Приспивна песен

Глава 3

През стената се чуват разпалени гласове, после дружен смях. Отново гласове. Повечето записи на смеещи се хора, които пускат в комедийните сериали, са правени в началото на петдесетте. Мнозинството от хората, чийто смях чуваме по телевизията, вече са покойници.

Таванът вибрира от думкане на ударни инструменти. Ритъмът се променя. Барабаненето се забързва, после се забавя, но не спира.

Отдолу някой реве с пълно гърло думите на някаква песен. Някои хора имат нужда непрекъснато да чуват гърменето на телевизора, радиото или уредбата си. Тишината ги плаши. Това са моите съседи. Звуко-холици. Тихо-фоби.

Смехът на покойниците прониква през стените.

В наши дни това минава за домашен уют.

Шумът ни се натрапва отвсякъде.

След работа се отбих през един магазин. Когато влязох, продавачът ме изгледа подозрително от касата. Без да отмества поглед от мен, бръкна под щанда и ми подаде кафяв хартиен пакет с думите:

— Двойно опакован. Мисля, че това ще ти хареса.

Сложи пакета на щанда и го погали.

Пакетът е наполовина колкото кутия за обувки. Тежи по-малко от рибена консерва.

Продавачът натисна три копчета на касовия апарат и на екранчето се изписа цена от сто четирийсет и девет долара.

— За да не се притесняваш, залепих кутията с тиксо — увери ме той.

В случай че завали, сложи пакета в найлонов плик и добави:

— Ако нещо липсва, кажи. Още куцаш. Тоя крак май не се оправя.

По пътя за вкъщи пакетът дрънкаше. Под мишницата ми кафявата хартия се набръчка. При всяко мое накуцване съдържанието на кутията тракаше.

В апартамента ми таванът вибрира от силна музика. Стените нашепват с тревожни гласове. Като че ли някоя египетска мумия се е съживила и иска да убие съседите ми, а може би просто гледат телевизия.

Отдолу някой крещи, лае куче, тряскат се врати, чува се песен.

Влизам в банята и загасвам лампата. За да не видя какво има в кутията. За да не разбера какво ще излезе. Взимам кърпа и я напъхвам под вратата на тъмната, тясна стая. Сядам на тоалетната чиния, слагам пакета в скута си и се заслушвам.

Това наричаме цивилизация.

Хора, които никога не биха изхвърлили боклука си през прозореца на колата, те подминават с надуто до дупка радио. Хора, които никога не биха пушили в пълен ресторант, крещят до прегракване по мобилните си телефони. Крещят си един на друг през масите.

Хора, които никога не биха пръскали с инсектициди или хербициди, замърсяват квартала с музика от шотландски гайди. С китайска опера. С кънтри.

Сред природата е нормално да чуеш птича песен. Не е нормално да чуеш Патси Клайн.

На улицата шумът от колите е достатъчно дразнещ. Ако прибавиш Концерт за пиано в си минор на Шопен, положението не се подобрява.

Пускаш силна музика, за да не слушаш шума от улицата. Съседите надуват уредбата си, за да не слушат твоята. Ти усилваш своята. Всеки търси да си купи по-голяма уредба. Започва надпревара за по-силен шум. Не можеш да победиш с мелодичност.

Никой не обръща внимание на качеството. Силата на звука е всичко.

Никой не се интересува от музиката. Всеки иска да надвика другите.

Стъпкваш конкуренцията с мощни баси. Прозорците се тресат. Зарязваш мелодията и крещиш с пълен глас текста. Вкарваш повече обидни думи и натъртваш на всяка ругатня.

Ти си господар на шума. Това е борба за власт.

В тъмната баня, седнал на тоалетната чиния, изчегъртвам тиксото от единия край на пакета. Вътре има четвъртита картонена кутия, мека, намачкана, с изтънени ъгли. Вдигам капака и напипвам остри, твърди предмети с много ръбчета, кривини и връхчета. Оставям ги на пода и прибирам кутията в хартиения плик. Между твърдите, преплетени предмети има два листа гланцова хартия. Тях също прибирам в плика. Смачквам плика и кутията на топка.

Всичко това правя слепешката, докосвам гладката хартия, опипвам твърдите, разкривени предмети.

Подът под краката ми, дори тоалетната чиния леко вибрират от музиката на съседите.

Съветваме семействата, чието бебе е умряло, да си намерят хоби. Чудно колко бързо затръшваме вратите към миналото си. Колкото и жестока да е мъката ни, винаги можем да я преодолеем. Можем да се захванем с бродерия. Можем да рисуваме по електрически крушки.

Занасям предметите от кутията в кухнята. На светлината те блестят в синьо, сивкаво и бяло. Представляват парченца твърда пластмаса. Мънички късчета. Миниатюрни керемиди, щори и дъски. Дребни стъпала, колони и прозорци. Не може да се разбере дали са от къща или от болница. Има малки тухлени стенички и врати. Разпръснати върху кухненската маса, може да са части от училище или църква. Без да погледнеш картинката на кутията и без упътването миниатюрните водосточни тръби и капандури може да са от гара или от лудница. От фабрика или затвор.

Както и да ги сглобиш, никога не можеш да си сигурен, че си го направил правилно.

Малките части от конструктора, куполите и комините, потреперват при всяка пулсация на шума от долния етаж.

Тези музико-холици. Тези споко-фоби.

Никой не желае да признае, че сме пристрастени към шума. Това просто не е възможно. Никой не е пристрастен към музиката, телевизията или радиото. Ние просто се нуждаем от още шум, повече канали, по-голям екран, по-силен звук. Не можем без това, но да сме пристрастени? В никакъв случай.

Можем да спрем шума когато си поискаме.

Монтирам едно прозорче на една стена. Залепвам го с мъничка четчица като за лакиране на нокти. Прозорчето е с размерите на нокът. Лепилото мирише на лак за коса. На портокали и ацетон.

Шарките на тухлената стена са фини като ивиците на пръстов отпечатък.

Намирам мястото на още един прозорец и нанасям още лепило.

Шумът прониква през стените, предава се през масата на прозорчето и пръстите ми.

Тия разсеяно-холици. Тия съсредоточено-фоби.

Старият Джордж Оруел не е разбрал нищо.

Големият брат не ни гледа. Той пее и танцува. Вади бели зайци от цилиндри. Големият брат се старае да привлече вниманието ти във всеки момент, докато си буден. За да не можеш да се съсредоточиш. За да бъдат сетивата ти винаги притъпени.

Той се стреми да убие въображението ти. Докато закърнее като апендикса ти. Стреми се да отвлича вниманието ти.

Това постоянно разсейване е по-лошо от непрекъснатото наблюдение. Когато сетивата ти са притъпени, никой не се интересува какво можеш да си мислиш. Когато въображението на всички е атрофирало, никой не може да бъде заплаха за властта.

Разкопчавам едно копче на ризата си и напъхвам вратовръзката си под нея. Притискам брадичка във възела и залепвам по едно миниатюрно стъкло на всеки прозорец. С бръснарско ножче изрязвам пластмасови перденца, по-малки от пощенска марка — сини за горния етаж и жълти за долния. Оставям едни раздалечени, други залепвам събрани.

Има по-ужасни неща от това, да намериш жена си и детето си мъртви.

Можеш да станеш свидетел как светът ги погубва. Можеш да наблюдаваш как жена ти линее от скука. Как децата ти откриват всичко, от което си се старал да ги предпазиш. Наркотици, развод, равнодушие, болести. Всички хубави, стерилни книги, музика, телевизия. Всякакви начини за разсейване.

Искаш да изкрещиш на хората, чието бебе е умряло: „Хайде, давайте все така. Вината е изцяло ваша.“

Можеш да сториш на любимите си хора и по-лоши неща от това, да ги убиеш. Най-лесното е да гледаш как светът го прави. Просто виж вестниците.

Музиката и смехът размиват мислите ти. Шумът ги заглушава. Всички тези звуци те разсейват. Главата те боли от лепилото.

Вече никой не владее съзнанието си. Никой не може да се съсредоточи. Не можеш да мислиш. Винаги някакъв шум дълбае като червей главата ти. Певците крещят. Покойници се кискат. Актьори плачат. Всички тези малки дози емоции.

Някой винаги замърсява въздуха с настроението си.

Уредбите на колите натрапват скръбта, радостта или гнева им на всички наоколо.

Холандска колониална къща — залепих петдесет и шест прозореца надолу с главата и се наложи да я хвърля. Един замък от епохата на Тюдорите с дванайсет спални — залепих улуците на обратната страна на покрива и разтопих всичко, докато се опитвах да го оправя с органичен разтворител.

Нищо ново.

Някои специалисти по древногръцка култура твърдят, че тогава хората не гледали на мислите си като на нещо, което им принадлежи. Когато им хрумнело нещо, древните гърци смятали, че някой бог или богиня им дава заповед. Аполон им нареждал да са храбри. Атина им заповядвала да се влюбят.

Сега хората виждат реклама за чипс с извара и тичат в магазина да си купят, но наричат това свободна воля.

Древните гърци поне са били честни пред себе си.

Нещастието може да те споходи, както четеш на жена си и детето си за лека нощ. Някое приспивно стихче. На следващата сутрин се събуждаш, а те — не. Лежиш, все още притиснат до жена си. Тя е още топла, но не диша. Дъщеричката ти не плаче. Къщата вече гърми от уличния шум, усиленото радио и тракането на тръбите. Истината е, че можеш да забравиш дори този ден за един миг, докато си връзваш вратовръзката например.

Знам го от личен опит. Това е моят живот.

Можеш да се преместиш в друга къща, но това не е достатъчно. Трябва да си намериш хоби. Да се заринеш от работа. Да смениш името си. Да майсториш разни неща. Да създаваш ред от хаоса. Можеш да го правиш всеки път, когато кракът ти се оправи и имаш достатъчно пари. Да организираш всичко до най-малката подробност.

Няма да получиш такъв съвет от психоаналитика си, но това действа.

Залепваш вратите за стените. Залепваш стените за основите. Сглобяваш комините и ги оставяш да съхнат, докато лепиш покрива. Заканваш миниатюрните водосточни тръби. Всяка част на мястото си. Слагаш мъничките капандури. Закачваш капаците на прозорците. Сглобяваш верандата. Посяваш трева на ливадата. Забучваш дърветата.

Вдишай миризмата на портокали и ацетон. На лак за коса. Потопи се в детайлите. Залепи бръшлян от едната страна на комина. По пръстите ти се образуват нишки от засъхващо лепило и тънка коричка, кожата ти лепне.

Мислиш си, че шумът дава стойност на тишината. Без него мълчанието няма да е злато. Шумът е нещо много рядко. Помисли си за необятния космос, за невероятния студ и тишина, сред които те чакат жената ти и детето ти. Не раят, тишината е достатъчна награда. С миниатюрни пинсети посаждаш цветя на ливадата.

Гърбът и вратът ти са превити над масата. Седиш прегърбен, с напрегнати мускули на седалището и усещаш лека болка в тила си.

Пред главния вход залепваш миниатюрна изтривалка с надпис „Добре дошли“. Вътре закачваш мънички лампички. До портата на двора залепваш пощенска кутия. Залепваш миниатюрни бутилки за мляко пред верандата. Слагаш мъничкия сгънат вестник.

Вършиш всичко със съвършена точност, педантично, трябва да е станало три или четири часа сутринта, защото наоколо е утихнало. Подът, таванът и стените не вибрират. Компресорът на хладилника спира и можеш да чуеш лекото бръмчене на жичките на електрическите крушки. Чуваш тиктакането на ръчния си часовник. Една нощна пеперуда се блъска в прозореца на кухнята. Виждаш дъха си, в стаята е студено.

Пъхаш батериите, натискаш малкия ключ и прозорците светват. Поставяш макета на пода и изгасваш лампата в кухнята.

Заставаш прав над къщата в мрака. От високо изглежда съвършена. Съвършена, безопасна и щастлива. Хубава къща от червени тухли. Мъничките прозорци осветяват ливадата и дърветата. Завесите искрят: жълти в детската стая, сини в главната спалня.

За да забравиш съществените неща, трябва да се вгледаш в детайлите.

Ако искаш да затръшнеш вратата към миналото, вглъби се в подробностите.

Сигурно така ни вижда Господ.

Сякаш всичко е съвършено.

Сега събуй обувката си и с босия си крак тъпчи. Тъпчи и още тъпчи. Колкото и да боли от счупените пластмасови парченца, трески и стъкълца, тъпчи, докато съседът отдолу задумка по тавана с юмрук.