Приспивна песен

Глава 15

Хелън Хувър Бойл изважда мобилния от зелено-бялата си чантичка. Изважда визитна картичка и поглежда номера, написан на нея, докато го набира на ярките зелени копчета. Светлозеленото е в контраст с розовите й нокти. Визитната картичка е със златист ръб.

Тя завира мобилния в розовата си коса и казва:

— Да, намирам се в прекрасния ви магазин и имам нужда от помощ, за да изляза.

Навежда се, за да погледне бележката, залепена на един гардероб, висок два пъти колкото нея, и обяснява:

— Намирам се пред… — Започва да чете. — … неокласически гардероб в стил „Адам“ с позлатени бронзови арабески.

Поглежда ме и завърта очи. Продължава да говори по телефона:

— Оценен е за хиляда и седемстотин долара.

Събува зелените си обувки с високи токчета и стъпва по бели чорапи на бетонния под. Те не са с белия цвят на обикновено бельо. По-скоро мъртвешки бели. От тях палците й изглеждат оплетени в паяжина.

Полата е прилепнала на хълбоците й. Зелена е, но не като кората на зелен лимон, по-скоро като сладкиш с настъргана кора от зелени лимони. Не е зеленото на авокадо, по-скоро на парче авокадо, покрито с тънко като цигарена хартийка резенче лимон и сервирано замразено в жълта купичка „Севр“.

Зелено, както изглежда покритието на маса за билярд под жълтата топка номер 1, не под червената номер 3.

Питам Хелън Хувър Бойл какво е код девет четиринайсет.

— Труп — отвръща тя.

Точно така предполагах.

Тя казва по телефона:

— Наляво или надясно да завия при палисандровия шкаф „Хепълуайт“ с древногръцки цветни орнаменти и поръсен с коприна на прах?

Закрива мобилния с ръка и се обръща към мен:

— Не знам за Мона. Съмнявам се вещерското й сборище да е нещо повече от банда дрипльовци, танцуващи голи около плосък камък.

Отблизо косата й не изглежда равномерно розова. Само върховете са розови, а навътре космите имат оранжеви, бледовиолетови и дори червени оттенъци.

Тя продължава да говори по телефона:

— Значи, ако стигна люлеещото се кресло „Кромуел“ от копринено дърво с гербове от слонова кост, трябва да се върна.

Обръща се към мен:

— Боже, иска ми се да не бяхте казвали на Мона. Тя ще каже на гаджето си, а това значи целият свят да узнае.

Лабиринтът от мебели ни притиска, стени от кафяво, червено и черно дърво. Тук-там позлата и огледала.

С един пръст Хелън побутва диаманта върху пръстена на другата си ръка. Камъкът е грубоодялан, с остри ръбове. Тя го извърта към дланта си, слага ръка върху гардероба и надрасква стрелка, сочеща наляво.

Ярък белег в историята.

По телефона казва:

— Много благодаря.

Затваря апарата и го прибира.

Носи гердан с мъниста от някакъв зелен камък, редуващи се със златни. Под тях има няколко перлени гердана. Не съм виждал досега тези украшения.

Тя наглася розовите си къдрици над ушите и нарежда:

— Следвайте ме.

Надрасква стрелка върху гладката повърхност на една маса. Дъбова маса със сгъваеми крака и меден филигран, както пише на табелката.

Вече осакатена.

Без да спира, Хелън Хувър Бойл ме съветва:

— Престанете да си пъхате носа където не ви е работа. Това изобщо не ви засяга.

Защото съм репортер, това ли има предвид? Защото съм попаднал на факти, които не мога да разглася. Защото в най-добрия случай това ме прави воайор. По-лошо, лешояд.

Тя спира пред голям гардероб с огледални врати и аз виждам отражението си над рамото й. Хелън Хувър Бойл отваря чантичката си и изважда златна тръбичка.

— Точно това имам предвид — отговаря.

На табелката пише: древноегипетски стил, палмови орнаменти от папиемаше и хромирани мрежести фестони.

Хелън Хувър Бойл завърта златната тръбичка и отвътре се показва червило.

Ами ако все пак ми влиза в работата?, питам аз.

Може би не съм просто лешояд, който се възползва от положението.

По някаква причина си спомням за Неш.

Казвам, че може би книгата ми е направила впечатление, защото и аз съм имал такава. Може би съм чел от нея на жена си и дъщеря си. Може би съм прочел проклетото стихотворение на собственото си семейство, за да ги приспя. Хипотетично, разбира се, може би съм ги убил. Имам ли право да се интересувам при тези обстоятелства?

Тя раздалечава устните си и добавя ново червило към дебелия слой върху тях.

Правя още една крачка към нея и я питам дали според нея това ме прави съпричастен към проблема.

Тя стиска устни, за да размаже червилото. Леко ги раздалечава и отново ги събира.

Боже опази някой да страда повече от Хелън Хувър Бойл.

Може би съм изгубил нещо по-скъпо от нея, казвам аз.

Тя затваря червилото. Прибира го, обръща се към мен и уточнява:

— Говорим хипотетично, нали?

Усмихвам се пресилено и отговарям: „разбира се“.

Тя надрасква стрелка надясно върху гардероба и отново тръгва, но бавно, като прокарва ръка по стената от шкафове и гардероби, по полираните и лакирани повърхности, похабява всичко, което докосне.

— Запитвали ли сте се къде е създадено това стихотворение?

В Африка, отговарям, като я следвам неотлъчно.

— Да, но книгата? — Тя продължава покрай шкафове за оръжие, дрешници и плетени кресла. — Вещиците наричат сборника си с магии „Книга на сенките“.

„Приспивни стихчета и песнички от цял свят“ е публикувана преди двайсет години, обяснявам й аз. Разучил съм някои неща. Излязла е в тираж от петстотин бройки. Издателството, „Киндерхаус“, е фалирало и сега правото за препечатване принадлежи на някого, който го е купил от автора. Самият автор е умрял без видима причина преди три години. Не знам дали това означава, че книгата става обществена собственост. Не мога да открия кой притежава авторските права.

Хелън Хувър Бойл престава да дращи с диаманта, спира пред едно голямо, скосено огледало и казва:

— Аз притежавам авторските права. И знам накъде биете. Купих ги преди три години. Разпространителите на книги успяха да открият около триста от тези петстотин бройки и аз изгорих всичките. Това обаче не е важно.

Съгласен съм. Важното е да открием останалите бройки и да предотвратим катастрофата. Да спрем заразата. Важно е да намерим начин да забравим заклинанието. Навярно Мона Сабат и сподвижниците й могат да ни помогнат.

— Моля ви се, нима още възнамерявате да отидете на вещерското й събрание? Какво открихте за автора на оригинала?

Казва се Бейзил Франки и около него няма нищо оригинално. Изнамирал е непубликувани народни творби и ги е събирал в антологии. Стари средновековни сонети, неприлични стихчета, люлчини песнички. Някои преписвал от стари книги. Други взимал от Интернет. Не бил особено придирчив. Включвал в книгата всичко, което можел да намери безплатно.

— Добре, ами източникът на точно това стихче?

Не знам. Вероятно го е намерил в някоя стара книга, която още събира прах някъде в мазето му.

— Не е там — казва Хелън Хувър Бойл. — Аз купих цялата собственост на Франки. Кухненският боклук още беше под умивалника, бельото му още беше сгънато в чекмеджетата на гардероба, всичко бе, както го е оставил. Книгата я нямаше.

Не мога да не попитам, и него ли е убила?

— Хипотетично — отговаря тя, — ако току-що съм убила съпруга си, след като съм убила сина си, не е ли обяснимо да съм леко ядосана на мързеливия, безотговорен, алчен, тъп плагиат, който е заложил бомбата, причинила смъртта на най-близките ми хора?

Също толкова хипотетично като убийството на Стюартови.

— Мисълта ми е, че оригиналната „Книга на сенките“ още съществува — изтъква тя.

Съгласен съм. Трябва да я открием и да я унищожим.

Хелън Хувър Бойл се усмихва с розовите си устни:

— Сигурно се шегувате. Властта над живота и смъртта не е достатъчна. Запитвали ли сте се какво могат да ви дадат другите заклинания в книгата?

Това ме зашеметява. Отпускам тежестта си върху здравия си крак, поглеждам я и признавам, че не съм.

— Може би вечен живот.

Не, отвръщам аз.

— Може би любовта на избран от вас човек.

Не.

— Може би способност да превръщате сламата в злато.

Не, отсичам аз и й обръщам гръб.

— Може би вечен мир за целия свят.

Казвам „не“ и тръгвам между стените от гардероби и етажерки. Между барикадите от шкафове и секции навлизам в друг проход сред мебелите.

— Може би ще превръщате пясъка в хляб — извиква тя след мен.

При ирландска чамова витрина със счупен тимпан на цокъла завивам надясно. При лакиран в черно шкаф „Чипендейл“ завивам наляво.

Гласът й продължава да звучи отнякъде:

— Може би ще излекувате болните. Ще изцелите сакатите.

При белгийска етажерка с корниз на яйцевидни и клиновидни орнаменти завивам надясно, после наляво при остъклен шкаф в стил „Едуард“ с бохемски стъклописи.

Гласът звучи в главата ми:

— Може би ще почистиш природата и ще превърнеш Земята в рай.

Виждам стрелка върху повърхността на масичка за кафе и тръгвам в обратната посока.

Бих могъл да създам чист източник на неизчерпаема енергия, казва гласът.

Да пътувам във времето и да предотвратявам катастрофи. Да се уча. Да опознавам нови хора.

Да дам на хората богат и щастлив живот.

Или да прекарам остатъка от живота си, куцайки нервно из шумния си апартамент.

Виждам друга стрелка върху параван с бродерии и завивам в обратната посока.

Пейджърът ми изпиуква. Съобщението е от Неш.

Щом можеш да убиеш някого, вероятно ще можеш и да го съживиш, нашепва гласът.

Може би това е втори шанс в живота ми.

Може би човек не отива в ада за онова, което е сторил, казва гласът в главата ми. Може би отиваш в ада заради това, което не си направил. За нещата, които не си довел докрай.

Отново получавам съобщение. Неш твърди, че е важно.

Продължавам, накуцвайки между мебелите.