Приспивна песен

Глава 41

Това става, след като полицията ми прочете правата. След като ми сложиха белезници и ме закараха в участъка. След като първият полицай дойде на местопрестъплението, погледна труповете и възкликна:

— Мили Боже всемогъщи!

След като санитарите свалиха мъртвия готвач от скарата, погледнаха лицето му и се изповръщаха в собствените си събрани длани. Става, след като ми дадоха да телефонирам и се обадих на Хелън да й кажа, че съжалявам, но вече връщане няма. Че съм арестуван.

— Не се тревожи — успокои ме тя. — Ще те измъкна.

След това ми взеха отпечатъци и ме снимаха. Конфискуваха портфейла, ключовете и часовника ми. Прибраха дрехите ми, кафявото сако и синята вратовръзка, в найлонов плик и го маркираха с новия ми номер на арестант. Чисто гол, ме заведоха през студен бетонен коридор в студена бетонна стая. Там ме оставиха сам с як, късо подстриган полицай с ръце като ръкавици за бейзбол. Сами в стая с голо бюро, плика с дрехите ми и бурканче вазелин.

След като оставам сам с този побелял стар вол, той си слага гумени ръкавици и нарежда:

— Моля, обърнете се към стената, наведете се и разтворете бузи.

Какво?

Великанът пъха два пръста във вазелина и се намръщва:

— Претърсване на телесните кухини. Обърнете се. Започвам да броя: 1, 2, 3…

И се обръщам. Навеждам се. Хващам се за задника и го разтварям.

И броя: 4, 5, 6…

Аз съм пропаднал тип. Като Валтрауд Вагнер, Джефри Дамър и Тед Бънди. Аз съм сериен убиец и така започва наказанието ми. Доказателство за свободната ми воля. Това е пътят ми към спасението.

Полицаят обяснява:

— Стандартна процедура за всички особено опасни арестанти.

Броя: 7, 8, 9…

Полицаят изръмжава:

— Ще почувствате лек натиск, затова се отпуснете. Броя: 10, 11, 12…

И… мамка му.

Мамка му!

— Отпуснете се.

Мамка му. Мамка му. Мамка му. Мамка му. Мамка му!

Болката е по-силна, отколкото когато Мона ми бърникаше в крака с нагорещените пинсети. По-силна е, отколкото когато промиваше раните ми със спирт. Стискам задника и зъбите си и между краката ми потича пот. Потта от челото ми капе от носа ми. Дъхът ми секва. Капките падат на пода между разкрачените ми боси крака.

Нещо дебело и кораво прониква дълбоко в мен и чувам ужасния глас на ченгето:

— Да, отпусни се, приятел.

Броя: 12, 13…

Проникването спира. Дебелото, кораво нещо се измъква бавно и почти излиза. Изведнъж спира и отново влиза. Бавно като малката стрелка на часовника, след това по-бързо намазаните с вазелин пръсти на ченгето проникват в мен, отново излизат, проникват, излизат.

И на самото ми ухо хрипливият, старчески глас на ченгето пита:

— Хей, приятел, имаш ли време за едно бързо?

Цялото ми тяло се сгърчва.

— Уха, много се стегна.

Умолявам го да престане. Казвам му, че няма представа какво мога да направя. Мога да го убия. Моля го да спре.

— Пусни ме да ти сваля белезниците. Това съм аз, Хелън.

Хелън ли?

— Хелън Хувър Бойл. Помниш ли ме? — казва ченгето. — Преди две нощи ти правеше приблизително същото с мен под полилея.

Хелън?

Дебелото, кораво нещо прониква по-дълбоко в мен.

— Това се нарича магия за вселяване — обяснява полицаят. — Преведох я само преди няколко часа. Набутала съм полицай не знам си кой в дълбокото му подсъзнание. Сега аз управлявам тялото му.

Твърдата, студена подметка на ченгето се опира в задника ми и твърдите, корави пръсти излизат. Между краката ми се е събрала локва от пот. Все още със стиснати зъби, бързо се изправям.

Полицаят поглежда пръстите си и казва:

— Мислех, че ще ги откъснеш.

Помирисва ги и прави гримаса.

Чудесно, измърморвам със затворени очи, задъхан. Първо ме омагьосва, а сега може да обладае всички около мен.

Полицаят обяснява:

— През последните два часа се бях вселила в Мона. За да изпробвам магията и да й отмъстя, задето те сплаши така.

Ченгето се стиска между краката.

— Удивително. Възбудих се. Може да звучи сексистко, но винаги съм искала да имам пенис.

Казвам, че не искам да знам.

С гласа на полицая Хелън споделя:

— Мисля, след като те кача на някое такси, да се усамотя в образа на този пич и да си лъсна една чекия. Просто да пробвам.

Казвам й, че ако си мисли, че така ще ме накара да я обичам, много се лъже.

По бузата на полицая се търкулва сълза.

Застанал гол пред него, казвам, че не я искам. Не мога да й се доверя.

— Не можеш да ме обичаш — заявява Хелън с хрипливия глас на стария полицай, — защото съм жена и имам повече власт от теб.

Казвам й да се маха. Да се пръждосва. Нямам нужда от нея. Искам да се покая за престъпленията си. Уморих се да прецаквам света, за да оправдая собственото си извратено поведение.

Якият полицай заплаква. Влиза някакво по-младо ченге, поглежда стария си колега, ронещ сълзи до голия арестант, и пита:

— Всичко наред ли е, Сержанте?

— Всичко е прекрасно — отвръща старият. — Отлично се забавляваме.

Забелязва, че бърше лицето си с гумените ръкавици, с които преди малко е бъркал в задника ми, изхлузва ги и тихо изпищява. Цялото му огромно тяло потреперва и той запраща мазните ръкавици в другия край на стаята.

Обяснявам на младия полицай, че просто си бъбрим.

Младокът размахва юмрук пред лицето ми и изръмжава:

— Ти да мълчиш.

Старият полицай, Сержанта, сяда на ръба на бюрото и кръстосва крака. Подсмърча, тръска глава, сякаш да отметне коса от челото си, и казва:

— Сега, ако нямаш нищо против, би ли ни оставил сами?

Вдигам очи към тавана.

— Разбира се, Сержанте — отвръща младият полицай.

Сержанта взема кърпичка и започва да бърше очите си.

Младият полицай се обръща бързо, хваща ме за гушата и ме притиска до стената. Гърбът и краката ми се опират в студения бетон. Стиснал гърлото ми, младокът изкрещява:

— И да не разиграваш Сержанта! Ясно ли е?

Сержанта ме поглежда, подсмърча и се усмихва вяло:

— Да. Нали чу.

Младият полицай ме пуска. Отстъпва към вратата и казва:

— Ще съм отпред, ако имаш нужда… от нещо.

— Благодаря. — Сержанта стиска ръката на по-младия си колега. — Толкова си сладък.

Младокът дръпва ръката си и бързо излиза.

Хелън се е вмъкнала в мозъка на този човек, както телевизията посява семето си в главата ти. Както овсигата завладява прерията. Както някоя песен може да се загнезди в съзнанието ти. Както призраците витаят в прокълнатите къщи. Като зараза. Както Големият брат отвлича вниманието ти.

Сержанта, Хелън, става. Изважда пистолета си. Стиска го с две ръце, насочва го към мен и заповядва:

— Вземи дрехите си от плика и се облечи. — Подсмърча и изритва плика към мен. — Обличай се, мамка ти. Дошла съм да те спася.

Пистолетът потреперва в ръцете на Сержанта и той допълва:

— Махай се по-бързо, че искам да си ударя чекия.