Приспивна песен

Глава 34

Някои вещици пишат магиите си с руни, тайнствени символи. Според Мона други пишат заклинанията отзад напред, така че да могат да се четат само в огледало. Трети ги изписват в спирала, като започват от центъра. Върху древногръцките плочки един ред е написан отляво надясно, а следващият — отдясно наляво и така нататък. Този начин на писане се наричал „бустрофедон“, защото наподобява краченето напред-назад на вол, вързан за забито в земята колче. За да се имитира змия, обяснява Мона, някои пишели редовете така, че да се отклоняват в различни посоки.

Единственото правило било магията да е изкривена. Колкото по-скрита и по-деформирана, толкова по-могъща била. За магьосниците самите кривини били вълшебни. Богът-магьосник, Хефест, винаги бил изобразяван с разкривени крака.

Колкото по-заплетена била магията, толкова повече омотавала и обсебвала жертвите. Обърквала ги. Отвличала вниманието им. Те се препъвали. Замайвали се. Не можели да се съсредоточат.

Също като Големия брат, който пее и танцува.

На паркинга, на средата на пътя между карнавала и колата на Хелън, Мона отваря дневника на светлината. Отначало виждаме само бележките на Хелън за съответния ден. Името „капитан Антонио Капеле“ и списък с клиенти за закупуване на къща. След вглеждане в самата хартия се виждат бледи шарки: червени думи, жълти изречения, сини абзаци, сякаш втъкани в листа.

— Симпатично мастило — обявява Мона.

Едва видимо е — като воден знак, призрачен почерк.

— Досетих се заради подвързията.

Корицата е от червена кожа, потъмняла от износване.

— Това е човешка кожа — заявява Мона.

Хелън обяснява, че бележникът бил в къщата на Бейзил Франки. Приличал на красива стара книга, но с празни листа. Тя го купила с цялото имущество на Франки. На корицата има петолъчка.

— Пентаграма — обяснява Мона. — И преди да стане емблема на книгата, това е било татуировка. Тази лека грапавина… — Докосва малко петно на гърба на книгата. — … е зърно на гърда.

Мона затваря бележника и го подава на Хелън:

— Пипни. Това е повече от древно.

Хелън изважда от чантичката си чифт тънки бели ръкавици с копчета на китките.

— Не, дръж я — казва.

Мона разлиства книгата и добавя:

— Само ако знаех какво са използвали за мастило, щях да мога да го разчета.

Обяснява, че ако са използвали амонячна вода или оцет, трябва да се свари червено зеле. Когато полееш листата със сока, буквите ще станат пурпурни.

Ако е сперма, може да се чете под флуоресцентна лампа.

Нима и това се използва за писане на магии? — удивявам се аз.

— Само за най-могъщите.

Ако е писано с разтвор на нишесте, трябва да се накваси с йод.

Ако е с лимонов сок, при нагряване, мастилото покафенява.

— Опитай го дали е кисело — предлага Хелън.

Мона затваря бележника и се обръща към нея:

— Това е хилядолетна магьосническа книга от мумифицирана човешка кожа и най-вероятно изписана със сперма. Ти я лижи.

— Добре, разбрах те. Само побързай да я разчетеш.

— Не съм аз оная, която я разнася от десет години. Не съм аз тая, която я е похабила, като е писала вътре. — Връчва бележника на Хелън. — Това е древна книга. Писана е на древногръцки и латински, а отгоре на това — с някакви забравени руни. Ще ми е нужно доста време.

— Ето. — Хелън изважда сгънато листче от чантичката си и го подава на Мона. — Това е копие от утешителната песен. Бейзил Франки е успял да я преведе. Ако я намериш в сборника, ще имаме ключ за разчитането на всички заклинания. Като Розетския камък4.

Мона посяга към листчето.

Дръпвам го от ръката на Хелън и питам защо изобщо го обсъждаме. Изтъквам, че моята идея е да изгорим книгата. Разгъвам листчето, страница 27, открадната от някоя библиотека, и казвам, че трябва да го обмислим.

Питам Хелън дали е сигурна, че иска да даде това на Мона. Тази магия почерни живота ни. Освен това, ако Мона знае заклинанието, Ойстър също ще го научи.

Хелън надянва белите ръкавици, закопчава ги на китките и посяга към Мона:

— Дай ми книгата.

— Не става.

— Така ще е по-добре. Стрейтър е прав. Това ще обърне живота ти.

Далечни викове и разноцветни светлинки изпълват нощта.

— Не — отсича Мона и притиска книгата до гърдите си.

— Виждаш ли, вече започваш — казва Хелън. — Когато получиш малко власт, веднага искаш още.

Казвам на Мона да даде книгата.

Тя ни обръща гръб и заявява:

— Аз я открих. Аз съм единствената, която може да я разчете. — Обръща глава към мен. — Ти искаш да я унищожиш, за да пишеш във вестниците колко си велик. Искаш всичко да се нареди така, че след това да можеш да приказваш каквото си искаш.

— Мона, мила, недей — призовава я Хелън.

Мона я поглежда:

— Ти я искаш, за да управляваш света. Ти винаги търсиш само парите. — Свива рамене, сякаш иска да обгърне книгата с цялото си тяло. — Аз съм единствената, която я оценява.

Казвам й да послуша Хелън.

— Това е „Книгата на сенките“, истинска „Книга на сенките“. Само истинска вещица има право да я притежава. Нека само да я преведа. Ще ви кажа какво има вътре. Обещавам.

Сгъвам листчето с утешителната магия и го прибирам в задния си джоб. Пристъпвам една крачка към Мона. Поглеждам Хелън и тя кимва.

Все още с гръб към нас, Мона казва:

— Ще върна Патрик. Ще върна всички бебенца.

Хващам я за кръста и я вдигам. Мона пищи, рита ме по кокалчетата и се гърчи, но още стиска книгата. Пъхам ръцете си под нейните и докосвам мъртвата човешка кожа. Мъртвото зърно от гърда. Зърната на Мона. Мона пищи и забива нокти в меката кожа между пръстите ми. Накрая успявам да я хвана за китките и да разделя ръцете й. Книгата пада и Мона я изритва. На тъмния паркинг, огласен от далечни викове, никой не ни забелязва.

Това е моят живот. Това е дъщерята, която винаги съм знаел, че някой ден ще загубя. Заради гадже. Заради лоши оценки. Заради наркотици. Този разрив между деца и родители винаги се получава. Тази борба за надмощие. За колкото и добър баща да се смяташ, един ден винаги ще стигнеш до този момент.

Можеш да сториш на най-близките си много по-лоши неща от това, да ги убиеш.

Книгата пада в прахта.

Изкрещявам на Хелън да я вземе.

Пускам Мона и двамата с Хелън се отдръпваме. Оглеждам се дали някой не ни гледа.

Мона стиска юмруци, червените и черните плитки висят пред лицето й. Сребърните верижки и амулетите й са оплетени в косата. Оранжевата й рокля е намачкана, яката й е скъсана, голите й рамене се показват. Събула е сандалите си и сега е боса. Очите й под тъмните плитки отразяват карнавалните светлини, писъците в далечината са като ехо от нейните и сякаш ще продължават вечно.

Тя изглежда зловещо. Като зла орисница. Вещица. Извратена. Тя вече не ми е дъщеря. Никога няма да мога да я разбера. Превърнала се е в чужд човек.

— Мога да ви убия — просъсква тя. — Мога.

Прокарвам пръсти през косата си. Оправям вратовръзката и опасвам ризата си. Започвам да броя: 1, 2, 3… Казвам й, че не може, но ние можем. Казвам й да се извини на госпожа Бойл.

На това му викат трудна любов.

Хелън стиска книгата с белите си ръкавици.

Мона мълчи.

Димът от дизеловите генератори, писъците, рок музиката и цветните светлини правят всичко, за да запълнят тишината. Звездите в черното небе не издават звук.

Хелън се обръща към мен:

— Всичко е наред. Да тръгваме.

Изважда ключовете и ми ги подава. Обръщаме се и тръгваме към колата. Когато поглеждам назад обаче, виждам, че Мона е закрила лицето си с ръце и се киска безшумно.

Смее се.

Когато вижда, че я гледам, тя спира, но все още се усмихва.

Казвам й да изтрие тази самодоволна усмивчица от лицето си. Питам я защо се хили.