Приспивна песен

Глава 6

При внезапна бебешка смърт основна стъпка е да се уверят родителите, че с нищо не са виновни за нещастието. Бебето не може да се задуши само в одеялото си. През 1945 година в списанието по педиатрия е публикувана статия „Механично задушаване в кърмаческата възраст“, която доказва, че никое пеленаче не може да се задуши в завивките си. Дори най-малкото бебе, оставено по очи върху възглавница или дюшек, може да се извърти достатъчно, за да диша. Дори детето да има лека настинка, няма никакви доказателства, че това може да е причина за смъртта. Няма никакви улики, свързващи ваксината дифтеткок — за дифтерия, тетанус и коклюш — с внезапната смърт при кърмачетата. Дори детето да е било при лекар преди броени часове, то пак може да умре.

Никой не задушава бебетата.

Единственото известно нещо е, че нищо не се знае.

Санитарят Неш ми показва моравите и червени синини по телцето на всяко бебе — ливор мортис, окисленият хемоглобин се натрупва в най-ниските части на трупа. Патологът нарича кървавия секрет, който изтича от носа и устата, „прочистваща течност“, естествен етап от разложението. Хората, отчаяно търсещи обяснение за смъртта, могат да видят в трупното посиняване, прочистващите течности и дори в обривите от пелените доказателство за насилствена смърт.

За да забравиш общата картина, трябва да се съсредоточиш в детайлите.

Ако искаш да затръшнеш вратата към миналото, зарови се в подробностите. Във фактите. Най-хубавото в работата на репортера е, че можеш да се скриеш зад бележника си. Можеш да се задълбаваш в разследването.

В градската библиотека книгата ме чака в отдела за детска литература. „Приспивни стихчета и песнички от цял свят“. На страница 27 има малко стихотворение. Традиционно африканско стихче, както твърди книгата. Дълго е едва осем строфи и не се налага да го преписвам. Имам го в бележника си още от първото бебе, от фургона в покрайнините. Откъсвам страницата и връщам книгата на мястото й.

В редакция „Регионални новини“ Дънкан пита:

— Как върви на фронта с мъртвите бебета. — И добавя: — Обади се на този телефон и виж за какво става дума.

Подава ми лист с коректурите от раздела за култура и развлечения. Там има обява, оградена с червена химикалка.

Три колони по петнайсет сантиметра:

Обявата гласи:

На съответния номер отговаря мъжки глас:

— Адвокатска кантора „Диймър, Дюк и Дилър“.

Човекът обяснява:

— Оставете името и адреса си за протокола. Бихте ли описали обрива си? Размери. Място. Цвят. Има ли увреждане на тъканта? Дайте колкото се може повече подробности.

Има грешка, обяснявам му аз. Нямам обрив. Не се обаждам, за да участвам в делото.

По някаква причина се сещам за Хелън Хувър Бойл.

Когато обяснявам, че съм репортер, човекът от кантората казва:

— Съжалявам, но не можем да коментираме темата преди насрочването на процес.

Обаждам се в спортния клуб, но там също отказват да коментират. Телефонирам в ресторант „Трийлайн“ от предишната обява, но и те мълчат. Телефонните номера и в двете обяви са еднакви. Със странен код. Обаждам се отново и пак чувам същия глас:

— Адвокатска кантора „Дилър, Дуум и Дюк“.

Затварям.

Във факултета по журналистика ни учат да започваме с най-важния факт. Наричат го обърната пирамида. Постави въпросите „кой“, „какво“, „къде“, „кога“ и „защо“ най-отгоре. След това подреждай второстепенните факти. Така редакторът може да отреже която си поиска част от статията, без да се загуби важна информация.

Всички дребни подробности — миризмата на чаршафите, храната по чиниите, цветът на гирляндите — винаги отиват в кошчето за боклук на редакторския кабинет.

Единствената зависимост при внезапната бебешка смърт е тенденцията към зачестяване на случаите през студените месеци на есента. Редакторът иска да наблегнем на този факт в статиите. Да разтревожим с нещо родителите. Пет бебета, пет статии. Така ще стимулираме хората да прочетат и петте в пет поредни недели. Можем да обещаем, че ще изследваме причините и зависимостите на внезапната бебешка смърт. Да оставим местенце за надежда.

Някои хора още се заблуждават, че знанието е власт.

Ще осигурим на рекламодателите висок читателски интерес. Навън вече захладнява.

Моля редактора да ми направи малка услуга.

Струва ми се, че съм попаднал на зависимост. Излиза, че всички родители са чели на глас едно и също стихотворение на децата си в нощта на смъртта.

— И в петте случая ли?

Да, нека да направим един малък експеримент.

Късно е и двамата сме уморени от дългия ден. Седим в кабинета и аз му казвам да слуша внимателно.

Това е стара песен за животни, които си лягат да спят. Тъжна и прочувствена, усещам, че се изчервявам и лицето ми пламва от притока на кръв, докато чета на глас стихотворението под флуоресцентната лампа. Зад бюрото редакторът слуша, седи облегнат назад, със затворени очи, с разхлабена вратовръзка и разгърдена риза. Устата му е полуотворена, зъбите и чашата му за кафе са нацапани с еднакви кафяви петна.

Хубавото е, че сме сами. Свършвам бързо.

Накрая той отваря очи и казва:

— Какво, по дяволите, трябва да означава това?

Очите на Дънкан са зелени.

Капчици слюнка поръсват ръката ми, пълни с бактерии, зловредни микроби, вируси. Кафява слюнка, примесена с кафе.

Казвам, че не знам. В книгата я наричат песен на утешението. Някои древни народи са я пели на децата при глад и суша, или когато племето е увеличило твърде много числеността си за територията, която населява. Пели са я на осакатени воини, на тежко болни, на хора, които се надявали скоро да умрат. За да прекратят мъките им. Приспивна песен.

По отношение на етиката във факултета съм научил, че журналистът не трябва да оценява фактите. Нашата работа е да отсяваме информацията. Да събираме подробности. Да се интересуваме само от онова, което се е случило. Да сме безпристрастни свидетели. Сега знам, че някой ден изобщо няма да се двоумя дали да телефонирам на родителите на Бъдни вечер.

Дънкан поглежда часовника си, после мен:

— Е, какъв е експериментът?

Утре ще знам дали има връзка. Дали има истинска зависимост. Моята работа е да разкажа фактите. Пъхам страница 27 в машината за унищожаване на документи.

„Камъни, дърво, тояги, костите ти ще строшат; думи, лоши или благи, няма да ти навредят.“

Не искам да му обяснявам нищо, докато не съм сигурен. Все още всичко е само предположение, затова моля редактора да ми вдъхне оптимизъм.

— Трябва да си починем, Дънкан — казвам. — Да оставим обсъждането за утре сутрин.