Приспивна песен

Глава 20

Жената ни отваря. Аз нося козметичния комплект на Хелън и стоя на половин стъпка зад нея. Тя посочва с дългия розов нокът на показалеца си и казва:

— Ако ни отделите петнайсет минути, ще ви преобразя до неузнаваемост.

Хелън носи червено костюмче, но не ягодовочервено. Това по-скоро е цветът на ягодов крем, гарниран с бита сметана и сервиран в кристална сосиера. В розовия облак на главата й обеците й хвърлят розови и червени отблясъци под слънчевата светлина.

Жената бърше ръцете си с хавлиена кърпа. Обута е с кафяви мъжки мокасини на бос крак. Носи престилка на жълти пиленца, а под нея — евтина рокля, която може да се пере с автоматична пералня. Домакинята отмята кичур коса от челото си. Жълтите пиленца държат в човките си лъжици и други кухненски прибори. Жената ни поглежда през ръждивата мрежа против мухи пред вратата:

— Да?

Хелън ме поглежда. Поглежда Мона и Ойстър, които се крият в колата. Ойстър прошепва по телефона:

— Сърбежът постоянен ли е, или на пристъпи?

Хелън Хувър Бойл допира юмрук до гърдите си, тежките гердани с розови камъни и перли са скрити под копринената й блуза.

— Госпожо Пелсън? Ние сме от „Чудотворен грим“. Докато говори, Хелън протяга ръка към жената и разтваря пръсти, сякаш я обсипва с думите си.

— Аз съм Бренда Уилиамс. — С розовите си нокти махва назад, сякаш хвърля думите през рамото си. — Това е съпругът ми, Робърт Уилиамс. Днес имате специален подарък от нас.

Жената от другата страна на мрежата против мухи поглежда куфарчето в ръката ми.

— Може ли да влезем? — пита Хелън.

Когато тръгвахме, очаквах да е по-лесно.

Очаквах просто да пътуваме, да се отбиваме през някоя и друга библиотека, да взимаме книгата от полиците и в тоалетните, седнали на тоалетната чиния, да откъсваме убийствената страница. После пускаме водата и готово. Очаквах бързо да се справим.

В първите две библиотеки нямаше проблеми. В следващата обаче книгата я няма на мястото й. В притихналата читалня, където всички шепнат, двамата с Мона отиваме на информацията и питаме. Хелън и Ойстър чакат в колата.

Библиотекарят е с дълга права коса, вързана на опашка. Има големи обеци на двете уши, като на пират, и носи плетена жилетка. Той казва, че книгата е… преглежда списъка на компютъра си… взета.

— Много е важно — казва Мона. — Взимах я наскоро и съм забравила нещо между страниците.

Библиотекарят съжалява, но не може да ни помогне.

— Можете ли да ни кажете у кого е сега?

Библиотекарят съжалява, но не може.

Започвам да броя: 1, 2, 3…

Разбира се, всеки иска да си играе на Господ, но за мен това се превръща в професия.

Броя: 4, 5…

След няколко минути Хелън Хувър Бойл стои пред гишето. Усмихва се на библиотекаря, докато го накара да я погледне, и разперва отрупаните си с бижута ръце. Усмихва се:

— Младежо? Дъщеря ми е забравила стара семейна снимка между страниците на една книга. — Размърдва пръсти и добавя: — Можете да следвате правилата, а можете да направите едно добро дело, изборът е ваш.

Библиотекарят се втренчва в пръстите й, по лицето му танцуват цветни дъги и звездички, отразени от скъпоценните камъни. Той облизва устните си. Поклаща глава и казва, че не си заслужавало. Клиентът, който е взел книгата, щял да се оплаче, а него — да уволнят.

— Обещаваме, че няма да загубите работата си заради нас — уверява го Хелън.

Аз чакам Мона в колата и боря: 27, 28, 29… опитвам се по единствения начин, който знам, да не избия всички в библиотеката, при което ще мога сам да видя адреса в компютъра.

Хелън излиза с лист хартия в ръка. Обляга се на прозореца и казва:

— Има една добра и една лоша новина.

Мона и Ойстър лежат на задната седалка. Сега се изправят. Аз седя на предната седалка и броя.

Мона се досеща:

— Имат три копия, но всичките са взети.

Хелън сяда зад волана и заявява:

— Знам милион начина да се натрапиш на някого. Ойстър отмята косата от лицето си:

— Добра работа, мамче.

В първата къща беше лесно. Във втората също.

В колата, между визитите, Хелън рови из златните цилиндърчета и лъскавите кутийки, из червилата и гримовете си в козметичния комплект, отворен в скута й. Изважда едно розово червило и го поглежда с присвити очи:

— Това ще го хвърля. Оная жена имаше херпес.

Мона се навежда над рамото й и отбелязва:

— Ти си била голяма майсторка.

Хелън отваря една по една кутийките със сенки за очи, помирисва кафявото, розовото или оранжевото им съдържание и пак ги затваря.

— Имам голям опит — обяснява.

Поглежда се в огледалото и отмята няколко кичура от розовата си коса. Поглежда часовника си, стиска брадичката си с палец и показалец и добавя:

— Не би трябвало да ви го казвам, но това е първата ми почтена работа.

Спрели сме пред ръждясал фургон на пожълтяла ливада, по която са разхвърляни пластмасови играчки. Хелън затваря куфарчето си. Обръща се към мен:

— Готов ли си за нов опит?

Когато влизаме във фургона при жената с престилка на жълти пиленца, Хелън казва:

— Не е нужно да плащате нищо или да поемате каквито и да било задължения.

И кара домакинята да седне на дивана.

Хелън сяда срещу жената, толкова близо, че коленете им почти се докосват.

— Приберете бузите си, скъпа.

С една ръка хваща кичур от косата на домакинята и го вдига. Косата на жената е руса с кафяви корени. С другата си ръка Хелън бързо разресва кичура, като задържа дългите, руси косми опънати, а по-късите, кестеняви, приглажда върху главата. Взима нов кичур, реше, приглажда и издърпва. Главата на жената постепенно се превръща в голяма топка от руса коса.

Аха, досещам се аз, така значи ставало.

Прическата е досущ като на Хелън, но руса.

Върху масичката пред дивана има ваза с рози и лилии, но повехнали и покафенели, със съвсем малко мътна вода на дъното. На масичката за сервиране в кухнята има други букети, мъртви стъбла в лигава, воняща вода. На пода в хола покрай стената са наредени още вази, от които стърчат изсъхнали рози или почернели карамфили, покрити със сивкава плесен. Във всеки букет има пъхната картичка с надпис: „С най-искрени съболезнования“

— Сега закрийте очите си с ръце — казва Хелън и пръска косата на жената със спрей.

Домакинята закрива лицето си и леко се навежда напред.

Хелън кимва рязко към другата стая във фургона и аз отивам.

Докато взема спирала за мигли с малка четчица, Хелън пита:

— Нали нямате нищо против съпруга ми да отиде до тоалетната? Сега погледнете към тавана, скъпа.

На пода в банята има дрехи, разделени според цвета си на няколко купчини. Бели. Тъмни. Оцапани с машинно масло дънки и ризи. Кърпи, чаршафи и сутиени. Покривка за маса на червени карета. Пускам водата в тоалетната за ефект.

Няма пелени или детски дрешки.

В хола жената с пиленцата още гледа към тавана, но се поклаща и задъхва. Гърдите й под престилката се тресат. Хелън допира ъгълчето на сгъната кърпичка в разводнения грим около очите й. Платът е пропит с черна течност:

— Някой ден ще го превъзмогнеш, Ронда — говори Хелън. — Не ти се вярва, но ще се справиш.

Сгъва друга кърпичка и продължава:

— Трябва само да бъдеш силна. Мисли за нещо твърдо и остро. Ти си още млада, Ронда. Продължи учението си и превърни мъката си в пари.

Жената с пиленцата, Ронда, още плаче, поклаща главата си напред-назад и гледа втренчено към тавана.

До банята има две спални. Едната е с водно легло. В другата има детско креватче и вазичка с пластмасови маргаритки. Боядисан в бяло шкаф. Креватчето е празно. В единия му край има навит на руло дюшек. На близкото столче са натрупани книжки. „Приспивни стихчета и песнички от цял свят“ е най-отгоре.

Когато поставям книгата на шкафа, тя се отваря на страница 27.

Откъсвам листа, сгъвам го, прибирам го в джоба си и връщам книгата на мястото й.

В хола козметиката е изсипана на пода.

Хелън е издърпала фалшивото дъно на куфарчето. Вътре има огърлици и гривни, големи брошки и обеци, всичките са с ослепителни червени и зелени, жълти и сини камъни. Скъпоценни. Хелън държи дълъг гердан с жълти и червени камъни, по-големи от розовите й нокти.

— При шлифованите диаманти повърхностите по периферията на камъка не бива да изпускат светлина — обяснява тя. — При рубините (това е алуминиев оксид) чужди частички, наречени рутилови включения, могат да придадат на камъка розов оттенък, освен ако бижутерът не го загрее при висока температура.

Най-лесният начин да забравиш скръбта е, като занимаваш мозъка си с незначителни подробности.

Двете жени седят толкова близо, че коленете им почти се допират. Главите им почти се докосват.

Жената с пиленцата вече не плаче.

Някой е преместил вазата с мъртви цветя и върху масичката са разпръснати искрящи розови камъни и лъскави златни бижута, хладни бледи перли и шлифовани сини лазурити. Други купчинки блестят в оранжево и жълто. Трети — в сребристо и бяло.

Хелън обгръща с длан блестящо зелено яйце, толкова ярко, че двете жени изглеждат зелени под отразената светлина, и казва:

— Виждате ли тези равномерни воалообразни включения в изкуствения смарагд?

Жената присвива око зад лупата и кимва.

— Запомнете. Не искам да се опарите, както аз. — Хелън изважда от куфарчето голямо жълто бижу. — Тази брошка с жълт сапфир е била собственост на кинозвездата Наташа Ренфрю. — Изважда с две ръце искрящо розово сърце на дълга верижка, осеяна с по-дребни диаманти. — Това е седемстотинкаратова берилова огърлица, която е принадлежала на румънската кралица Мария.

Хелън Хувър Бойл вероятно би казала, че в тази купчина бижута живеят духовете на всички, които някога са ги притежавали. На всеки достатъчно богат и успял, за да иска да го покаже. Целият им талант, ум и красота са надживени от тези декоративни боклуци. Всички постижения и успехи, които накитите би трябвало да отразяват, вече са забравени.

С еднакви прически и грим, толкова близо една до друга, двете жени са като сестри. Могат да са майка и дъщеря. Преди и след. Минало и бъдеще.

Разговорът продължава, но аз излизам и се връщам в колата.

— Намери ли я? — пита Мона от задната седалка.

Да, отвръщам аз. Макар че за жената вече няма значение.

Единственото, което можем да й дадем, е бухнала фризура и вероятно херпес.

— Покажи ни песничката — настоява Ойстър. — Дай да видим за какво е цялото това пътуване.

Казвам му, че за нищо на света. Лапам сгънатия лист и започвам да го дъвча. Кракът ме боли, затова събувам обувката си. Продължавам да дъвча. Мона заспива. Аз дъвча. Ойстър поглежда няколкото бурена в канавката.

Гълтам страницата и заспивам.

По-късно, на път към следващия град, към следващата библиотека и може би към следващото гримиране, отново се събуждам. Хелън кара, изминали сме над четиристотин километра.

Стъмва се. Без да отмества поглед от шосето пред нас, тя казва:

— Записвам си всички разходи.

Мона се сепва, почесва се по главата. Хваща с два пръста една обърната мигла и я дръпва рязко. Избърсва пръстите си в дънките и пита:

— Къде ще вечеряме?

Казвам й да закопчае колана си.

Хелън включва фаровете. Разперва пръстите на едната си ръка, без да я вдига от волана, поглежда пръстените си и казва:

— След като намерим „Книгата на сенките“, когато станем най-могъщите хора в целия свят, след като станем безсмъртни и притежаваме всичко на земята и всички ни заобичат, все още ще си ми длъжен с двеста долара за козметика.

Изглежда странно. Нещо с косата й не е наред. Заради обеците е — тежките розови и червени камъни, розови сапфири и червени рубини. Няма ги.