Приспивна песен

Глава 24

Пред следващата библиотека предпочитам да чакам в колата. Хелън и Мона влизат за книгата. Когато ни оставят, прелиствам бележника на Хелън. Почти за всеки ден е записано по някое име, някои са ми познати. Диктатор на някаква бананова република или голяма клечка от организираната престъпност. Всяко име е задраскано с една-единствена червена черта. Преписвам последните десетина на листче. Между имената са записани срещите на Хелън, буквите са изящни като скъпоценни камъни.

Ойстър ме наблюдава с ръце зад тила. Босите му крака са кръстосани, опрени в облегалката ми и висят до главата ми. На единия му палец има сребърен пръстен. На стъпалата му има мазоли, напукани и мръсни.

— На мамчето много ще й хареса как се ровиш в кирливите й ризи — отбелязва той.

Разлиствам бележника назад и успявам да прегледам убийствата, извършени през последните три години. Хелън и Мона излизат на паркинга.

Мобилният на Ойстър звъни.

— Адвокатска кантора „Донър, Дилър и Дюнс“…

Все още голяма част от бележника остава непрочетен. Страници, изписвани с години. Към края остават много празни страници, които тепърва ще се запълват.

Когато се качва в колата, Хелън говори по телефона:

— Не, искам шлифования аквамарин на император Зог.

Мона се качва отзад и пита:

— Отегчавахте ли се? Още една утешителна песен отиде в тоалетната.

Ойстър дърпа краката си върху задната седалка и пита по телефона:

— Обривът кърви ли?

Хелън щраква с пръсти, за да й дам бележника. Продължава да говори по телефона:

— Да, двестакаратовия аквамарин. Свържете се с Дрешер в Женева.

Отваря бележника и записва име и днешна дата.

— Мислех си… дали в сборника с магии има заклинание за летене? — споделя Мона. — Много ще ми хареса. Или магия, която те прави невидим? — Изважда огледалната си книга и започва да я оцветява. — Иска ми се да мога да говоря с животните. А, и да владея телекинеза, да местя разни неща с волята си…

Хелън запалва колата и я поглежда в огледалото:

— Зашивам устата на рибата.

Прибира мобилния и химикалката в чантичката си. Сивият камък, който й дадоха на вещерското сборище у Мона, все още е вътре. Събирането, на което Ойстър беше гол. Когато сбръчканият му розов кожен сталактит със сребърна халка на върха бе изложен на показ.

Спомням си Мона през онази нощ, Черница, стегнатото й задниче, бледокремавите бузи, и започвам да броя: 1, 2, 3…

В следващото градче и поредната библиотека казвам на Хелън и Мона да чакат в колата, докато двамата с Ойстър търсим книжката със стихчета.

Библиотеката е в малко градче и наближава пладне. На рецепцията седи отегчен библиотекар. Най-новите броеве на вестниците са монтирани на големи картонени рамки. Сензацията за днес е Густав Бренан. Във вчерашния брой е някакъв откачен религиозен водач от Близкия изток. Преди два дни — някакъв убиец, чакащ изпълнението на смъртната си присъда в затвора.

Всеки от дневника на Хелън е умрял на датата, записана от нея.

Има и по-обезпокоителни статии. Днес за Дени ди Тестро. Преди три дни за Саманта Евиан. Преди една седмица — Дот Лейн. Всичките са млади, манекенки, починали без видима причина. Преди това беше Мими Гонзалес, открита от приятеля си мъртва, без видими белези, без нищо. Едва днес се получават резултатите от аутопсията, свидетелстващи за полово сношение след смъртта.

Неш.

Хелън влиза и обявява:

— Гладна съм. Ще се бавите ли още много?

Списъкът от тефтера й е на масата. Пред мен е разгърнат вестник със снимката на Густав Бренан. До него — друга статия за погребението на осъдения на смърт педофил, чието име също съм видял в бележника на Хелън.

Тя вижда всичко това и отбелязва:

— Е, вече знаеш.

Сяда на ръба на масата и полата й се опъва под бедрата.

— Искаше да знаеш как да контролираш силата си. Ето как го правя аз.

Номерът е да станеш професионалист, твърди тя. Когато правиш нещо за пари, желанието ти да го вършиш безплатно се изчерпва.

— Не мисля, че на проститутките много им се прави секс извън публичния дом. Защо според теб строителите винаги живеят в недовършени къщи? Защо лекарите винаги са толкова болнави?

Тя махва към вратата и паркинга навън:

— Единствената причина да не съм умъртвила Мона вече стотина пъти е това, че всеки ден убивам друг. И за това получавам добри пари.

Питам я какво мисли за идеята на Мона. Защо не можеш да контролираш силата, като обичаш хората толкова силно, че не искаш да ги убиваш?

— Тук не става дума за любов и омраза.

Всичко е за власт. Хората не сядат да четат на детето си, за да го убият. Просто искат да го приспят. Искат да властват. Независимо колко обича някого, човек винаги иска да наложи своето.

Мазохистът предизвиква садиста да го наранява. Дори най-пасивният човек всъщност е агресор. Самият факт, че дишаш, носи нещастие и смърт на други живи същества: растения, животни и хора.

— Кланици, големи ферми, цехове за робски труд. Колкото и да не ни харесва, това правят парите.

Казвам й, че твърде много се вживява в приказките на Ойстър.

— Разковничето е да убиваш умишлено — казва тя и вдига вестника със снимката на Бренан. — Когато умишлено убиваш непознати, няма опасност да убиеш неволно някой любим човек.

Градивно унищожение.

— Аз работя на свободна практика — заявява тя.

Извършва поръчкови убийства от целия свят срещу скъпоценни камъни.

— За правителствата това е ежедневие.

Да, но правителствата го правят след дългогодишно планиране и внимателно проучване, изтъквам аз. Престъпниците се екзекутират едва след задълбочена преценка. Или за назидание. Или за отмъщение. Добре де, системата не е съвършена. Решенията поне не се вземат еднолично.

Хелън закрива за миг очите си с ръка.

— Кой мислиш, че ме наема за тези поръчки?

Държавният департамент на САЩ?

— Понякога — потвърждава тя. — По-често други страни, от целия свят, но аз нищо не правя даром.

Защо скъпоценни камъни, чудя се аз.

— Мразя да се пазаря за курсовете на валутите. Освен това за всяко ястие, което изяждаш, умира едно животно.

Все едно слушам Ойстър. Усещам, че основната ми задача ще е да го държа настрана от Хелън.

Това е различно, изтъквам аз. Човекът е по-висш от животните. Животните са създадени, за да хранят и служат на човека. Хората са безценни, разумни, уникални и Господ ни е дал животните. Те са наша собственост.

— Очаквах да го кажеш — отбелязва Хелън. — Ти винаги си на страната на по-силния. Добре, хайде да намерим книгата, да я оправим и после да си убием някой тлъст фазан за обяд.

На излизане питам библиотекаря за техния екземпляр от книжката. Оказва се, че е взет. Библиотекарят има прошарена руса коса, замазана с гел около лицето. Нещо като сребристожълта каска. Той седи зад компютъра си и мирише на цигари. Носи пуловер с висока яка и табелка с надпис „Саймън“.

Обяснявам му, че животът на много хора зависи от намирането на тази книга.

Толкова по-зле, отвръща той.

Не, всъщност неговият живот зависи от нея.

Библиотекарят натиска едно копче на клавиатурата си и казва, че ще извика полицията.

— Чакайте — призовава го Хелън и разперва ръце над масата; по пръстите й проблясват смарагди, тюркоази, сапфири и черни диаманти. — Саймън, избирай.

Библиотекарят се озъбва. Примигва бавно и казва:

— Запази си евтините стъкълца, маце.

Усмивката на Хелън застива на устните й.

Библиотекарят подбелва очи и мускулите на лицето и ръцете му се отпускат. Брадичката му се удря в гърдите, той пада върху клавиатурата и се свлича на земята.

Градивно унищожение.

Хелън обръща монитора с безценната си ръка и измърморва:

— Мамка му.

Дори мъртъв на пода, той изглежда само заспал. Огромната му, втвърдена с гел коса е омекотила удара.

Хелън гледа монитора и отбелязва:

— Изключил го е. Трябва ни парола, за да влезем. Няма проблем. Големият брат изпива мозъците ни еднакво. Предполагам, че като всички останали библиотекарят се е мислил за много умен. Предлагам й да пробва с „парола“.