Предсказанието

САНТОРИН, ГЪРЦИЯ

Мърсър стоеше до перилата на дългия ферибот по пътя между островите и гледаше вълните. Гледката беше малко по-различна от онова, което беше видял от „Морски наблюдател“в противоположната страна на земното кълбо. Очите го сърбяха и тялото започваше да го боли от дългото пътуване и липсата на сън. Разкритието на Айра за вероятността Тиса да го лъже засили изтощението му. По време на полета от Вашингтон той разсъждаваше върху последиците и следващите си ходове. Опасяваше се, че организацията е построила кули като онази край Гуам и над други залежи от метан-хидрат. Екологичните опустошения от мощно координирано освобождаване на газа бяха неизмерими.

Фериботът беше тежко натоварен и стотици пътници бяха излезли на палубата в очакване да видят остров Тира, повече известен като Санторин. Млада двойка германци, очевидно на сватбено пътешествие, се приближиха до Мърсър и застанаха съвсем близо до него. Той се обърна така, че Русокосият съпруг да не усети тежкия автоматичен пистолет под мишницата му.

Изведнъж настъпи суматоха. Всички започнаха да сочат с пръст и се притиснаха до перилата. Неясното петно в далечината беше Санторин — рай от поразителни варосани къщи и куполовидни покриви, боядисани в отличителното синьо на рекламните плакати в целия свят. Образуван от вулканични изригвания, островът с форма на полумесец е бил значително по-голям, докато катастрофално вулканично изригване преди три хиляди и шестстотин години разрушило половината кратер и изхвърлило облак пепел, който според мнозина археолози станал причина за унищожаването на Минойската цивилизация на остров Крит на няколко стотици мили на юг. С плажовете си с черен пясък с едни от най-зрелищните гледки в света, Санторин беше добре развит като европейска туристическа дестинация.

Очуканият ферибот се приближаваше към острова и на перилата се трупаха все повече пътници. Въпреки че до разгара на туристическия сезон оставаха няколко месеца, Мърсър беше притиснат от тълпи полупияни екскурзианти, които развълнувано сочеха Фира, най-големия град на Санторин. Разположен в наводнения кратер, градът застрашително се бе вкопчил в скалите, сякаш се бе сраснал с тях.

Фериботът навлезе в залива и вълните, които непрекъснато го клатеха, откакто бе потеглил от Пирея, внезапно стихнаха. По-пияните летовници залитнаха. Надвисналите над ферибота скали бяха сухи и безплодни. Малкият остров в средата на кратера представляваше купчина камъни. Ако не беше градът, Санторин щеше да изглежда първобитен.

Бавно движещият се плавателен съд се насочи, към пристанището в подножието на планината под Фира. Стотината пътници откъснаха очи от гледката и тръгнаха към пешеходната рампа.

Мърсър изчака до перилата, докато всички слязоха. Малкият пристан скоро се превърна в море от движещи се хора. До града водеха три пътя. Туристите можеше да се качат по виеща се пътека от стъпала или да наемат муле. Имаше и модерен лифт, водещ право във Фира. Мърсър беше твърде уморен, за да се изкачи по стъпалата, а пътуването с муле отхвърли като твърде ексцентрична туристическа атракция, затова реши да използва лифта, но чак след няколко курса, за да намалеят тълпите.

Той взе леката си чанта и слезе на бетонния кей. Горещината го блъсна с пълна сила. Във вулканичния кратер не повяваше вятър и от купчините изпражнения на мулета се вдигаха рояци мухи. Хората, изкачващи се по пътеката, изглеждаха прегърбени като шерпи под раниците си. Неколцина вече се бяха отказали и слизаха към станцията на лифта.

Мърсър трябваше да чака десетина минути, за да плати за пътуването и да се качи в остъклената кабинка. Хората около него оживено бъбреха на различни езици. Повечето бяха германци или скандинавци, но имаше и три млади австралийки и американска двойка, която сякаш бе дошла от хипарска комуна. Мърсър усещаше емоциите им и му се искаше и той да изпитва същото оживление и въодушевление. Те бяха дошли да се забавляват, а Мърсър не знаеше какво го очаква и започваше да гледа подозрително на неизвестността.

Пистолетът беше приятно хладен под мишницата му.

Кабинката се разтресе и се отправи нагоре по стръмния планински склон. Докато се издигаха, гледката ставаше все по-обширна и зашеметяваща. Далеч долу в кратера яхта със снежнобели платна търсеше вятър, който да я изпрати по пътя си. Слънцето в далечината бе започнало да се зачервява и хвърляше алени отблясъци върху вълните. Видя се и по-голямата част от града — тесни виещи се улички, черкви със сводести покриви и приказни къщи с надвиснали на няколко метра над водата балкони.

Ако това беше любимото място на Тиса, Мърсър разбра защо тя се чувства в безопасност там. Островът беше прелестен, пълен с очарование и драматична красота. Той изпита желание да бъде на Санторин на почивка заедно с Тиса, вместо да се занимава с мисията, която му предстоеше.

Кабинката стигна до последната станция и отново се разтресе. Вдясно стотици предимно млади туристи се бяха събрали на стъпалата и по тротоарите на улица „Номикос“, най-популярното място в града, за да чакат прочутия красив залез. Лицата им бяха обърнати към слънцето като слънчогледи.

Мърсър инстинктивно огледа тълпата, търсейки нещо необичайно, например мъже с якета, под които да крият оръжия, или да наблюдават хората, а не пейзажа. Той забеляза неколцина подобни, но те бяха младежи, тръгнали да търсят жени, или жени на лов за мъже. На ферибота беше чул, че Фира е известен в Европа с нощния си живот.

Вратите на кабинката се отвориха и Мърсър изскочи навън. Беше благодарен, защото изпаренията от пачули, излъчвани от бохемите, изгаряха ноздрите му. Хората често се пръскаха с този силен парфюм, за да прикрият смрадта на марихуана по дрехите си. Мърсър би предпочел миризмата на наркотика.

Той се остави приливът от хора да го тласка по улица „Номикос“, докато търсеше Тиса. В едната си ръка държеше чантата, а другата небрежно бе опрял над кобура — ако някой се блъсне в него, да не го усети. Тълпата беше твърде гъста, за да забележи един-единствен човек, и Мърсър привличаше внимание върху себе си, защото не гледаше залеза като всички останали.

Лицата около него сияеха в очакване, готвейки се да превърнат в ритуал нещо обикновено като залеза на слънцето. Мърсър никога през живота си не се беше чувствал по-отчужден. Страхът от неизвестността от мига, в който стрелците го бяха нападнали в хотел „Луксор“, се засилваше.

В блъсканицата той не усети притискане на човек.

Рязко се обърна и видя засмените очи на Тиса Нгуен, която току-що го бе целунала. Едва тогава осъзна, че тя е висока почти колкото него.

— Знаех си, че ще дойдеш — каза Тиса със смесица от вълнение и смущение от нескритата си радост.

Мърсър не отговори. Причината беше пурпурночервеното слънце, романтиката на мига или може би нещо по-завладяващо. Но каквото и да беше, той знаеше, че не е виждал по-красива жена от Тиса, застанала пред него като древна жрица, извършваща ритуал по здрач. Тя беше със сандали и тясна рокля без ръкави, която й стоеше безупречно. Кожата й блестеше от слънчев загар и роклята изглеждаше още по-бяла.

— Здравей! — смотолеви Мърсър.

— Каква весела среща! — присмя му се Тиса. — Извинявай, че те стреснах, беше много сериозен. Разваляш залеза, като си толкова мрачен.

Той се накани да й каже колко потиснат се чувства, но се отказа и се усмихна.

— Тъкмо си мислех колко по-хубава ще бъде гледката, ако се появиш ти.

Тя се усмихна на комплимента.

— Желанието ти се сбъдна.

Мърсър се вторачи в нея на помръкващата светлина и видя че не само роклята и тенът я правят толкова жизнена. Имаше и нещо друго. Той си спомни за страданието в очите й, когато беше спасила живота му, и отново го потърси. Издължените й черни очи бяха ясни и бистри. Нямаше и следа от агонията, която й придаваше уязвим вид. И после тъгата отново ги изпълни, помрачи изражението й и измести щастието й. Тиса отмести поглед встрани, сякаш фактът, че го виждаше, й напомни за мъката й.

— Предполагах, че ще дойдеш ден по-рано — каза тя. — Посрещах всеки ферибот, откакто пристигнах тук.

На Мърсър му стана неприятно, че беше помрачил радостта й.

— Щях да дойда, ако можех — смутено отвърна той. — Ти ми даде убедителни доказателства, че трябва да те приема сериозно.

Тиса изглеждаше изумена.

— Трябва да ми повярваш, че не знаех за кораба, който потъна. Чух го по новините и ми призля. Когато ти казах, че в Тихия океан ще се случи нещо необяснимо, очаквах, че изследователският кораб на име „Морски наблюдател“ ще регистрира повишеното ниво на метан и ще намери кулата.

— Идвам от „Наблюдател“.

— Тогава знаеш, че учените на борда изследват дълбокоокеанските течения. Част от работата ми в Ордена е да наблюдавам някои от нашите по-известни обекти в света, за да се уверя, че няма да им се случи нищо лошо. Преди няколко месеца научих за мисията на „Наблюдател“и бях сигурна, че ще открият залежите от метан-хидрат. Не знам нищо за военния кораб, който преди това е минал оттам.

Тонът й беше умолителен. Мърсър се огледа. Неколцина туристи ги наблюдаваха с кисели физиономии — вероятно мислеха, че Тиса и Мърсър са любовници и се карат, разваляйки романтичната атмосфера.

— Трябва да се махнем оттук — каза той. Тя мигновено прочете мислите му.

— Къде си отседнал?

Хората на Айра Ласко бяха уредили пътуването и престоя в хотела. Мърсър извади пътеводител от джоба на якето си.

— Да видим. Хотел „Кавалари“.

— Добре. Мисля, че не е далеч.

— Но не си сигурна.

— Идвам тук за пръв път — закачливо възрази тя — и прекарах повечето време на пристана за фериботи да те чакам.

От момента, в който Тиса бе поискала да се срещнат на Санторин, Мърсър бе смятал, че тя добре познава острова и се чувства в безопасност там. Поредното грешно предположение.

Слънцето се беше скрило зад хоризонта и тълпата започна да се разпръсква. Тиса поведе Мърсър към центъра на града. Двамата изкачиха виещите се стълби към улица „Ипапантис“. От двете страни имаше барове и бижутерски магазини. Във въздуха се разнасяха ухания на агнешко и говеждо печено и лекият аромат на най-хубавия зехтин в света. Групи шумни младежи обикаляха насам-натам в търсене на момичета. Настроението им беше безгрижно.

Хотелът беше построен в скалата като по-голямата част на Фира и до стаите се слизаше по разнебитени стълби. Управителят регистрира Мърсър и ги поведе заедно с Тиса надолу по спиралните стъпала към стая с балкон. Помещението беше издялано в камъка.

Мърсър хвърли чантата си на леглото, извини се и влезе в банята, а Тиса се вторачи в потъмняващото море, чиито вълни се плискаха на тридесетина метра отдолу. Мърсър се избръсна набързо, сложи си дезодорант, смени ризата и спря на прага.

Бризът развяваше косите на Тиса. Тя беше махнала очилата си и стоеше със затворени очи срещу соления морския вятър. Устните й бяха леко разтворени, сякаш вкусваха въздуха. Мърсър отново бе поразен от красотата й и невинния й вид, когато не вижда очите й. Съхрани в паметта си спомена за образа й в този миг.

Тиса усети присъствието му, бързо сложи очилата си и се обърна към него. Имаше виновен вид.

— Тук ли искаш да разговаряме?

— Не — усмихна се Мърсър. — Искам да пийна нещо. Забелязах, че барът на хотела е два етажа над нас.

Пет минути по-късно те седяха на уединена маса с изглед към кратера на древния вулкан. Нощта беше хладна и заведението се отопляваше от високи газени печки. Мърсър се усъмни дали непознатият сервитьор ще му приготви точната пропорция водка с лимонов сок и си поръча голяма водка и газирана вода. Тиса поиска само минерална вода.

— Е, сега може да разговаряме — каза той, усещайки как схванатите мускули на раменете му се отпускат. — Разкажи ми за кулата.

— Трябва да се върна малко назад, за да ме разбереш по-добре. Знаеш ли какво е акупунктура?

Мърсър не очакваше такъв странен въпрос и се изненада. За миг сякаш отново се озова в подземната килия в Панама заедно с китайския инквизитор психопат господин Сън, който забива в кожата му стотици тънки игли, за да предизвика невъобразима болка във всички части на тялото му. Споменът беше пресен и макар че Мърсър не пострада физически, раните върху психиката му все още не бяха заздравели. Предишният ужас се завърна и го принуди да преглътне с усилие питието си, за да прочисти гърлото си.

— Донякъде.

Тиса сякаш не забеляза смущението му.

— Тогава знаеш, че тялото е свързано със силови линии, които пренасят човешката чи, духовната същност, и тези пътища може да се манипулират, за да се облекчи стрес или болка.

— Или да се предизвикат — тихо отбеляза той.

— Да, това изкуство има и тъмна страна — призна тя. — Но ако се прилага правилно, акупунктурата е доказан лечебен метод, който въздейства и върху животните, и върху хората. Вярваш ли на това?

— Да.

— Добре. Ами ако ти кажа, че Земята е като човешкото тяло и също има пътища за силата чи?

— За магнитните линии ли говориш?

— Не, не за осезаема сила, а за нещо повече… — Тиса се замисли за подходящата дума, но не се сети. — Неосезаемо. След малко ще ти дам доказателство, но в името на разговора допусни, че Земята има жизнена сила като човека.

Мърсър кимна.

— Добре, ще се съглася с теб. Засега.

Тя се усмихна загадъчно, сякаш искаше да каже, че ще го накара да си заплати за недоверието.

— Ще видиш, че силата е реална. Ако някой я открие и разбере как се концентрира на определени места на земната повърхност, той може и да я контролира.

Мърсър повдигна вежди в недоумение.

— Акупунктура на планетата?

— Точно така. — Тиса беше доволна, че я разбра.

— Моля те, не ми казвай, че сте построили кулата като гигантска игла за акупунктура, за да облекчавате болките на Земята.

Тя се намръщи на подигравателния му тон.

— В известен смисъл е точно така. Онова, което ще ти кажа, може да бъде потвърдено, като се проверят океанографските данни. През последните петнадесет години в Тихия океан се е оформило ново топло течение, което повишава температурата на дъното.

— Да, знам. Разговарях с учените на борда на „Морски наблюдател“. Според мен организацията ти знае за течението и че на пътя му има големи залежи от метан-хидрат. И сте построили кулата, за да поддържате стабилността им.

— Наистина разбираш. Метан-хидратът може да съществува в много тесен обхват от температури и налягане и новото по-топло течение все някога щеше да причини освобождаването му. Трябваше да направим нещо. Кулата използва течението, за да захранва с енергия механизъм за охлаждане на специална течност, която не позволява на газа да изригне. Част от метана обаче изтече. Ето това мислех, че ще открие „Морски наблюдател“и ще види кулата.

— Спомена, че наблюдаваш и други обекти от името на твоята организация.

— Ордена.

— Да, Ордена. Има ли други такива кули?

— Онази е единствената, но мисля, че се досещам какво всъщност питаш. Дали има други инсталации, които може да се използват, за да навредят на хората. Опасявам се, че отговорът е да. Не знам обаче дали разколническата фракция се опитва да поеме контрола над тях. Съмнявам се, защото на много обекти има служители на пълно работно време. Лесно са завзели онази кула, защото се управлява самостоятелно.

— Щом сте знаели за течението и за метан-хидрата защо не сте казали на света? На Обединените нации или на друга организация? Защо го правите сами?

— Защото постъпваме така от двадесет години. Думите й го накараха да потрепери. Мърсър я погледна недоверчиво.

— Не каза ли, че организацията е на сто години?

— Не. Орденът е създаден преди пет столетия, но едва от двадесет години наблюдаваме чи на Земята.

— Пет столетия? — Мърсър се облегна назад на стола си. Предполагаше, че Орденът е образуван наскоро и представлява поредната ню ейдж5 организация, която говори за чи и силови линии.

Пет столетия обаче изглеждаше по-скоро като утвърдена религия.

— Да, от времето на адмирал Чжън Хъ и флотилиите със съкровищата на Китай.

— Не съм запознат с…

— Малцина знаят за това. Чжън Хъ е бил роб евнух, който станал един от най-великите китайски пълководци. От 1405 до 1433 година е бил командир на седем епични похода, които стигнали чак до Персийския залив, Мадагаскар и Африка. Някои казват, че е ходил дори до Южна Америка, и има археологически доказателства в подкрепа на това твърдение. Корабите му били най-големите и величествените, правени дотогава, дълги сто и двайсет метра, преди Христофор Колумб да открие Америка с трийсетметрова каравела. Ако не греша, корабите на адмирал Чжън Хъ са били най-големите до настъпването на Индустриалната революция.

— Нямах представа.

— Защото си жертва на предубеденото западно образование — подразни го Тиса. — Периодът на управление на династията Мин е единственият в китайската история, когато са погледнали отвъд империята си и са потърсили начини да търгуват с други народи, вместо да чакат търговците да отидат при тях. Османската и Персийската империи били в разцвет и обменът на стоки и знания бил безпрецедентен. Флотата на Мин била най-могъщата в света и била готова да владее морските пътища. Никой не можел да я спре. И тогава императорът забранил океанската търговия и Китай отново затворил границите си за всички, освен за неколцината, които пътували по Пътя на коприната. Флотилията била унищожена, а членовете на екипажите и капитаните, видели далечните страни — убити. Много от нещата, донесени в Китай, били изгорени.

Мърсър беше заинтригуван от разказа й и си представи огромното богатство, което Китай бе натрупал. — Защо?

— Не била съобщена причина. Никой не се осмелил да оспори заповедите на императора. Един човек обаче го сторил. Учен конфуцианец на име Чжу Чжан-дзъ, главен писар в императорския дворец. Той заклеймил унищожаването на корабите и рискувал живота си, като тайно отвлякъл най-хубавото от онова, което донесли търговците. Съкровището съдържало ръкописи и текстове, събрани от четирите края на земното кълбо, произведения на видни математици от арабския свят и безценни творби на изкуството, резби от слонова кост, скъпоценни камъни и тонове злато. Това било вероятно най-голямото хранилище на знания и открития в историята на човечеството.

— Описваш нещо като Александрийската библиотека.

— Може би част от колекцията й са били съкровищата, събрани от Чжу Чжан-дзъ. Кой знае? Легендата разказва, че наблюдател, застанал на висока планина, не можел да види края на кервана. Чжу Чжан-дзъ закарал богатствата в долина навътре в Западен Китай и поръчал на местните жители да ги пазят добре. Той починал на връщане за императорския дворец и архивите изглежда изчезнали завинаги. Но Чжу Чжан-дзъ не бил избрал случайно долината. Ринпоче-Ла било загадъчно и легендарно място макар че се намирало високо в подножието на Хималаите, там било топло през цялата година. Селото било построено край геотермални извори, които позволявали стандарт на живот, какъвто не можел да се намери никъде другаде в онази суха и безплодна част на страната.

— Звучи като книгата „Изгубеният хоризонт“ от Джеймс Хилтън.

— Разказът му за Шангри-Ла по всяка вероятност се основава на легендата за Ринпоче-Ла — съгласи се Тиса. — Също както Брам Стокър е бил вдъхновен да напише „Дракула“, след като чул за Влад Трети, краля на Трансилвания. Сто години престояли архивите в огромните подземни хранилища на манастира. И тогава някои монаси започнали да разгадават оставеното от Чжу Чжан-дзъ и една определена част от съкровището привлякла вниманието им.

— Предполагам златото.

— Пак западното влияние! — присмя му се тя. — Не. Планове, чертежи и текстове, дар за императора от султана на Мускат, вероятно най-богатият човек в света по времето, когато флотилиите със съкровищата обикаляли Персийския залив. Никой не знае как е попаднал на документите. Смята се, че са дело на един от неговите велики математици. Когато чух тези истории като малка, си го представих като арабски Леонардо да Винчи. Животът на няколко поколения монаси в Ринпоче-Ла преминал в разгадаване на пълния потенциал на оставеното и още много години, всъщност векове, докато се опитат да направят оракула, описан в чертежите на султана.

— Оракул?

— Наричали го Пъпа на света, машина за прецизно измерване на чи на Земята. Монасите завършили работата си през петдесетте години на деветнайсети век и се заели да проверяват дали машината има право. И скоро разбрали, че е свръхестествено безпогрешна. Години наред те изпращали хора да пишат хроники за последиците върху чи и да докладват на ламата какво са видели. Така било до лятото на 1908 година, когато катастрофално явление нарушило деликатното равновесие на силите на планетата.

Годината събуди паметта на Мърсър.

— Може ли да се осмеля да отгатна точната дата? Тринадесети юни 1908.

Този път беше ред на Тиса да се изуми и да онемее за миг.

— Откъде…

— В онзи ден близо до село Тунгуска в Сибир е паднал метеорит, който е опустошил няколко хиляди квадратни километра в тундрата. Експлозията е била чута в Скандинавия и затъмнила небето чак в Лондон. Едва ли е имало много други катастрофални явления в онази година.

Очите й все още бяха широко отворени.

— Малцина са чували за това събитие, а ти знаеш дори точната дата.

— Някой път ще ти разкажа откъде знам — уклончиво отвърна той и после насочи разговора обратно към нейната история. — Смяташ, че падането на метеорита е променило равновесието в света?

— Не на планетата, а на силите чи. Дотогава Земята се държала точно както оракулът в Ринпоче-Ла предсказвал. След катаклизма предсказанията вече не били точни. Датата и мястото на предсказваните катастрофи се различавали все повече с течение на годините. Преди две десетилетия беше решено Ордена да направи нещо, за да коригира несъответствията, да излекува Земята и да възстанови правилния баланс на чи.

— И кулата е един от начините да го направите?

— Не. Кулата е само малък проект. Краткосрочна, временна помощ — усмихна се тя. — Главните ни усилия са малко по-сложни. За да възвърнем равновесието в света, ние трябва да се съсредоточим върху точките, където се пресичат линиите чи. Това става все по-трудно, защото човечеството също започва да влияе на чи с ядрени опити и хидроелектрически централи, които променят теченията на реките. Всичко това се отразява на силовите линии.

Мърсър полагаше усилия недоверието да не се изпише на лицето му. В разказа на Тиса може би имаше зрънце истина, но той не вярваше и на дума от тълкуването й.

— Тогава ви е неприятно, че Китай строи язовир „Три клисури“, най-големия хидропроект в историята.

— Напротив — побърза да възрази Тиса. — Членове на нашата организация бяха в комисията, за да наблюдават изграждането му. „Три клисури“е важна фокусна точка за чи. Тежестта на водата спомага за възстановяването на равновесието на Земята.

Мърсър се подсмихна.

— Я стига, Тиса! Това е абсурдно.

— Преди осем години към теб се обърна компания на име „Джагър Металс“ да им помогнеш да разработят медна мина в Бразилия. Спомняш ли си?

— Смътно — неспокойно отвърна Мърсър. — Отказах. Откъде знаеш?

— Ордена контролира „Джагър Металс“. Спомняш ли си защо отказа предложението?

— Искаха да изкопаят милиарди тонове пръст и камъни заради медни залежи, които не оправдаваха разходите. Опитах се да им обясня, че изливат пари в бездънна яма, но на никого от борда на директорите не му пукаше.

— Знаеш ли какво стана с „Джагър Металс“?

— Да. Започнаха да осъществяват проекта, изкопаха широка пет километра и дълбока двеста и петдесет метра дупка в средата на джунглата и фалираха.

— Никой обаче не знае, че мястото в джунглата е точка на чи и премахвайки всичката онази пръст, ние успяхме да възвърнем пет минути точност.

— Аз…

Той сдържа иронията си. Навремето подозираше, че грандиозното фиаско е финансова измама. След като отказа, Мърсър беше проследил развитието на историята в професионалните списания „Джагър Металс“ бяха прахосали седемдесет милиона долара преди да се откажат, но когато минногеоложката компания се провали, никой не се оплака. Разследването на Комисията по ценните книжа и фондовата борса разкри, че парите са дошли от частен източник, който бил доволен от „вярата“ на „Джагър Металс“. Организацията на Тиса ли беше онзи частен източник? Възможно ли беше да са искали само огромна дупка в Земята, а не медта?

„Те са направили подводна кула, за да поддържат стабилността на залежите от метан-хидрат“ — напомни му вътрешният глас. Изглежда никой не можеше да оспорва и да се съмнява в методите и мотивите на Ордена.

Тиса наблюдаваше играта на противоречиви чувства в очите му и изглеждаше доволна.

— „Джагър Металс“е поредният пример как действаме. Трябваше да видиш петролното поле, което една компания разработи с наши пари в Централна Австралия, на хиляда и петстотин километра от най-близките петролни залежи. Помислиха ни за луди, но взеха парите ни и изкопаха за нас хиляда и сто кладенеца, всичките сухи. — Тя се намръщи. — Неприятно ми е да призная, че целият онзи труд коригира само шест минути. Не се тревожи. Утре ще разбереш по-добре.

— Какво ще стане утре?

— Ще трябва да почакаш. Моля те за една нощ търпение. И ако след това решиш, че не съм права, вече нищо няма да има значение.

Тиса говореше сериозно и искрено и Мърсър си спомни какво му бе казала в нощта, когато се запознаха.

— Краят на света?

— Да, на света такъв, какъвто го познаваме. — Очите и заблестяха на лунната светлина.

Той разбра, че няма значение дали й вярва. Пределно ясно беше, че Тиса е убедена в твърденията си. Дълбоката меланхолия отново изкриви чертите на лицето й.

— Колко е часът? — попита тя само за да каже нещо.

— Осем. Това ми напомни, че имам нещо за теб. — Мърсър бръкна в Джоба на якето си и й подаде тънка черна продъл-говата кутийка. Вътре имаше златен дамски часовник. — Сетих се, че нямаш часовник и винаги питаш колко е часът. Купих го на летище „Дълес“ по пътя за Гърция.

Той очакваше, че Тиса ще бъде възхитена. Но тя погледна часовника така, сякаш беше отровна змия. Мърсър остана озадачен.

Тиса бързо възвърна хладнокръвието си.

— Съжалявам. Красив е. Така и не свикнах да нося часовник, но ще го сторя заради теб. — Тя щракна закопчалката около тънката си китка и се вторачи в циферблата. — Благодаря.

Той не знаеше какво да очаква от срещата. Но със сигурност не и катастрофата, в която се превръщаше вечерта. Мърсър се пресегна през масата и хвана ръката й.

— Извинявай за часовника. Очевидно засегнах болезнена струна. Искаш ли до края на вечерта да сме само двама души на среща на най-романтичното място, което съм виждал? Ще ядем, ще пием узо и ще забравим, че останалият свят съществува. Какво ще кажеш?

Тиса избърса очите си и се усмихна.

— Среща? Предполагам, че няма да е лошо.

Мърсър стана и остави шепа банкноти на масата. Изгаряше от нетърпение да се махне от мрачната атмосфера в бара.

— Тогава да започваме.

Двамата се качиха на улица „Ипапантис“, смесиха се с тълпата гуляйджии и стигнаха до малък ресторант с още по зрелищна гледка от хотелския бар. В заведението имаше само шест маси. Възрастният собственик беше в кухнята. Чевръстата му съпруга обслужваше клиентите. Тя донесе бутилка вино, без да чака поръчката им, и след минута сервира хляб и зехтин с мирис на чесън. Така и не ги попита какво искат да ядат. Ресторантът очевидно нямаше меню. Вечерята щеше да бъде каквато реши готвачът. Но след второто блюдо те разбраха, че могат да се доверят на решението му. Храната беше превъзходна.

Известно време двамата се чувстваха неловко. Разговорът започваше и спираше десетина пъти. След втората чаша вино тя призна, че отдавна не е излизала на среща с мъж.

— Трудно ми е да го повярвам. Ти си красива. Сигурно много мъже се въртят около теб.

Тиса го погледна в очите.

— Мислиш, че съм красива?

— Мили Боже, нямаш ли огледало? Поразителна си. Усмивката й стана по-широка и лицето й поруменя от смущение и удоволствие.

— Благодаря.

— Ако знаех, че можеш да се усмихваш така, щях да ти го кажа преди няколко часа. — Мърсър беше доволен от себе си. — И ако трябва да кажа истината, и аз не съм излизал на среща отдавна.

— Я стига! Сигурно си имал десетки жени.

— Е, не чак толкова. — Забележката го завари неподготвен. — Искам да кажа, че не ходя често на срещи. Пътувам по седем-осем месеца в годината и не съм привърженик на безразборните сексуални контакти.

— Но го правиш.

— Е, понякога — призна той. Не искаше дай казва истината, но не желаеше и да я крие от нея. — Нямам време за сериозна връзка.

— Може би не си намерил подходящата жена. Мърсър се засмя.

— Случайно да познаваш човек на име Хари Уайт?

— Не. Защо?

— Двамата говорите едно и също.

— Това хубаво ли е или лошо?

— Хубаво е. Той е най-добрият ми приятел.

— Бих искала да знам повече за най-добрия приятел на Филип Мърсър. Разкажи ми за Хари Уайт.

Нещата потръгнаха. Темата на разговора беше Хари и не се налагаше Мърсър да се опитва да разсмива Тиса. Когато след два часа излязоха от ресторанта, стори им се напълно естествено да се държат за ръце, докато се разхождат. Мърсър беше махнал кобура и затъкна пистолета в колана на панталона си, за да наметне якето си на раменете на Тиса.

Нямаше нужда от изкусни хитрини от негова страна, нито от фалшива кокетност от страна на Тиса. И двамата знаеха какво ще стане, докато вървяха и разговаряха, но този факт не ги направи нетърпеливи. Всичко се развиваше естествено и когато се върнаха в хотела, те продължиха надолу по стъпалата към стаята на Мърсър, без да спират.

Липсваше миг на неловкост. Двамата почувстваха само радостта от откритието, когато устните им се сляха и дрехите им започнаха да падат на пода. На мекото легло действията им станаха по-интимни, докато Мърсър осъзна, че прави неща, които не беше експериментирал от дните си в колежа. Но не стигаше до крайности. Тиса даваше все повече от себе си, а той с готовност го приемаше. Не се страхуваше, че е отишъл твърде далеч, защото когато погледна в очите й, видя, че се е докоснал само до повърхността.

Те не се разделиха, а се притиснаха един до друг, докато заспиваха. Едва когато се унасяше, Мърсър разпозна думите, които Тиса бе произнесла по време на оргазъм. Той би се заклел, че тя повтаряше: „Обичам те, обичам те!“