Приспивна песен

Глава 43

В стая 131 на медицински център „Нов живот“ подът блести. Под краката ми линолеумът пращи и скърца, покрит с червени и зелени, жълти и сини отломки. Има червени капки. Диаманти и рубини, смарагди и сапфири. Високите токове на обувките на Хелън, жълтата и червената, са разбити. Обувките са захвърлени на средата на стаята.

Хелън стои в дъното, осветена от малка лампа. Навела се е над метален шкаф. Ръцете й са разперени върху неръждаемата стомана. Тя е допряла бузата си до студената повърхност.

Разноцветните парченца по пода скърцат под краката ми и Хелън се обръща. Върху розовото й червило има размазана кръв. Върху шкафа има розови следи от устни. Пред нея има замазано сивкаво стъкло, а зад него лежи нещо твърде съвършено и бледо, за да е живо.

Патрик.

Скрежът около прозорчето се топи и в хладилния шкаф капе вода.

— Ти дойде — установява вяло Хелън.

От устата й капе кръв.

Само като я гледам, кракът ме заболява.

Казвам, че съм добре.

— Радвам се.

Козметичният й комплект е захвърлен на пода. Сред разноцветните отломки са разпилени верижките, златни и сребристи.

— Опитах се да счупя най-големите — обявява Хелън и се закашля. — Другите пробвах да сдъвча.

Отново се покашля и в дланта й се изсипват кръв и бели парченца от зъби.

До козметичния комплект има бутилка с препарат за почистване на канали сред зелена локвичка.

Зъбите на Хелън са изпочупени, в устата й зеят кървави дупки. Тя допира лице до сивото прозорче. Пред устата й се образува петно от дъха й. Тя сваля окървавената си ръка.

— Не искам да живея като преди, както когато още не те познавах. — Изтрива кръвта от ръката си в полата. — Дори с цялата власт на света.

Казвам, че трябва да я заведа в болница.

Хелън се усмихва с окървавена уста:

— Това е болница.

Нямало нищо лично. Просто имала нужда от някого до себе си. Дори да съживи Патрик, не искала да почерни живота му с утешителната магия. Дори да изживее живота си сам-самичка, не иска Патрик никога да има тази власт.

— Погледни го — казва и погалва сивкавото стъкло. — Толкова е съвършен.

Преглъща — кръв, изпочупени диаманти и зъби — и прави ужасна физиономия. Хваща се за корема и се обляга на металната врата до сивото прозорче. По стъклото се стичат кръв и кондензирана вода.

С трепереща ръка Хелън отваря чантичката си и изважда червило. Допира го до устните си и то се оцапва с кръв.

Тя казва, че е изключила криогенератора. Прекъснала е алармата и резервното захранване. Иска да умре с Патрик.

Иска да сложи край сега. На утешителното заклинание. На властта. На самотата. Иска да унищожи всички скъпоценни камъни, от които хората очакват, че ще ги спасят. Всички боклуци, които надживяват таланта, интелекта и красотата. Всички декоративни дрънкулки, които остават от постиженията и успехите. Иска да унищожи всички красиви паразити, които надживяват гостоприемниците си.

Чантичката й пада. Сивият камък се изтърколва отвътре. По някаква причина това ми навява мисли за Ойстър.

Хелън се оригва. Изважда кърпичка, вдига я пред устата си и изплюва кръв и натрошени смарагди. В устата й се вижда парче откъснато месо, във венците й за забити остри парчета от розови сапфири и оранжеви берили. В небцето й има отломки от пурпурни спинели. В езика й са забити натрошени черни диаманти.

Хелън се усмихва:

— Искам да бъда със семейството си.

Смачква кървавата кърпичка и я пъхва в ръкава си. Обеците, герданите и пръстените й ги няма.

Костюмчето й е с неопределен цвят. Похабено.

— Моля те — казва тя. — Прегърни ме.

Зад сивото прозорче, свито върху бяла пластмасова възглавничка лежи съвършено бебе. Единият му палец е в устата. Съвършено и бледо като лед.

Прегръщам Хелън и тя присвива очи.

Краката й се подкосяват и аз внимателно я отпускам на пода. Хелън Хувър Бойл затваря очи и казва:

— Благодаря, господин Стрейтър.

Разбивам със сивия камък студеното сиво прозорче. С окървавени ръце вдигам Патрик и го слагам в ръцете на Хелън. Прегръщам я.

Моята кръв се смесва с нейната.

Хелън затваря очи и отпуска глава в скута ми. Усмихва се:

— Не ти ли се стори твърде голямо съвпадение, че Мона откри сборника?

Отваря очи и ми се хили:

— Не е ли твърде невероятно да пътуваме през цялото време с книгата, без да знаем, че търсим точно нея?

Хелън държи Патрик в прегръдките си. Изведнъж вдига ръка и ме ощипва по бузата. Поглежда ме и се усмихва с половин уста, пълна с кръв и зелена слуз. Смигва ми и казва:

— Метнах те, татенце!

Цялото ми тяло се разтриса и се облива в пот.

— Наистина ли повярва, че мамчето ще те остави така? Че ще се лиши от скъпоценните си бижута? Че ще размрази това парче месо? — Хелън се разсмива и от устата й потичат кръв и препарат за канали. — Наистина ли повярва, че мамчето ще сдъвче шибаните си диаманти само защото не я обичаш?

Ойстър?

— От плът и кръв — потвърждава Хелън, или по-скоро Ойстър с устата на Хелън, с гласа й. — Е, по-скоро от плътта и кръвта на госпожа Бойл, но мога да се обзаложа, че и ти си се пъхал в нея.

Хелън вдига Патрик. Детето е студено и бледо като порцелан. Замразено и крехко като стъкло.

Тя го хвърля върху металния шкаф и то издрънчава на пода. Патрик. Едната му замразена ръка се отчупва. Патрик. Тялото му се завърта, удря се в ъгъла на шкафа и краката му се откъсват. Патрик. Осакатеният труп, като счупена кукла, се блъска в стената и главата му се цепва.

Хелън ми намига:

— Хайде, татенце. Много се ласкаеш.

Казвам му да върви по дяволите.

Ойстър е окупирал тялото на Хелън като вражеска войска. Както Хелън бе заела тялото на Сержанта. Както миналото, медиите, целият свят завладяват съзнанието ти.

Хелън казва, Ойстър казва с устата на Хелън:

— Мона знаеше за сборника от седмици. Позна го още щом видя дневника на мамчето. Просто не можеше да го преведе. Аз разбирам от музика. Мона… е, тя от нищо не разбира.

Ойстър продължава с гласа на Хелън:

— Днес Мона се събудила с розови нокти в някакъв козметичен салон. Нахлула в кантората и заварила госпожа Бойл по очи върху бюрото си, сякаш е изпаднала в кома.

Хелън потреперва и се хваща за корема.

— Пред нея бил сборникът, отворен на някаква магия за вселяване. Всички магии били преведени. Господ да благослови мамчето, че решава толкова кръстословици. Тя сигурно е някъде наблизо и е бясна.

Ойстър добавя през устата на Хелън:

— Предай й много поздрави.

Като крехка бледа статуетка замразеното бебе лежи счупено сред натрошените скъпоценности, отчупен пръст тук, откъснатите крака там, разбитата глава.

Питам го дали сега двамата с Мона смятат да избият всички и да станат като Адам и Ева.

— Не всички — отвръща Хелън. — Ще имаме нужда от роби.

С кървавите ръце тя вдига полата си и се стиска между краката.

— Може би двамата с мамчето ще имате време за едно бързо, преди съвсем да се вкочаняса.

Вдигам Хелън от скута си.

Тялото ме боли повече от възпаления крак преди.

Хелън леко изпищява и се отпуска на пода. Свива се сред разбитите скъпоценности и парчетата от Патрик и промълвява:

— Карл?

Вдига ръка на устата си и опипва парченцата от камъни, забити в плътта й.

— Карл? Карл, къде съм?

Вижда металния шкаф, счупеното сиво стъкло. Вижда бледите ръчички, после краката. Главата.

— Не.

От устата й пръска кръв, но тя повтаря:

— Не! Не! Не!

И запълзява по острите разноцветни отломки. Говорът й е завалян от счупените зъби. Тя събира парчетата от тялото. Хлипаща, омазана със слуз и кръв, притиска до себе си натрошените човешки отломки сред вонящата стая. Ръцете и крачетата, осакатаеното тяло и пукнатата глава. Притиска ги до гърдите си и закрещява:

— Ох, Патрик! Пати!

Пищи:

— Ох, моят Пати-Пат-Пат! Не!

Целува цепнатата синкава глава, притиска я до гърдите си и нарежда:

— Какво става? Карл, помогни ми.

Втренчва се в мен, но силна болка я прерязва и тя се привива на две. Тогава вижда празната бутилка от препарат за канали.

— За бога, Карл, помогни ми. — Притиска детето до гърдите си и го залюлява. — Боже, моля те, кажи ми как стигнах дотук!

Приближавам се. Прегръщам я и й казвам, че отначало новият собственик се преструва, че досега не е обръщал внимание на пода в хола. Изобщо не го е поглеждал. Нито при първия оглед на къщата. Нито когато агентът им е показал стаята. Нито когато са измерили помещението и са обяснили на хамалите къде да сложат дивана, пианото и всичките им вещи. Не, винаги са минавали транзит и никога не са поглеждали пода. Така се преструва.

Хелън свежда глава над Патрик. От устата й тече кръв. Ръцете й се отпускат и по пода се разпръсват откъснати детски пръстчета.

След миг ще съм съвсем сам. Това е моят живот. И кълна се, независимо къде и кога, един ден ще хвана Ойстър и Мона.

Хубавото е, че ще ми отнеме само минутка.

Това е стара песен за животни, които си лягат да спят. Тъжна и прочувствена и докато изговарям стиховете, кожата на лицето ми се опъва от окислен хемоглобин. Хелън се отпуска в ръцете ми и се обляга на металния шкаф. Патрик е покрит с кръвта ми, с нейната кръв. Устата й е отворена и на мястото на зъбите й има диаманти.

Тя се казваше Хелън Хувър Бойл. Очите й бяха сини.

Работата ми е да следя подробностите. Да бъда безпристрастен свидетел. Да наблюдавам. Да не чувствам нищо.

Наричат я утешителна песен. При някои древни народи са я пели на децата при глад и суша, всеки път, когато племето се намножи твърде много за територията си. Пели са я на ранени воини, на умиращи от старост или от болести. Използвали са я за облекчаване на болката и страданията.

Приспивна песничка.

Уверявам я, че всичко ще е наред. Притискам Хелън до себе си, залюлявам я и й казвам да почива. Уверявам я, че всичко ще се нареди по мед и масло.