Приспивна песен

Глава 13

В редакцията Уилсън от „Новини от чужбина“ се интересува дали съм виждал Хендерсън днес. Бейкър от „Личен състав“ казва, че Хендерсън не е предупреждавал, че е болен и не вдига телефона си. Олифант от биографичния отдел пита:

— Стрейтър, видя ли това?

Подава ми лист с обява, чието заглавие гласи:

Отдолу пише:

Телефонният номер не ми е познат. Набирам и ми отговаря женски глас:

— Адвокатска кантора „Дугън, Дилър и Дюн“.

Затварям.

Олифант се изтъпанчва пред бюрото ми и нарежда:

— Докато си тук, измисли нещо хубаво за Дънкан. Обяснява, че подготвят възпоминателна статия за Дънкан, портрет и творческа биография. Трябва някой да измисли добри думи за него. В художествения щели да преправят снимката от служебния му пропуск, за да създава ведро настроение.

— Просто усмихнат — казва Олифант. — Усмихнат и с по-човешки вид.

Преди това, на идване от бара на Трето, броих стъпките си. За да занимавам с нещо ума си, отброявам 276 стъпки. В този момент някакъв човек с черно кожено яке ме изблъсква и измърморва:

— Събуди се, бе, задник. Зелено е.

Втренчвам се в гърба му и внезапно като прозявка думите на утешителната песничка минават през ума ми.

От другата страна на улицата мъжът в черно вдига крак да стъпи на тротоара, но не успява. Препъва се в бордюра, залита напред и се пльосва по очи на плочите. Звукът е като от изпуснато яйце на кухненския под, само че голямо, ама наистина голямо яйце, пълно с кръв и мозъчно вещество. Ръцете му са отпуснати покрай тялото. Върховете на черните му обувки висят от бордюра на няколко сантиметра от канавката.

Отминавам го и продължавам да броя: 277, 278, 279…

На една пресечка от редакцията тротоарът е препречен с магаре за рязане на дърва. Зад него стои полицай със синя униформа и клати глава:

— Преминете от другата страна. Този тротоар е затворен. Снимат филм.

Намръщено се взирам в служебната му карта на ревера и внезапно като колики осемте строфи на утешителната песен преминават през главата ми.

Полицаят подбелва очи. Вдига едната си ръка към гърдите и коленете му се огъват. Брадичката му се удря в барикадата с такава сила, че чувам как зъбите му изтракват. Нещо розово пада. Върхът на езика му.

Продължавам да броя: 345, 346, 347… прескачам барикадата и продължавам.

Някаква жена с уоки-токи ми препречва пътя. Вдига свободната си ръка да ме спре. Миг преди да ме хване за ръкава, подбелва очи и отваря уста. От едното ъгълче на безжизнените й устни се проточва лига. Пада в краката ми, а от радиостанцията се чува:

— Джейни? Джейн? Задръж така.

Последните думи на утешителната песничка се изнизват през ума ми.

Броя — 359, 360, 361-и продължавам напред срещу тълпа от разтревожени хора. Някаква жена със светломер на връвчица около врата пита:

— Някой извика ли линейка?

Хора, облечени с дрипи, намазани с дебел слой грим и надигащи сини стъклени бутилки стоят до пазарски колички, пълни с боклуци, под светлината на прожектори и надничат към мястото, откъдето току-що съм минал. Покрай тротоара са наредени големи фургони и каравани, наоколо вони на нафта от дизеловите генератори между тях. Навсякъде са зарязани картонени чашки, наполовина пълни с кафе.

Броя — 378, 379, 380 — и прескачам барикадата от другата страна на снимачната площадка. До редакцията отброявам до 412. Асансьорът е претъпкан. На петия етаж още един се опитва да се наблъска вътре.

Тълпата ме притиска към стената на асансьора и неочаквано като внезапно избила пот утешителната песен напира толкова настойчиво в съзнанието ми, че кара устните ми да се движат при всяка дума.

Новодошлият ни оглежда всички и отстъпва назад. Преди да го видя как се свлича на земята, вратата на асансьора се затваря и продължаваме нагоре.

В редакцията Хендерсън го няма. Олифант идва, докато набирам по телефона. Казва ми за възпоминателната статия за Дънкан. Иска да измисля нещо за нея. Показва ми лист с обява. Обявата за „Френския салон“ и кръвотеченията след масажи на лицето. Пита ме какво става с поредицата за внезапната бебешка смърт.

С телефонна слушалка в ръка броя: 435, 436, 437…

Казвам му да не ме дразни.

От телефонната слушалка се чува женски глас:

— Агенция за недвижими имоти „Хелън Бойл“. Мога ли да ви помогна?

— Опитал ли си се да броиш до десет? — пита Олифант.

Олифант е дебелак и по листа, който държи, има черни отпечатъци от потните му пръсти. Паролата за компютъра му е „парола“.

Обяснявам му, че отдавна съм минал 10.

Жената от другата страна на линията казва:

— Ало?

Закривам слушалката с ръка и казвам на Олифант, че вероятно е плъзнал някакъв вирус. Може би затова Хендерсън го няма. Сега се прибирам у дома, но обещавам да му изпратя статията оттам.

Олифант размърдва безшумно устни — „До четири часа“ — и почуква часовника си.

По телефона питам дали мога да говоря с Хелън Бойл. Представям се и казвам, че е спешно.

Броя: 489, 490, 491…

— Тя знае ли за какво се отнася? — пита жената.

Да, отговарям, но ще се престори, че не знае.

Казвам, че трябва да ме спре, преди отново да убия.

Олифант отстъпва няколко крачки, после бързо се обръща и тръгва към биографичния отдел. Броя: 542, 543…

На път за агенцията за недвижими имоти казвам на шофьора на таксито да ме изчака пред блока ми и се втурвам по стълбите.

Кафявото петно на тавана ми се е увеличило. Вече е с размерите на автомобилна гума, но има ръце и крака.

Връщам се в таксито и се опитвам да закопчея колана си, но той е твърде къс. Стяга корема ми и в главата ми прозвучават думите на Хелън Хувър Бойл: „На средна възраст. Метър и седемдесет и пет, около осемдесет и пет кила. Бял. Кестеняв със зелени очи.“ Представям си лицето й под подобната на облак розова коса и как ми намигва.

Казвам на шофьора адреса, да кара колкото се може по-бързо и да не ме дразни.

Таксито вони. Седалката е черна и лепкава. Такси.

Обяснявам, че имам малък проблем и не мога да сдържам гнева си.

Шофьорът ме поглежда в огледалото и ме съветва:

— Може би трябва да отидете на курс по овладяване на гнева.

Броя: 578, 579, 580…