Приспивна песен

Глава 30

Мона застава до мен. Пъха под носа ми лъскава брошура.

— Може ли да отидем на това място? Моля те. Само за два часа. Моля.

На снимките в брошурата, се виждат крещящи от страх хора с вдигнати ръце. Возят се на увеселително влакче. Виждат се хора, които карат картинг на писта, оградена с дървета. Други се въртят на виенско колело. Отгоре пише с големи букви: „Смехоландия, за цялото семейство“

На местата на о-тата има четири усмихнати клоунски лица. Майка, баща, син и дъщеря.

Остават ни още осемдесет и четири книги за обезвреждане. Още няколко десетки библиотеки из цялата страна. След това трябва да намерим сборника. Трябва да възкресяваме хора. Или просто да кастрираме. Или да унищожим цялото човечество, зависи кого ще попитате.

Имаме толкова много да свършим. Да се отчетем пред Господ, както би казала Мона. Просто да се реваншираме.

Карл Маркс би казал, че сме направили всички растения и животни свои врагове, за да оправдаем убийствата си.

В днешния вестник пише, че съпругът на една от манекенките е заподозрян в убийство.

Стоя в кабинката на обществен телефон пред библиотеката в някакво градче, докато вътре Хелън и Ойстър обезвреждат поредната книга.

В слушалката се чува мъжки глас:

— Отдел „Убийства“.

Питам кой е.

— Детектив Бен Дантън, отдел „Убийства“. Кой е?

Полицейски детектив. Мона би го нарекла мой спасител, изпратен отново да ме приобщи към останалата част от човечеството. Това е номерът, който се появява на пейджъра ми през последните два дни.

Мона обръща брошурата и казва:

— Само погледни.

В косата й са вплетени изпотрошени вятърни мелници, железопътни депа и радиорелейни станции.

На брошурата има снимки на усмихнати деца в прегръдките на клоуни. Има родители, които се разхождат хванати за ръце или минават в малки лодки през Тунела на любовта.

— Не е казано, че през цялото пътуване трябва да работим — отбелязва Мона.

Хелън излиза от библиотеката. Мона изтичва към нея, като вика:

— Хелън, господин Стрейтър каза, че може.

Закривам слушалката и възразявам.

Ойстър спира зад Хелън.

Мона размахва брошурата пред лицето й:

— Гледай колко забавно.

— Кой е? — пита детектив Дантън по телефона.

Оправдано е да пожертваш нещастника с шорти на състезателни колички. Оправдано е да пожертваш младата жена с престилка на пиленца. Да не им кажеш истината и да ги оставиш да страдат. Оправдано е да пожертваш вдовеца на някоя манекенка. Но да пожертвам себе си за спасяването на милиони хора, това вече е друга работа.

Представям се по телефона.

— Господин Стрейтър, бихме искали да дойдете, за да отговорите на някои въпроси.

За какво?

— Предпочитам да ви кажа лично.

Питам дали е свързано със смъртен случай.

— Кога можете да дойдете?

Питам дали е свързано със серия смъртни случаи без видима причина.

— Колкото по-скоро дойдете, толкова по-добре.

Питам дали е, защото една от жертвите живееше над мен, а други трима са мои редактори.

— Не е ли логично?

Питам дали е, защото съм се разминал с още три от жертвите на улицата, миг преди да умрат.

— Това е ново за мен.

Питам дали е, защото съм стоял на няколко крачки от младежа с бакенбардите, който умря в бара на Трето авеню.

— Аха. Имате предвид Марти Латанци.

Питам дали е, защото всички мъртви манекенки са имали следи от постмортално сношение, също като жена ми преди двайсет години. И без съмнение има видеозапис как разговарям с библиотекар на име Саймън, секунди преди да падне мъртъв.

Чувам скърцане на молив от другата страна на линията.

В помещението някой друг казва:

— Дръж го на телефона.

Питам дали наистина смятат да ме арестуват по подозрение в убийство.

Детектив Дантън предупреждава:

— Не ни принуждавайте да вадим разрешение за задържане.

Толкова хора умират, а нищо не се променя.

Детектив Дантън, казвам аз, бихте ли ми казали къде се намирате в момента?

Камъни, дърво, тояги, костите ти ще строшат, ето че словата благи, идват за пореден път. Внезапно като писък утешителната песен преминава през главата ми и връзката прекъсва.

Току-що убих спасителя си. Детектив Бен Дантън. Вече нищо не може да ме приобщи към човечеството.

Градивно разрушение.

Ойстър изважда пластмасовата си запалка и я разтръсква. Подава я на Хелън, която вади сгънат лист от чантичката си. Запалва страница 27 и я задържа над уличния канал.

Докато Мона чете брошурата, Хелън поднася горящия лист към нея. Снимките на щастливи, усмихнати семейства пламват; Мона изпищява и ги изпуска. Все още стискайки горящата страница, Хелън изритва горящите семейства в канала. Пламъците в ръката й се усилват, трептят от вятъра и пушат.

По някаква причина се сещам за Неш и горящия фитил от салфетка.

— Мразя забавленията — отсича Хелън.

Със свободната си ръка изважда ключовете си и ми ги подава, като подрънква с тях.

Тогава се случва. Ойстър стиска Хелън през врата, прави й заден ключ с лакът. Толкова бързо, че тя загубва равновесие и разперва ръце. Той хваща пламтящия лист. Утешителното стихотворение.

Хелън се отпуска на колене, изпищява тихо и пада в канавката, като още стиска ключовете от колата.

Ойстър удря горящата страница в бедрото си. Стиска я с две ръце и очите му се движат трескаво наляво-надясно, докато чете стиховете, преди огънят да ги погълне отдолу нагоре.

Пламъците достигат ръцете му, той изпуска листа и изкрещява:

— Не!

Пъха пръстите си в устата.

Мона се отдръпва и запушва ушите си с ръце. Стиска очи.

Хелън се изправя на четири крака в канавката, до горящите семейства, и поглежда Ойстър. Той може да се смята за мъртъв. Прическата на Хелън се е развалила и няколко розови кичура висят над очите й. Чорапогащите й са скъсани, коленете й кървят.

— Не го убивай! — пищи Мона. — Не го убивай, моля те! Не го убивай!

Ойстър пада на колене се опитва да хване горящия лист.

Бавно, като часовата стрелка на часовника, Хелън се изправя. Лицето й е червено. Не червено като бирмански рубин. По-скоро като кръвта, която тече по коленете й.

Ойстър е коленичил. Хелън стои надвесена над него. Мона притиска ушите си и стиска клепачи. Ойстър рови в пепелта. Хелън е окървавена. Аз все още гледам от телефонната кабина, а от покрива на библиотеката излита ято скорци.

Ойстър — лошият, жесток син, когото Хелън можеше да има.

Всичко е борба за власт.

— Хайде — изкрещява Ойстър и вдига лице към Хелън; по устните му се изписва лека усмивка. — Убила си истинския си син. Сега можеш да убиеш и мен.

Тогава се случва. Хелън го удря през лицето, като одрасква бузите му с ключовете си. След миг от раните потича кръв.

Поредният белязан паразит. Като осакатен гардероб, надживял собственика си.

Хелън вдига очи от Ойстър към прелитащите над главите ни скорци и една по една птиците падат. Черните им пера проблясват със синкави оттенъци. Мъртвите им очи са като черни мъниста. Ойстър се хваща за лицето с две ръце и през пръстите му потича кръв. Хелън гледа към небето, лъскавите черни телца падат със свистене и се търкалят по бетона.

Градивно разрушение.