Приспивна песен

Глава 9

Трябва да е същият шкаф „Уилям и Мери“. Според табелката чамовите дъски са покрити с черен лак, има позлатени древноперсийски сцени, кръгли крачета, а цокълът е украсен с дърворезби във формата на раковини. Би трябвало да е същият шкаф. Минахме по тесен коридор между гардероби, завихме надясно при скрин в стил „Реджънси“, после наляво покрай диван „Федерал“, но ето ни отново тук.

Хелън Хувър Бойл опира пръст в позлатените орнаменти, барелефи на персийски придворни, и казва:

— Не разбирам за какво говорите.

Тя е убила Бейкър и Пени Стюарт. Обадила им се е на мобилните, преди да умрат. Прочела им е песента на утешението.

— Мислите, че съм убила тези нещастници, като съм им пяла?

Днес носи жълто костюмче, но косата й е все така розова и бухнала. Обувките й са жълти, но на врата й висят все същите златни верижки и перлени гердани. Бузите й са розови и изглеждат мазни от твърде много пудра.

Не се наложи да се ровя много, за да открия, че Стюартови са новите собственици на къщата на „Екстър драйв“. Прекрасна историческа сграда със седем спални и черешова ламперия на целия първи етаж. Бяха планирали да я съборят и да построят нова. Този план бе вбесил Хелън Хувър Бойл.

— Ох, господин Стрейтър, само се чуйте.

Стоим насред тесен коридор, пълен с мебели. Той се разклонява в други ходници, образуващи цял лабиринт. Гардеробите са наблъскани плътно един до друг. По-ниските мебели — кресла, маси или дивани — само позволяват да надникнеш в следващия коридор с ракли, към следващата стена, закрита от големи часовници, емайлирани паравани и гравирани бюра.

Срещнахме се тук по нейно предложение, за да поговорим насаме — в този склад за антики. В лабиринта от мебели все се връщаме при същия шкаф „Уилям и Мери“, после минаваме покрай същия скрин „Реджънси“. Въртим се в кръг. Загубили сме се.

Хелън Бойл се осведомява:

— Споменахте ли на друг за тази убийствена песен?

— Само на редактора ми.

— Какво каза той?

— Мисля, че е мъртъв.

— Каква лоша изненада — отбелязва тя. — Сигурно се чувствате ужасно.

Над нас на различна височина висят кристални полилеи, мрачни и сивкави като напудрени перуки. Оръфани жици се увиват около веригите им, на които са закачени за гредите на тавана. Оголени кабели, прашни, изгорели крушки. Всеки полилей прилича на глава на екзекутиран аристократ, увесена наобратно. Над всичко това се издига сводестият покрив на склада — ръждясали ламарини, крепящи се на изкривени греди.

— Елате — казва Хелън Бойл. — Нали мъхът би трябвало да расте само от северната страна на гардероба?

Навлажнява два пръста с език и ги вдига.

Витрините в стил рококо, якобинските етажерки, готическите скринове, резбовани и лакирани, провансалските гардероби ни държат в обсада. Ореховите шкафове от епохата на Едуард, викторианските огледала, ренесансовите секции ни обграждат. Орех и махагон, абанос и дъб. Крушовидни и извити крака, орнаменти с формата на свитъци. Зад следващия завой има още. Тоалетки „Кралица Ана“. Американски явор. Седефени инкрустации и позлата.

Стъпките ни кънтят. Дъждът ромоли по ламаринения покрив.

— Не се ли чувствате някак си погребан в история? — пита тя.

С розовите си нокти изважда връзка ключове от жълто-бялата си чантичка. Стиска ги в юмрук и само най-дългият и остър ключ остава да се показва между пръстите й.

— Давате ли си сметка, че всичко, което сторите в живота си, ще е безсмислено след сто години? Мислите ли, че след един век някой ще си спомня за Стюартови?

Плъзга поглед по полираните повърхности — маси, шкафчета, врати — и отражението й трепти върху всяка от тях.

— Хората умират. Къщите рухват. Мебелите обаче, изящните, красиви мебели, остават. Те надживяват всичко.

Заявява убедено:

— Гардеробите са хлебарките на цивилизацията.

Без да забавя крачка, прокарва острия връх на ключа по полираната повърхност на един орехов шкаф. Шумът е тих като от забиване на острие в мека плът. Белегът е дълбок и под фурнира се показва евтина чамова дървесина.

Тя спира пред един гардероб с огледални врати.

— Помислете си за всички поколения жени, които са се оглеждали в това огледало. Слагали са го у дома си. Остарявали са пред него. Умирали са, толкова много млади красавици, а гардеробът е тук и с всяка изминала година става все по-ценен. Паразитът надживява гостоприемника. Големият, тлъст хищник търси следващата си жертва.

В този лабиринт от антики, твърди тя, още живеят духовете на всички, които са притежавали тези мебели. На толкова много богати и преуспели хора. Тези декоративни боклуци са надживели таланта, разума и красотата им. Всички постижения, които тези мебели би трябвало да олицетворяват, отдавна са забравени.

— Какво значение има за света как точно са умрели Стюартови? — пита тя.

Как е открила утешителната песен, питам аз. Заради смъртта на Патрик ли?

Тя продължава да върви, влачи пръстите си по дърворезбите, по полираните повърхности, цапа дръжките, замазва огледалата.

Не беше нужно да се ровя много, за да разбера как е умрял съпругът й. Година след смъртта на Патрик бил намерен мъртъв в леглото си, без следи от насилие, без предсмъртно писмо, без видима причина.

— Как намериха редактора ви? — пита Хелън Бойл.

От жълто-бялата си чантичка изважда малки лъскави клещи и отвертка, чисти като хирургически инструменти. Отваря вратата на един голям, покрит с орнаменти гардероб и казва:

— Подръжте това неподвижно, моля.

Хващам вратата и Хелън Бойл започва да човърка нещо вътре. Ключалката и дръжката на вратата падат в краката ми.

След минута тя държи бронзовите дръжки, имитация на злато, и ги прибира в чантичката си. Свалила е всички метални части, освен пантите. Лишен от тях гардеробът изглежда осакатен, ослепен, кастриран, обезобразен.

Защо прави това, питам я аз.

— Защото обожавам този гардероб — отвръща тя, — но не искам да съм поредната му жертва.

Затваря вратата и прибира инструментите в чантичката си.

— Ще се върна, когато намалят цената, сякаш е нова изработка. Харесва ми, но искам аз да определя условията, при които ще го купя.

Продължаваме още няколко крачки и коридорът навлиза в гора от закачалки за палта и шапки и стойки за чадъри. Отвъд се издига друга стена от гардероби.

— Елизабет — обявява тя и докосва една мебел. — Тюдор… Ийстлейк… Стикли…

Обяснява, че когато някой вземе две антики, да речем огледало и тоалетка, и ги сглоби, специалистите наричат новата мебел „бракосъчетана“. Като антика тя е без никаква стойност.

Когато някой раздели две антики, например бюфет и ракла, и ги продаде разделени, специалистите наричат мебелите „разведени“.

— В този случай пак нямат никаква стойност.

Обяснявам й как се опитвам да намеря всички екземпляри от книжката със стихчета. Колко е важно никой да не научи за заклинанието. Кълна се, че след смъртта на Дънкан ще изгоря всичките си бележки и ще забравя всичко за утешителната магия.

— Ами ако не можете? — пита тя. — Ако остане в главата ви, запечатана като някоя от онези глупави песнички от рекламите? Ако остане завинаги там като зареден пистолет, готов да бъде използван срещу всеки, който ви подразни?

Няма да го използвам.

— На теория, да, но дали и аз не съм дала същата клетва? Аз. Жена, за която твърдите, че по невнимание съм убила детето и съпруга си. Измъчвана от силата на заклинанието. Ако човек като мен накрая не е устоял на изкушението, какво ви кара да смятате, че вие няма да използвате песничката?

— Просто няма.

— Разбира се.

Тя се изсмива беззвучно, обръща се и бързо закрачва покрай един бюфет бидермайер, завива при едно шкафче ар нуво и за миг се изгубва от погледа ми.

Бързам да я настигна, като се мъча да я убедя, че за да намерим изход, трябва да си помагаме.

Пред мен е скринът „Уилям и Мери“. Лакиран в черно чам с позлатени барелефи от дворцовия живот в древна Персия, с кръгли крачета и цокъл с дърворезби на раковини. И така, водейки ме все по-навътре сред гората от гардероби, шкафове, етажерки, тоалетки, люлеещи се столове, закачалки за шапки и секции, Хелън Хувър Бойл ми разказва една история.