсулата и земята изчезна, но сетне отново се появи, когато компютърът автоматично коригира образа.

Сайкс го бе тренирал да не наблюдава приземяването, за да се предпази от напрежение. Мърсър затвори очи и изчака петнадесет секунди преди амортисьорите на дъното да докоснат земята. Капсулата падна по гръб, както бе проектирано, и парашутът се прибра, така че черният найлон да не се превърне в платно и да го повлече по равнината.

Мърсър махна предпазната капачка на бутона, който отваряше капсулата, и го натисна. Пломбата, поддържаща налягането вътре, изсъска и вратата се открехна. През пролуката нахлу студен вятър. Първият леден лъх на планинския въздух прониза белите му дробове и Мърсър се закашля.

Той разкопча предпазните колани и несигурно се надигна. Видя едноцветен свят в сиви оттенъци и очертания на стръмни скали. Без твърдите треви, растящи по скалистата долина, пейзажът би бил като в лунен кратер. Температурата на въздуха беше минус пет градуса, но Мърсър усети топлата милувка на парата от геотермален извор.

От мрака изникна някой.

— Как се чувстваш, Снежанке?

Беше Мърморко. Вече бе нарамил екипировката си и държеше карабина „М — 4“. Приборът за нощно виждане закриваше половината му лице.

— Добре. Само малко се разтреперих.

— Не се притеснявай. Падането беше страхотно. Вземи си нещата. Тръгваме.

Той побърза да се обърне, но Мърсър го хвана за ръката.

— Чакай. Всички ли се приземиха благополучно?

— Парашутът на Кихащия се заплете — без да го поглежда, отвърна Мърморко и махна ръката му. — Мъртъв е. Дано операцията да си заслужава.

— Заслужава си — каза Мърсър на гърба на Мърморко, който изчезна в мрака.