Приспивна песен

Глава 40

Неш яде сос с люти чушки. Седи при крайната маса в бара на Трето авеню. Барманът лежи проснат на барплота и ръцете му още се поклащат над столчетата. Двама мъже и две жени са отпуснали глави върху масата в едно сепаре. Цигарите им още димят в пепелника, изпушени до половината. Друг мъж е паднал пред вратата на тоалетната. Един лежи проснат на масата за билярд, все още с щека в ръце. От кухнята се чува пращене на радио. Някой е забил лице между сандвичите върху скарата. Скарата цвърчи и към тавана се вдига дим със сладникава миризма на печено човешко.

Единствената светлина в стаята идва от свещта пред Неш.

Устата му е омазана с червен лютив сос. Той ме поглежда:

— Мислех, че ще избереш по-усамотено място.

Носи бяла униформа. До него лежи труп със същото облекло.

— Колегата — обяснява Неш и кимва към него.

Опашката му, малката палма на темето му, се поклаща. Униформата му е омазана с червен сос.

— Отдавна трябваше да го приспя — отбелязва той. Зад мен вратата се отваря и в заведението влиза някакъв човек. Спира като закован. Маха с ръка в дима и промълвява:

— Боже Господи.

Неш бръква в горното си джобче, изважда картичка, омазана с кетчуп и горчица и прочита с равномерен глас утешителната песен. Като Хелън.

Очите на човека на входа се подбелват. Коленете му се огъват и той пада.

Оставам неподвижно.

Неш прибира картичката и казва:

— Та, докъде бяхме стигнали?

Къде е намерил стихотворението, интересувам се аз.

— Отгатни. Намерих го на единственото място, където не можеш да го унищожиш.

Вдига бутилка бира и махва към мен.

— Помисли. Помисли и ще се сетиш.

Книгата, „Приспивни стихчета и песнички от цял свят“, винаги ще остане на разположение на хората. Скрита пред погледите ни. Само на това място, уверява ме Неш. Няма как да се изкорени оттам.

По някаква причина се сещам за овсигата. И за ивичестите миди.

Неш отпива глътка бира и оставя бутилката.

— Мисли, мисли.

Казвам му, че убийството на манекенки е престъпление.

— Предаваш ли се? — пита Неш.

Той трябва да разбере, че сексът с мъртви жени е извращение.

Неш вдига лъжицата си и обявява:

— В добрата стара библиотека на Конгреса. Прекрасно вложение на парите на данъкоплатците.

Мамка му.

Той загребва от чинията си. Лапва лъжицата и продължава:

— И не ме поучавай за некрофилията. Ти си последният, който може да ме обвинява. — Говори с пълна уста. — Знам кой си.

Преглъща и обявява:

— Още те издирват за разпит.

Облизва устата си от лютивия сос.

— Видях смъртния акт на жена ти. — Усмихва се. — Дали не е имало следи от постмортално сношение?

Посочва празния стол пред себе си и аз сядам.

— Не ми казвай. Сигурен съм, че е било най-страхотният секс, който си правил.

Казвам му да млъква.

— Не можеш да ме убиеш — заявява той и пуска няколко залчета в чинията си. — Ние с теб сме еднакви.

Казвам, че не е вярно. Тя ми беше съпруга.

— Съпруга или не, ти си я чукал мъртва. Това пак е некрофилия.

Неш разбърква залчетата в червения сос и добавя:

— Ако ме убиеш, все едно убиваш себе си.

Карам го да млъкне.

— Спокойно, не съм оставял писмо при никого. — Загребва с лъжицата няколко залчета и ги лапва. — Би било глупаво. Помисли си само. — Набутва още червен сос в устата си. — Да дам толкова силно оръжие в чужди ръце. Не ми трябва конкуренция.

Несъвършен и объркан, в такъв свят живея. Далеч от Господ, с такива хора. Всеки се стреми към повече власт. Мона и Хелън, Ойстър и Неш. Единствените хора, които ме познават, ме мразят. Ние се мразим взаимно. Страхуваме се един от друг. Целият свят е мой враг.

— Ти и аз — заявява Неш — не можем да имаме доверие на никого.

Добре дошъл в ада.

Ако Карл Маркс е бил прав, като убия Неш, ще спася душата му. Ще го върна в лоното божие. Ще го свържа отново с човечеството, като прекратя греховете му.

Поглеждам го в очите и Неш започва да мърда устни. Дъхът му мирише на люти чушки.

Той произнася утешителното заклинание. Напрегнат като лаещо псе, изговаря всяка дума толкова натъртено, че от устата му излизат мехурчето от лют сос. Пръска червени капчици. Спира и поглежда в горното си джобче. Изважда с треперещи пръсти картичката и започва да чете. Тя е толкова омазана, че се налага да я обърше в покривката и да започне отначало.

Гласът му е гърлен и тържествен. Гласът на съдбата.

Отпускам се и пред очите ми всичко става сиво. Мускулите ми се отпускат. Очите ми се завъртат и коленете ми започват да се огъват.

Това значи било да умреш. Да бъдеш спасен.

Аз обаче имам рефлекс да убивам. Така решавам всичко.

Краката ми поддават и аз падам на три степени: първо задникът, после гърбът и накрая главата.

Внезапно като оригване, като кихавица, като прозявка, утешителната песничка преминава през ума ми. Барутният погреб на всичките ми неразрешени проблеми никога не ме е разочаровал.

Погледът ми отново се прояснява. Лежа по гръб на пода и виждам кълба сивкав дим, издигащи се към тавана. Лицето на мъртвия готвач още цвърчи на скарата.

Неш изпуска картичката на масата. Очите му се завъртат. Раменете му се отпускат и главата му пада в купичката с лют сос. Навсякъде се разпръскват червени капки. Едрото му тяло с бяла униформа се стоварва на пода до мен. Очите му се втренчват в моите. Лицето му е омазано с червен сос. Опашката му, малката черна палма на темето му, увисва вяло над бузите и челото му.

Той е спасен, но не и аз.

Тежкият дим се спуска около мен, скарата цвърчи и съска. Вдигам картичката на Неш и я запалвам на свещта.

Запищява аларма, противопожарната инсталация, толкова силно, че не чувам собствените си мисли. Сякаш някога съм можел да мисля. Звукът заглушава мислите ми. Големият брат. Заема съзнанието ми като окупационна войска. Сядам и зачаквам полицията да дойде да ме спаси. Да ме изпрати на Господ и да ме приобщи отново към човечеството. Сирената вие и шумът поглъща всичко. Чувствам се щастлив.