Приспивна песен

Глава 17

Хелън се приближава с чаша в ръка. На дъното има само няколко капки червена течност, чашата е полупразна.

— Откъде взе това? — пита Мона.

— Питието ли?

Хелън носи дебело палто от кожи с различни оттенъци на кафяво. Отдолу се вижда синьо костюмче. Тя допива виното и обяснява:

— От барчето. Там, до купата с портокалите и оная медна статуетка.

Мона хваща с две ръце черните и червените си плитки.

— Това е олтарът. — Посочва празната чаша и добавя: — Току-що изпи дара ми за Богинята.

Хелън слага празната чаша в ръката й и поръчва:

— Ами, принеси нов дар на Богинята, този път двойно, ако обичаш.

Намираме се в апартамента на Мона. Всички мебели са изнесени на малката тераса зад плъзгащите се остъклени врати и покрити със син брезент. Холът и малката ниша от едната страна са празни. Стените и мъхнатият килим са бежови. Купата с портокали и статуетката на танцуваща индийка са върху камината и наоколо са разпръснати жълти маргаритки и розови карамфили. Ключовете на лампите са замаскирани с кафяво тиксо. По пода са наредени плоски камъни с пурпурни и бели свещи върху тях, някои запалени, някои — не. В камината вместо огън горят други свещи. От ъгълчетата на кафявата кандилница върху един камък се носи бял дим.

Единствената друга светлина идва, когато Мона отвори хладилника или микровълновата фурна.

През стените се чуват цвилене на коне и топовни гърмежи. Или храбрата, знойна хубавица от съседния апартамент се сражава срещу войската на Юга, или някой е пуснал твърде силно телевизора си.

От тавана се чуват вой на сирени и писъци, на които не трябва да обръщаме внимание. После изстрели и свирене на гуми, които би трябвало да приемаме като нещо нормално. Няма нищо страшно. Просто телевизия. Подът се разтриса от взрив. Някаква жена моли някого да не я изнасилва. Нищо обезпокоително. Просто филм. Цивилизацията на лъжливото овчарче.

Тия драма-холици. Тия миро-фоби.

С черните си нокти Мона поема чашата, омазана с червилото на Хелън, и се оттегля в кухнята. Боса е и носи хавлия.

На входната врата се звъни.

Мона прекосява хола. Слага нова чаша вино върху камината и предупреждава:

— Не ме поставяй в неудобно положение пред посветените.

На прага стои ниска жена с очила с дебели черни пластмасови рамки. Гостенката носи дебели кухненски ръкавици и държи покрита тенджера.

Аз съм донесъл бобена салата от едно заведение за бързо хранене. Хелън — спагети от „При главния готвач“.

Очилатата гостенка избърсва обувките си в изтривалката. Поглежда Хелън и мен и отбелязва:

— Чернице, имаш гости.

Мона се удря по челото с длан и обяснява:

— Има предвид мен. Това е вещерското ми име. Черница. — Обръща се към новодошлата: — Врабче, това е господин Стрейтър.

Врабче кимва.

— А това е шефката ми…

— Чинчила — представя се Хелън.

Микровълновата започва да пиука и Мона завежда Врабче в кухнята. Хелън отива при камината и отпива от виното в чашата.

Отвън се звъни. Мона се провиква да отворим.

Този път е младеж с дълга руса коса и рижа брада; облечен е с анцуг. Носи гърне с кафяв стъклен похлупак. По ръба е извряло нещо кафяво и лепкаво и отвътре капакът е запотен. Младежът влиза и ми подава гърнето. Събува маратонките си и изхлузва горнището на анцуга си. Косата му се разпилява. Той оставя горнището върху гърнето в ръцете ми, след това вдига единия, после другия си крак и събува панталона си. Слага и него в ръцете ми и остава гол, както го е майка родила.

Хелън се загръща по-плътно с палтото си и изгълтва остатъка от виното.

Гърнето е тежко, горещо и смърди на кафява захар, тофу или на мръсния сив анцуг.

— Ойстър! — възкликва Мона; застава между нас, взима дрехите и гърнето от мен и добавя: — Ойстър, това е господин Стрейтър. Приятелят ми, Ойстър.

Младежът отмята косата от очите си, поглежда ме и отбелязва:

— Мона мисли, че си обсебен от утешително заклинание.

Членът му виси като розов сталактит от набръчкана кожа. На върха му има сребърна обеца.

Хелън ме поглежда, усмихната, но със стиснати зъби.

Ойстър хваща хавлията на Мона за яката и възкликва:

— Боже, колко си навлечена.

Навежда се и я целува над гърнето.

— Ритуалът изисква да сме голи — обяснява Мона и свежда очи към пода; изчервява се леко и махва леко с гърнето. — Ойстър, това е госпожа Бойл, за която работя.

Косата на Ойстър е като разплетена кошница, русите косми стърчат навсякъде като сламки на метла. Тялото му е младо. Ръцете и краката му изглеждат начленени, с изпъкнали мускули и тесни при ставите, на коленете, лактите и кръста.

Хелън му подава ръка и Ойстър отбелязва:

— Пръстен с оливин…

Чисто гол и млад, той вдига ръката на Хелън към устата си. Загорял и мускулест плъзва поглед от пръстена по ръката, към очите й и добавя:

— Това е камъкът на страстта.

И целува ръката й.

— Ритуалът ни задължава да сме голи — обяснява Мона, — но вие можете да останете с дрехи. Наистина можете. — Кимва към кухнята. — Ойстър, ела да ми помогнеш за малко.

Преди да тръгне, Ойстър ме поглежда и отбелязва:

— Дрехите са позор в най-чистата му форма. — Подсмихва се и добавя: — Хубава вратовръзка, татенце.

Започвам да броя: 1, 2, 3…

След като Мона се скрива в кухнята, Хелън се обръща към мен:

— Не мога да повярвам, че си разказал на още някого.

Има предвид Неш.

Нямах избор, обяснявам й. Освен това няма как да се добере до копие на стихчето. Казах му, че съм изгорил моето и всяко друго, което съм намерил. Той не знае за Хелън Хувър Бойл и Мона. Няма начин да използва тази информация.

Добре де, има още няколко десетки копия в обществените библиотеки. Можем да ги намерим и да откъснем страница 27, докато търсим оригиналния текст.

— „Книгата на сенките“ — измърморва Хелън.

Магьосническия молитвеник, както го наричат вещиците. Наръчника с магии. Властта над целия свят.

Звъни се. Следващият посетител също сваля шортите и фланелката си и се представя като Таралеж. Кожата на ръцете, гърдите и задника му е провиснала. Когато се ръкуваме, на дланта ми залепват два завити черни срамни косъма.

Хелън скрива ръцете в ръкавите на палтото си, отива при камината, взима един портокал и започва да го бели.

Идва още един мъж, който се казва Бобър и носи истински папагал на рамото. Жена на име Поветица. Лобелия. След това Синегушка. После Опосум. След него се появява гостенка, която се казва Леща, или май носи ястие с леща, вече не мога да разбера. Хелън изпива още един дар. Мона излиза от кухнята с Ойстър, но без хавлия.

До входната врата вече има купчина мръсни дрехи и двамата с Хелън сме единствените все още облечени. Някъде в купчината звъни мобилен телефон. Врабче разравя дрехите и го намира. Тя е само по черните си очила и гърдите й провисват, когато се навежда над купчината.

— Адвокатска кантора „Дормър, Дингъс и Дигс“ — казва по телефона. — Опишете обрива си, моля.

Нужна ми е минута, за да позная Мона само по главата и многобройните огърлици на врата. Старая се да не гледам по-надолу, но забелязвам, че е обръсната между краката. Бедрата й са като съвършено изписани скоби от двете страни на оголеното V между тях. В профил гърдите й сякаш се протягат и се стремят да докоснат хората с розовите си зърна. Задничето й е стегнато и аз продължавам: 4, 5, 6…

Ойстър държи бяла кутия от заведение за готова храна.

Жена на име Лиана и само по тюрбан разказва за миналите си животи.

— Това прераждане не ти ли прилича на поредното безсмислено отлагане? — пита Хелън.

Интересувам се кога ще ядем.

— Боже — измърморва Мона, — звучиш като баща ми.

Питам Хелън как се сдържа да не убие някого от това сборище.

Тя взима нова чаша с вино от камината и отговаря:

— За тия тук смъртта ще е избавление.

Изпива половината и ми подава остатъка.

Тамянът мирише на жасмин и всичко в стаята е пропито с тази миризма.

Ойстър се изпъчва насред хола, вдига картонената кутия и пита:

— Добре, кой донесе тази мръсотия?

Това е бобената ми салата.

— Моля те, Ойстър, недей — призовава го Мона.

Той държи кутията за тънката телена дръжка и заявява:

— „Постен“ означава „без месо“. Виновникът да си признае. Кой донесе това?

Космите под мишницата му са яркорижи. Също и останалото окосмяване на тялото му.

Казвам, че аз съм донесъл салатата.

— С какво? — пита Ойстър и поклаща кутията.

Без нищо.

Стаята е толкова притихнала, че можеш да чуеш Гетисбъргската битка от съседния апартамент. Отгоре звучи тъжна песен с акомпанимент на китара. Писъци, лъвски рев, свирене на авиобомби.

— С уорчестърширски сос — заявява Ойстър. — Това означава аншоа. Това означава месо. Това означава жестокост и смърт. — Поклаща кутията с една ръка и посочва с другата. — Това отива в кенефа, където му е мястото.

Отброявам: 7, 8…

Врабче раздава на всички кръгли камъчета от една кошница. Дава едно на мен. То е сиво и студено и тя обяснява:

— Стискай го и се настрой по енергетичните му вибрации. За церемонията трябва всички да се настроим на едни вибрации.

От клозета се чува шуртене на вода.

Папагалът на рамото на Бобър все скубе зелената си перушина с човка. Всеки път извива глава назад и поглъща поредното перо. На местата, където се е ощавил, кожата изглежда пъпчива и възпалена. Бобър е сложил кърпа на рамото си и на гърба тя е покрита с жълти курешки. Птицата отскубва още едно перо и го поглъща.

Врабче дава едно камъче на Хелън и тя го прибира в сивкавосинята си чантичка.

Взимам чашата от ръката й и отпивам глътка вино. В днешния вестник е описано, че човекът при асансьора, онзи, чиято смърт пожелах, имал три деца, всичките — под шест години. Полицаят, когото убих, издържал старите си родители, за да не бъдат изпратени в приют. Имал осиновено дете. Тренирал малки деца по бейзбол и футбол. Жената с мобилния била бременна във втората седмица.

Отпивам още вино. Има вкус на розово червило.

В днешния вестник има обява със заглавие:

Текстът отдолу гласи:

Ойстър се обръща към мен:

— Според Черница ти си убил доктор Сара, но аз мисля, че това е пълна глупост.

Мона понечва да постави нов дар върху камината. Хелън взима чашата от ръката й.

Ойстър продължава:

— Единствената власт, която имаш върху живота и смъртта, е, когато си поръчваш сандвич от „Макдоналдс“. — Завира лице пред моето. — Всеки път, когато плащаш с мръсните си пари, брадвата се спуска върху невинната глава на някое животно.

Отброявам: 9, 10…

Врабче ми показва дебела книга. Вътре има картинки на скиптри и железни купели. На камбани и кварцови кристали, с различни цветове и размери. Има ножове с черни дръжки, които се наричат „атами“. Според Врабче предпазват от злини. Тя ми показва снимки на снопове от билки, с които се пръска светена вода. Показва ми амулети, които отблъскват отрицателната енергия. Ритуален нож с бяла дръжка, който се нарича „болин“.

Гърдите й висят над отворения каталог и го закриват наполовина.

До мен, с изпънати жили на врата и стиснати юмруци, Ойстър дудне:

— Знаеш ли защо повечето оцелели от лагерите на смъртта са крайни вегетарианци? Защото знаят какво е да се отнасят с теб като с животно.

Чувствам топлината на тялото му.

— Знаеш ли, че в птицефермите всички мъжки пилета се смилат на каша живи и се разпръскват като тор?

Врабче разлиства каталога и ми показва нещо:

— Ако се интересувате повече, ще откриете, че ние предлагаме най-добрите ритуални предмети на разумни цени.

Поредният дар към Богинята отива в моето гърло. Следващият е за Хелън.

Ойстър крачи из стаята. Връща се при мен и продължава да нарежда:

— Знаеш ли, че повечето прасета все още са живи, когато ги потапят във вряща вода?

Следващият дар е за мен. Виното има вкус на жасминов тамян. На животинска кръв.

Хелън взима празната чаша в кухнята и когато отваря хладилника, за да извади виното, в стаята проблясва истинска светлина.

Ойстър забива брадичката си в рамото ми изотзад и дудне:

— Повечето крави не умират мигновено. Касапите ги връзват с въже за вратовете и ги влачат из кланицата. Отсичат краката им, докато са още живи.

Зад него едно голо момиче на име Морска звезда изважда мобилния си и казва:

— Адвокатска кантора „Дули, Донър и Дюн“. Какъв цвят са гъбичките ви?

Бобър излиза от тоалетната, като се навежда, за да не удари папагала в касата. В цепката на задника му е залепнало парче тоалетна хартия. Кожата му изглежда пъпчасала и възпалена. Ощавена. Не искам да си представям как птицата стои на рамото му, докато той седи на тоалетната чиния.

В другия край на стаята е Мона.

Черница.

Двете с Лиана разговарят и се смеят. Вързала е черните си и червени плитки на сноп върху главата и малкото й лице се откроява отдолу. Пръстите й са отрупани с пръстени с червени стъкълца. На сребърните верижки около врата й висят цял куп амулети, талисмани и медальони. Като карнавален костюм. Момичето е като участничка в маскарад. Боса.

Може да ми бъде дъщеря.

Хелън се връща, олюлявайки се. Наплюнчва пръстите си и започва да гаси конусчетата тамян из стаята. Обляга се на камината и вдига чашата с вино към розовите си устни. Оглежда помещението над ръба на чашата. Наблюдава как Ойстър се увърта около мен.

Той е на възрастта, на която би бил Патрик, ако беше жив.

Хелън може да ми бъде жена.

Ойстър може да й е син.

Хипотетично, разбира се.

Такъв можеше да е животът ми, ако имах живот. Жена ми щеше да е алкохоличка. Дъщеря ми щеше да се увлече по някой наркомански култ. Да се смущава от нас, нейните родители. Гаджето й щеше да е раздърпан дрисльо, търсещ повод да се сбие с мен, нейния баща.

Навярно човек наистина може да се върне назад във времето.

Навярно наистина можеш да възкресиш умрелите. Всички умрели, по всяко време.

Навярно това е вторият ми шанс. Точно така мога да си върна живота.

Хелън, в чинчиленото си палто, наблюдава как папагалът се самоизяжда. Наблюдава Ойстър.

Мона извиква:

— Внимателно, всички. Време е да започваме Призоваването. Да създадем свещеното пространство.

В съседния апартамент ветераните от Гражданската война унило се връщат у дома под звуците на тъжна музика.

Ойстър продължава да кръжи около мен. Камъкът в ръката ми се е сгрял. Отброявам: 11, 12…

Мона Сабат трябва да дойде с нас. Някой, чиито ръце не са изцапани с кръв. Мона, Хелън, аз и Ойстър, четиримата трябва да тръгнем заедно. Като нормално объркано семейство. Заедно на почивка. В търсене на покварения граал.

По пътя си трябва да убием стотина хартиени тигъра. Да ограбим стотина библиотеки. Да обезоръжаваме книги. Да спасим света от утешение.

Лобелия пита Карамфил:

— Чете ли във вестника за онези умрели хора? Казват, че е легионерска болест, но на мен ми прилича на черна магия.

С разперени ръце, показвайки кафявите косми под мишниците си, Мона събира всички в средата на стаята.

Врабче посочва нещо в каталога и казва:

— Това е минимумът, за да започнеш.

Ойстър отмята косата от очите си и вирва брадичка към мен. Забива показалец в гърдите ми, в синята ми вратовръзка, и заявява:

— Слушай, татенце. Единствената утешителна песен, която знаеш, е „Повдигни ми го, че ми е мек“.

Спирам да броя.

Фраскам хлапака и ударът по голата му кожа проехтява в помещението. Внезапно като мускулен спазъм утешителната песничка прокънтява в главата ми.

Отново убих. Гаджето на Мона. Сина на Хелън. Ойстър остава неподвижно, втренчен в мен през падналата върху очите му коса.

Папагалът пада от рамото на Бобър.

Ойстър вдига ръце с разперени пръсти и казва:

— Споко бе, татенце.

И се присъединява към Врабче и всички останали, които се скупчват около папагала в краката на Бобър. Мъртъв и полуощавен. Бобър го побутва с крак:

— Щавчо?

Поглеждам Хелън.

Моята съпруга. По този нов, зловещ начин. Докато смъртта ни раздели.

Може би наистина, щом можеш да убиеш някого, можеш и да го възкресиш.

Хелън ме гледа, стои с омазана с розово червило чаша в ръка. Поклаща глава:

— Не съм аз. — Вдига три пръста, като допира палеца до кутрето. — Честна магьосническа.