Приспивна песен

Представете си пожарът в Чикаго от 1871 година да беше продължил шест месеца, без никой да забележи. Представете си Джонстаунското наводнение от 1889 година или земетресението от 1906-та в Сан Франциско да бяха продължили половин, една, две години, без никой да им обърне внимание.

Селища от дърво, селища в земетръсни райони, селища в тесни долини, всяка епоха създава свои „природни“ бедствия.

Представете си потоп от зеленина в центъра на който и да е голям град, как бавно поглъща сградите.

Сега пиша от Сиатъл. С един ден, седмица, месец закъснение. Кой знае колко изоставаме от събитията. Двамата със Сержанта още преследваме вещици.

„Хедерахеликсиатъл“, така ботаниците наричат този нов подвид на бръшляна. Един хубав ден сандъчетата около „Олимпик профешънъл плаза“ навярно са изглеждали твърде избуяли. Бръшлянът изместил теменужките. Лианите впили корените си в тухлената стена на сградата и бавно запълзели нагоре. Никой не им обръщал внимание. Годината била дъждовна.

Никой не обръщал внимание, докато един ден жителите на старческия дом „Парк синиър ливинг сентър“ не намерили главната си врата задръстена от бръшлян. Същия ден южната стена на театър „Фримонт“, еднометров зид от тухли и бетон, се сринала върху клиентите на една разпродажба. Същия ден таванът на подземния търговски център пропаднал.

Никой не знае кога точно е поникнало първото стръкче сиатълски бръшлян, но лесно можете да се досетите.

В „Сиатъл Таймс“ от 5 май има обява. Три колони по петнайсет сантиметра:

Клиенти на суши бар „Оракул“ — Внимание!

„Ако сте получавали силен сърбеж в областта на ануса, причинен от чревни паразити, можете да участвате в съдебно преследване срещу виновниците“.

Отдолу има телефонен номер.

Седнал до Сержанта, набирам номера.

Обажда се мъжки глас:

— Адвокатска кантора „Дентън, Деймлър и Дик“.

— Ойстър? Къде си, малък негоднико?

Връзката прекъсва.

Тук и сега, докато пиша всичко това от Сиатъл в една закусвалня пред Управлението по градоустройство, една сервитьорка ни разказва:

— Вече не могат да унищожат бръшляна. — Сипва ни кафе и поглежда стените от зеленина, прорязани от дебели кафяви лиани като кръвоносни съдове. — Това е единственото, което държи сградите да не се срутят.

Под плетеницата от стъбла и листа тухлите са отделени една от друга и разместени. Бетонът е напукан. Прозорците са деформирани, а стъклата им — счупени. Вратите не се отварят, защото касите са изкривени. През зелената завеса прехвърчат птици, ядат плодовете на бръшляна и разпространяват семената му навсякъде. На една пресечка от нас улиците са като каньони от зеленина, асфалтът и тротоарите са покрити със зелен килим.

Вестниците го наричат „Зелената заплаха“. Растителният еквивалент на пчелите убийци. Бръшляновият ад.

Мълчалив, неумолим. Апокалипсисът на забавен кадър.

Сервитьорката разправя, че дори да изрежат бръшляна, да го изгорят с огнепръскачки или да го напръскат с хербициди — дори когато докарали кози джуджета, за да го опасат — корените му се разраствали. Събаряли подземни тунели. Повреждали кабели и тръби.

Сержанта отново набира номера от обявата за суши бара, но никой не отговаря.

Сервитьорката поглежда стъблата, които вече пълзят по улицата към закусвалнята. След една седмица вече ще е безработна.

— Националната гвардия обеща, че ще го овладее. Чух, че бръшлянът вече стигнал до Портланд. И до Сан Франциско. Сериозно сме загазили.