Приспивна песен

Глава 28

Вратата се отваря. Двамата с Хелън стоим на прага, аз — с куфарчето й с козметика в ръка и на половин крачка зад нея. Хелън насочва дългия розов нокът на показалеца си към домакина и възкликва:

— Божичко.

Стиска бележника си под мишница и заеква:

— Съпругът ми… Съпругът ми иска да ви разкаже за обещанията на нашия Спасител Исус Христос.

Тя носи жълто костюмче, но не жълто като жълтурче. По-скоро като жълтурче от злато и цитрини, изработено от Карл Фаберже.

Домакинът държи бирена бутилка. Носи сиви хавлиени чорапи, но е без обувки. Халатът му е разпасан и отдолу се виждат бяла фланелка и шорти на състезателни колички. Той лапва гърлото на бутилката. Извива главата си назад и в шишето забълбукват мехурчета. Състезателните колички имат елипсовидни гуми, наклонени напред. Мъжът се оригва силно и се осведомява:

— Без майтап?

Черната му коса се спуска върху набръчканото му чело. Очите му са сълзливи и с торбички отдолу като на куче.

Подавам му ръка и го питам дали е господин Сиера. Казвам му, че сме дошли да споделим с него радостта от божията любов.

Човекът с количките се намръщва:

— Откъде знаете името ми? — Присвива очи. — Бони ли ви праща?

Хелън се навежда напред и наднича в хола. Изважда чифт бели ръкавици от чантичката си и започва да ги надянва на пръстите си. Закопчава ги около китките си и пита:

— Може ли да влезем?

Трябваше да е по-лесно.

План Б, ако заварим мъж в къщата, преминаваме към план Б.

Човекът с количките засмуква гърлото на бутилката и брадясалите му бузи хлътват. Извива главата си назад и остатъкът от бирата изчезва с бълбукане. Отмества се и казва:

— Ами, заповядайте. — Поглежда празната бутилка. — Искате ли бира?

Влизаме и той отива в кухнята. Отвътре се чува съскане от отпушване на бутилка.

В целия хол има само едно кресло. Върху картонен кашон е поставен малък телевизор. През плъзгащите се стъклени врати се вижда задният двор. Покрай стената му са наредени зелени вази с мокри от дъжда, изгнили цветя. Почернели рози със сива плесен. Един букет е вързан с черна сатенена панделка.

Върху килима в хола личат контурите на диван. Има също контури от шкаф и следи от краката на маси и столове. Има голям правоъгълник, където килимът е по-измачкан. Позната картинка.

Човекът с количките ми махва към креслото:

— Сядай. — Отпива глътка бира и добавя: — Сядай да обсъдим какъв е тоя Господ.

Големият измачкан правоъгълник е оставен от детско креватче.

Питам дали жена ми може да използва тоалетната.

Домакинът накланя глава и поглежда Хелън; почесва се по тила и отвръща:

— Разбира се. В края на коридора е.

И махва с бутилката.

Хелън поглежда петната от бира по килима.

— Благодаря. — Подава ми бележника си. — Дръж Библията, ако ти потрябва.

Бележникът е пълен с поръчки за политически убийства и сделки с недвижими имоти. Страхотно.

Все още е топъл от ръката й.

Тя излиза в коридора. Чува се бръмчене на вентилатор. Някъде се затръшва врата.

— Сядай — повтаря човекът с количките.

Сядам.

Той се надвесва над мен. Боя се да отворя бележника, за да не види, че не е Библия. Той вони на бира и пот. Спортните колички са на нивото на очите ми. Елипсовидните гуми са наклонени, за да създават впечатление за голяма скорост. Домакинът отпива още една глътка и казва:

— Разкажи ми сега за Господ.

Креслото вони като него. Тапицирано е със златисто кадифе, потъмняло на облегалките. Топло е. Казвам, че Господ е благороден, праволинеен моралист, който насърчава почтеното, порядъчно поведение. Той е бастион на морала и факла, която със светлината си разкрива злото във всичките му форми. Господ винаги ще живее в сърцата и душите ни, защото Неговия дух е толкова силен и не…

— Глупости — прекъсва ме домакинът.

Извръща се и отива при вратата към задния двор.

Лицето му се отразява в стъклото, само очите му блестят, а брадясалите му бузи се губят в сянка.

Като се старая да звуча като радиопроповедник, казвам, че Господ е морален стълб, по който се равняват милиони хора. Той е огнен меч, изпратен да прогони престъпниците от храма на…

— Глупости! — изкрещява домакинът към отражението си в плъзгащата се врата.

Хелън стои на прага и гризе кокалчетата на пръстите си. Поглежда ме и вдига рамене. Отново се връща в коридора.

От златистото кадифено канапе казвам, че Господ е ангел с невиждана сила и влияние, живата съвест на всички около Него в свят на греховност и зли помисли, свят на скри…

Домакинът прошепва:

— Глупости.

Стъклото се е запотило от дъха му и отражението му вече не се вижда. Той се обръща, посочва ме с бутилката и казва:

— Прочети ми къде в Библията ти е написано нещо, което може да поправи нещата.

Плахо открехвам подвързания с червена кожа бележник на Хелън и надничам вътре.

— Кажи ми как да докажа на полицията, че не съм убил никого.

В бележника на датата 2 юни е записано името Рени О’Тул. Какъвто й да е той, вече е мъртъв. На 10 септември е записана Самара Умпирзи. На 17 август Хелън е сключила сделка за една къща на „Гарднър Хил роуд“. Освен това е убила диктатора на Тонгла.

— Чети! — крещи човекът с количките; бирата в бутилката се пени и капе по килима. — Прочети ми къде пише, че мога да загубя всичко за една нощ и всички да обвиняват мен.

Надничам в бележника и виждам още имена на мъртъвци.

— Чети. — Домакинът отпива глътка бира. — Прочети ми къде пише, че една жена може да обвини съпруга си, че е убил детето им, и всички да й повярват.

По-ранните записи в бележника са избелели и трудно се четат. Листата са втвърдени и наплюти от мухи. Някои от по-старите страници са откъснати.

— Молих Господ — заявява домакинът и размахва бутилката към мен. — Молих го да ми даде семейство. Ходех на църква.

Казвам, че в началото Господ може би не е нападал и унижавал всички вярващи. Но се е променил. Може би заради многото години, през които е слушал все едни и същи молитви за нежелани бременности, за разводи и семейни кавги; или защото слушателите му са ставали все повече и хората са искали още и още; заради хвалебствията, с които са го засипвали; или защото властта развращава. Но Той не винаги е бил такъв задник.

— Слушай — казва човекът със състезателните колички, — делото, на което ме обвиняват в убийство, е след два дни. Кажи ми как Господ ще ме спаси.

С вонящ на бира дъх повтаря:

— Казвай.

Мона би предпочела да му кажа истината. Да спася този човек. Да спася себе си и Хелън. Отново да се приобщим към човечеството. Може би този човек и жена му могат отново да се съберат, но тогава стихотворението ще се разчуе. Милиони ще загинат. Оцелелите ще заживеят в свят на мълчанието, ще слушат само онова, което смятат за безопасно. Ще ходят с тапи в ушите и ще изгорят всички книги, филми, касетки.

Отнякъде се чува шуртене на тоалетна. Вентилаторът в банята спира. Изтропва врата.

Домакинът лапа гърлото на бутилката и изгълтва съдържанието й.

Хелън се показва на прага.

Кракът ме боли. Питам дали се е замислял да си намери хоби.

Може би нещо, което ще може да прави в затвора.

Градивно разрушение. Сигурен съм, че Хелън ще одобри това жертвоприношение. Да осъдиш един невинен, за да спасиш милиони.

Като лабораторно животно, което умира в името на десетки болни от рак.

Човекът с количките казва:

— Махайте се.

Докато вървим към колата, връщам на Хелън бележника й и казвам да държи библията си. Пейджърът ми изпиуква, номерът не ми е познат.

Белите ръкавици са почернели от прах и Хелън ми съобщава, че е откъснала страницата с утешителната песен и я е изхвърлила през прозореца на детската стая. Вали. Хартията ще изгние.

Казвам, че не стига. Някое дете може да я намери. Самият факт, че е скъсана, ще привлече интереса. Може би на някой детектив, който разследва смъртта на детето.

— В тоалетната беше истински кошмар — споделя Хелън.

Потегляме и спираме колата на съседната пресечка. Мона пише нещо. Ойстър говори по мобилния. Слизам и се връщам при къщата. Промъквам се през наквасената ливада към прозореца, който ми е описала Хелън. Прозорецът още е отворен и завесите му висят навън. Розови завеси.

Парченцата хартия са разпръснати в калта. Започвам да ги събирам.

Отвътре се чува тропане на врата. Виждам силует, който се приближава от коридора, и залягам в калта под прозореца. Над перваза се показва мъжка ръка и аз се долепвам до стената. Човекът над мен плаче.

Дъждът се усилва.

Човекът стои облегнат с две ръце на перваза. Хлипа силно. Усещам миризмата на бира в дъха му.

Не мога да избягам. Не мога да се изправя. Закривам с ръка носа и устата си и запълзявам бавно покрай стената, за да се скрия. И внезапно като студени тръпки, аз също заплаквам. Хлипам толкова силно, че ме е страх да не повърна. Коремът ме боли. Захапвам дланта си и по ръцете ми се размазват сополи.

Другият мъж подсмърча силно. Дъждът се усилва и водата прониква в обувките ми.

С парченцата от скъсания лист в ръка аз имам власт над живота и смъртта. Просто нищо не мога да направя. Все още.

Може би човек не отива в ада за това, което прави. Може би отива за онова, което е пропуснал да стори.

Обувките ми се напълват със студена вода и кракът спира да ме боли. С омазана със сълзи и сополи ръка изключвам пейджъра си.

Ако има заклинание за възкресяване на мъртвите, може би няма да изгорим сборника с магии. Поне не веднага.