Приспивна песен

Глава 16

Неш ме чака в бара. Седи край една масичка отзад. Сам в тъмното пред самотна свещ. Казвам му „здрасти“, получил съм стотина съобщения от него. Кое е толкова спешно?

На масата има вестник, отворен на заглавие:

Подзаглавието гласи:

За да разбера кого имат предвид, трябва да прочета по-долу. Става дума за Дънкан. Оказва се, че малкото му име е Лесли. Чудя се откъде им е хрумнало „уважаван“. Откъде „изтъкнат“?

Дотук с максимата, че „журналист“ и „новина“ са взаимоизключващи се понятия.

Неш почуква по вестника и пита:

— Видя ли това?

Казвам му, че цял следобед не съм бил в редакцията. По дяволите, забравил съм да предам следващия материал за люлчината смърт. На първата страница виждам цитат от самия мен. Дънкан не бил просто мой редактор, съм бил казал, Дънкан не бил просто мой шеф. Лесли Дънкан бил като баща за мен. Проклет да е Олифант и тъпите му измислици.

Внезапно като студени тръпки, смразяващи цялото ми тяло, утешителната песен прехвърча през главата ми и броят на труповете се увеличава. Някъде Олифант сигурно пада от стола си. Барутният погреб на необуздания ми гняв взема нова жертва.

Колкото и хора да умират, нещата остават същите.

Пред Неш стои празна картонена чинийка с мазна оризова хартия и остатъци от картофена салата. Санитарят нервно върти салфетката в ръце, усуква я като фитил и я поднася към свещта.

— Днес откарахме съседа ти — съобщава. — След намесата на хлебарките и котките му не беше останало много за аутопсия.

Младокът с бакенбардите и мобилния, който падна пред очите ни сутринта — Неш обяснява, че съдебният лекар е в ужас. След това между кафенето и редакцията са умрели още трима души.

— Намерили са още един в сградата на вестника — добавя той. — Умрял, докато чакал асансьора.

Съдебният лекар смятал, че причината за смъртта при всичките е една и съща. Говори се за епидемия.

— Полицията обаче подозира, че е свързано с наркотици. Най-вероятно сукцинилхолин, собственоръчно инжектиран или даден им от друг. Това е нервномускулен блокиращ агент. Отпуска мускулите и жертвата се задушава.

Жената от снимачната площадка, която искаше да ме спре с ръка, докато говореше по мобилния, беше с дълга коса, прилепнала фланелка и стегнати гърди. Имаше готино задниче, изпъващо тесните й дънки. Нищо чудно двамата с Неш да са минали по по-заобиколен път към болницата.

Поредното завоевание.

Неш е толкова възбуден, че предпочитам да не ми разказва подробности.

— Аз обаче мисля, че полицията греши — заявява той.

Прокарва навитата на фитил салфетка над свещта, пламъкът се заклаща и изпуска облаче черен дим. Огънчето отново се стабилизира и Неш продължава:

— В случай че решиш да се отървеш от мен както от всичките тези хора, предупреждавам те, че съм написал писмо с описание на всичко, което знам, и съм го оставил при един добър приятел.

Усмихвам се и го питам какво имам предвид. Какво знае?

Неш задържа крайчето на навитата салфетка над пламъка и отговаря:

— Знам, че мислеше, че съседът ти е умрял. Знам, че оня младок умря пред очите ти, а останалите четирима са се тътнали, докато си се разминавал с тях на път за работа.

Салфетката започва да покафенява.

— Не е много, разбира се, но съм сигурен, че съм много по-близо до истината от ченгетата.

Салфетката пламва.

— Може би ти лично ще им разкажеш остатъка.

Пламъкът се разгаря. В заведението има достатъчно хора, за да ни забележи някой. Неш пали салфетки в бара. Все някой ще се обади в полицията.

Казвам му, че се заблуждава.

Малката факла се увеличава.

Барманът ни поглежда, фитилът на Неш намалява.

Неш гледа как огънят в ръката му излиза от контрол.

Усещам топлината с устните си, димът щипе очите ми.

— Хей! — изкрещява барманът. — Стига си си играл!

Неш поднася горящата салфетка към мазната хартия и картонената чинийка на масата.

Хващам го за китката, за ръкава на униформата, омазан с горчица — кожата отдолу е отпусната и мека — и казвам, добре. Само да спре, става ли?

Карам го да обещае, че няма да казва на никого.

Хартиеният фитил догаря пред нас и Неш казва:

— Добре. Обещавам.