Приспивна песен

Глава 35

Аз шофирам, а Мона седи отзад със скръстени ръце. Хелън е на седалката до мен, с отворен в скута магически сборник. Разлиства го, като вдига всяка страница към прозореца и се вглежда в тайнствените писания. На седалката между нас мобилният й звъни.

Хелън ни уверява, че у дома още пази книгите от имението на Бейзил Франки. Сред тях има речници по латински, древногръцки и санскрит. Има ръководства за древни клиновидни писмености. Учебници по мъртви езици. Нещо в тези книги ще й помогне да преведе заклинанията. С помощта на утешителната магия като ключ, като Розетския камък, ще ги разчете всичките.

Мобилният й звъни.

Поглеждам Мона в огледалото. Тя бърка в носа си и прави сопола си на твърдо, сухо топче. Бавно вдига очи и се втренчва в тила на Хелън.

Мобилният звъни.

Мона изстрелва топчето в бухналата розова коса на Хелън.

Мобилният звъни. Все още втренчена в книгата, Хелън го бута към мен.

— Кажи им, че съм заета.

Може да е от Държавния департамент с поредната поръчка за убийство. Може да са от чуждо правителство за разчистване на сметки. За обезглавяване на някой наркокартел. За отстраняване на някой професионален престъпник.

Мона отваря огледалната си книга, вещерския си дневник, и започва да драска с цветните си флумастери.

На телефона е някаква жена.

Клиентка на Хелън. Притискам апарата до гърдите си и казвам, че снощи по стълбището в новата им къща се е търкаляла отсечена човешка глава.

Без да отмества очи от сборника, Хелън отбелязва:

— Това сигурно е холандската колониална къща с пет спални на „Фийни драйв“. Главата изчезнала ли е, преди да се приземи във фоайето?

Питам и предавам отговора на Хелън. Да, главата е изчезнала, преди да достигне средата на стълбите. Зловеща окървавена глава с ужасна усмивка.

Жената продължава да говори.

И със счупени зъби, добавям аз. Жената звучи много разтревожена.

Мона натиска толкова силно, че цветните флумастери скърцат по страниците.

Без да отмества поглед от сборника, Хелън казва:

— Нали е изчезнала. Значи няма проблем.

Жената от другата страна на линията твърди, че се случвало всяка нощ.

— Да повика ловец на духове — съветва Хелън и вдига следващата страница на светлината. — Кажи й, че ме няма.

В огледалната си книга Мона рисува мъж и жена, които са ударени от мълния, после ги прегазва танк и накрая кръвта им изтича през очите. Мозъкът им изскача през ушите. Жената е със синьо костюмче и много украшения. Мъжът носи синя вратовръзка.

Започвам да броя: 1, 2, 3…

Мона откъсва листа с мъжа и жената и ги накъсва на ивици.

Мобилният отново звъни и аз вдигам.

Притискам апарата до гърдите си и казвам на Хелън, че е някакъв мъж. От душа му течала кръв.

Вдигнала сборника с магии към прозореца, Хелън измърморва:

— Това ще да е къщата с шест спални на „Пендър корт“.

— „Пендър плейс“ — поправя я Мона. — На „Пендър корт“ е отсечената ръка, която изпълзява от кофата за боклук.

Тя спуска леко прозореца си и започва да пуска парченцата от нарисуваните мъж и жена през процепа.

— Бъркаш с отсечената ръка на „Палм корнърс“ — възразява Хелън. — На „Пендър плейс“ е призрачният доберман, който се хвърля да хапе.

Казвам на човека по телефона да почака, ако обича. Натискам червеното копче за изчакване.

Мона завърта очи и продължава да спори:

— Хапещият призрак е в испанската къща при булевард „Мил стоун“.

Започва да пише нещо с червения си флумастер. Пише в спирала, започваща от средата на страницата.

Броя: 9, 10, 11…

Като се взира в едва видимите букви на сборника, Хелън казва:

— Кажи му, че напускам бизнеса с недвижими имоти. — Прокарва пръст по бледите редове и добавя: — Хората от „Пендър корт“ имат големи деца, нали?

Питам и мъжът по телефона потвърждава.

Хелън се обръща и поглежда Мона, която я замеря с ново топче от сопол.

— Кажи му тогава, че ваната, пълна с човешка кръв, ще е най-малкият му проблем.

Предлагам да продължаваме все така. Да обезвредим още няколко библиотеки. Да разглеждаме забележителности. Може би да се позабавляваме на друг панаир. Да видим някоя национална забележителност. Да се посмеем, да се отпуснем. Ние бяхме като семейство, отново можем да бъдем. Хипотетично, все още се обичаме. Какво мислят двете?

Мона се навежда напред и откъсва няколко косъма от главата ми. Посяга към Хелън и откъсва от нейните.

Хелън се дърпа напред и изпищява:

— Мона, боли!

Обяснявам, че с родителите си сме разрешавали почти всички спорове с игра на индийска табла.

Мона свива кичурчетата кафяви и розови косми в страницата със спирално написани думи.

Съветвам я да не допуска същата грешка като мен. Когато бях приблизително на нейната възраст, престанах да говоря на родителите си. Вече близо двайсет години не съм им продумал.

Мона пробожда с игла страницата с нашите косми.

Мобилният на Хелън звъни и този път е мъж. Младеж.

Ойстър. Преди да успея да затворя, той казва:

— Татенце, прочети утрешния вестник. Има изненада за теб. Дай сега да говоря с Черница.

Казвам му, че името й е Мона. Мона Сабат.

— Мона Стейнър — поправя ме Хелън, като вдига следващата страница на светлината и се взира в тайнственото писмо.

— Ойстър ли е? — пита Мона и посяга с две ръце към мобилния. — Дай ми го. Ойстър! Ойстър, сборникът е у тях!

Колата се отклонява от платното и докато се опитвам да я овладея, затварям телефона.