Приспивна песен

Глава 14

Според „Акитекчъръл дайджест“ големите къщи с просторни паркове и конни бази с породисти животни са добро място за живеене. Според „Таун енд кънтри“ герданите с едри перли са лукс. Според „Травъл енд лийжър“ частните яхти, закотвени в средиземноморски пристанища, са добро място за почивка.

В чакалнята на агенция „Хелън Бойл“ такава информация минава за голяма новина. Истинска сензация.

На масичката има последните броеве на подобни списания за богаташи. Има полегнал диван с розова раирана копринена тапицерия. Масичката пред него е с дълги лъвски крака, хванали с ноктите си стъклени топки. Чудя се от кои метални части са били лишени тези мебели, преди да бъдат поставени тук. Хелън Бойл ги е купила на безценица и отново е монтирала отвинтените части.

Млада жена, наполовина на годините ми, седи зад бюро в стил „Луи XIV“ с дърворезби и се взира в електронния часовник на радиото пред себе си. На табелката пред нея пише „Мона Сабат“. До часовника има радиостанция, нагласена на полицейската честота.

По радиото възрастна жена крещи на друга, по-млада. Младата е забременяла преди сватбата и затова старицата я нарича курва и пачавра. Глупава курва, казва дъртофелницата, защото е вирнала крака, без дори да получи пари за това.

Жената зад бюрото, тъй наречената Мона, изключва честотния скенер и казва:

— Надявам се, че не ви пречи. Обожавам това предаване.

Тия медия-холици. Тия тихо-фоби.

По радиото дъртофелницата съветва пачаврата да направи аборт, ако не иска да провали бъдещето си. Казва й да се държи като възрастна жена и да завърши образованието си като микробиолог, после да се омъжи, но дотогава да се въздържа от секс.

Мона Сабат измъква кафяв хартиен плик изпод бюрото и изважда от него нещо, увито във фолио. Разгръща опаковката и аз усещам миризма на чесън и невен.

По радиото бременната пачавра започва да циври.

Камъни, дърво, тояги, костите ти ще строшат и дори словата благи могат да те наранят.

Според една статия в „Таун енд кънтри“ изписаните с красив почерк писма върху първокачествена хартия са много шик, шик, шик. В един брой на „Истейт“ има обява със заглавие:

Текстът отдолу гласи:

Телефонният номер ми е непознат.

Дъртофелницата по радиото казва на пачаврата да спре да циври.

Големият брат пее и танцува, забавлява те насила и не ти дава време да се замислиш.

Мона Сабат опира лакти на бюрото, хваща обяда си с две ръце и се навежда към радиото. Телефонът звъни и тя вдига:

— Агенция за недвижими имоти „Хелън Бойл“. Дом за всеки по всяко време. О, извинявай, Ойстър, предават „Доктор Сара“. Ще се видим на ритуала.

Дъртофелницата по радиото нарича циврещата пачавра „кучка“.

Едно заглавие на корицата на „Фърст клас“ гласи: „Сейбъл, оправданото убийство“.

И докато разсеяно слушам радиото, внезапно като хълцане утешителната песничка се завърта в главата ми.

От радиото се чува само хлипането на курвата.

Дъртофелницата млъква. Вместо гласа й се чува само пращене. Настъпва тишина. Блажена, съвършена тишина. Прекалено дълбока, за да има жив човек наоколо.

Кучката си поема дълбоко въздух и пита:

— Доктор Сара? Доктор Сара, чувате ли ме?

От радиото се чува гърлен глас, който обяснява, че „Предаването на доктор Сара Лоуънстейн“ временно е прекъснато поради технически причини. Гърленият глас се извинява. След малко пускат весела музика.

Едно заглавие на корицата на „Мейнър борн“ гласи: „Диамантите са банални!“

Закривам лицето си с длани и изстенвам.

Тъй наречената Мона обелва фолиото от сандвича си и отхапва. Изключва радиото и измърморва:

— Мамка му.

По пръстите й има сложни ръждивокафяви татуировки и сребърни пръстени. На врата й висят няколко сребърни верижки, които се скриват в деколтето й. Оранжевата рокля на гърдите й е издута от украшенията. Косата й е къдрава и сплетена на тънки червени и черни плитчици, висящи над сребърните й обеци. Очите й са с цвят на кехлибар. Ноктите й са черни.

Питам я отдавна ли работи тук.

— Измерено в земно време ли имате предвид? — уточнява тя.

Изважда от чекмеджето книга с яркожълта линийка за отбелязване и я разлиства.

Питам я дали госпожа Бойл обича да говори за поезия.

— Хелън ли? — уточнява Мона.

Да, Хелън. Рецитира ли понякога стихове? Чела ли е на някого стихотворения по телефона?

— Не ме разбирайте погрешно, но госпожа Бойл е твърде пристрастена към парите. Нали се сещате?

Започвам да броя: 1, 2…

— Ето как стоят нещата — обяснява тя. — Когато има много движение, госпожа Бойл иска да я закарам до тях. За да не хаби излишно бензин. След това трябва да сменя три автобуса, за да се прибера вкъщи. Разбирате ли?

Броя: 4, 5…

— Веднъж обсъждахме силата на скъпоценните камъни. Струваше ми се, че най-после сме на едно мнение за нещо, но се оказа, че мислим по съвсем различен начин.

Ставам. Изваждам листа от джоба си, показвам й стихотворението и я питам дали й е познато.

Жълтата линийка за отбелязване в книгата е поставена на изречението: „Магията дава необходимата енергия за всяка природна промяна“.

Кехлибарените й очи се движат наляво-надясно, докато чете стихотворението. Малко над деколтето на оранжевата й рокля, над дясната й ключица са татуирани три мънички черни звезди. Тя седи с кръстосани крака на стола. Стъпалата й са боси и мръсни, на палците има сребърни пръстени.

— Знам какво е това — казва тя и вдига ръка.

Преди да докосне листа, аз го сгъвам и отново го прибирам.

Ръката й застива във въздуха, тя вдига показалец и казва:

— Слушала съм за тези стихчета. Това е утешително заклинание, нали?

Под линийката в книгата пише: „Крайният продукт от смъртта е прераждането“.

Върху полирания плот на бюрото има дълга, дълбока резка.

Питам я какво може да ми каже за утешителните заклинания.

— Споменават се в много книги, но се смятат за забравени. — Разтваря длан и добавя: — Дайте пак да видя.

Питам я как действат.

Тя ми прави знак с пръст.

Поклащам отрицателно глава. Питам как става така, че убиват други хора, но не онзи, който произнася стиховете.

Мона накланя глава на една страна и контрира:

— Защо пистолетът не убива онзи, който дърпа спусъка? Принципът е същият. — Вдига ръце над главата си и се протяга. — Това не е като готварска рецепта. Не можете да анализирате заклинанието под микроскоп.

Роклята й е без ръкави, а косата под плитките — с най-обикновен кестеняв цвят.

Добре, питам аз, как е възможно заклинанието да действа върху хора, които дори не чуват думите? Поглеждам радиото. Как е възможно да действа, когато дори не го произнасяш на глас?

Мона Сабат въздъхва. Захлупва отворената книга на бюрото и слага жълтата линийка зад ухото си. Отваря едно чекмедже, изважда бележник и молив и казва:

— Нищо не разбирате, нали?

Започва да пише, като говори:

— Когато бях католичка преди много години, можех да рецитирам „Света Богородице“ за седем секунди. Можех да изговоря „Отче наш“ за девет. Когато се каеш твърде често, започваш да четеш молитвите все по-бързо. При тази скорост думите вече не се чуват, но молитвата си остава молитва.

Произнася бавно, дума по дума:

— Заклинанията се фокусират върху намеренията. — Замълчава за миг и ме поглежда в очите. — Ако намерението на заклинателя е достатъчно силно, обектът на магията ще заспи независимо къде се намира.

Обяснява, че колкото повече емоции е насъбрал заклинателят, толкова по-силна е магията. Мона Сабат присвива очи и добавя:

— Кога сте се чукали за последно?

Преди почти двайсет години, но решавам да премълча.

— Предполагам, че сте натрупали силни емоции — обяснява тя. — Гняв. Тъга. Или нещо друго.

Спира да пише и разлиства книгата. Отваря на една страница, прочита нещо, после отгръща на друга.

— Балансиран, нормално функциониращ човек трябва да прочете песничката на глас, за да приспи някого.

Продължава да чете, намръщва се и добавя:

— Докато не разрешите личните си проблеми, няма да можете да се овладеете.

Питам я дали всичко това е написано в книгата й.

— Повечето съм го научила от доктор Сара.

Казвам й, че утешителната песен причинява нещо повече от обикновен сън.

— Какво имате предвид?

Имам предвид, че причинява смърт. Питам я дали е сигурна, че никога не е виждала Хелън Бойл да държи книгата „Приспивни стихчета и песнички от цял свят“.

Мона Сабат отваря чекмеджето и изважда увития с фолио сандвич. Отхапва, поглежда радиото и пита:

— Преди малко по радиото, това ли направихте?

Кимвам.

— Просто сте принудили доктор Сара да се превъплъти — обяснява тя.

Помолвам я да се обади на Хелън Хувър Бойл по мобилния, за да говоря с нея.

Пейджърът ми започва да пиука.

Мона пита:

— Твърдите, че Хелън използва същото утешително заклинание?

Съобщението е от Неш. Иска веднага да му се обадя. Било много важно.

Казвам, че не мога да го докажа, но госпожа Бойл знае заклинанието. Казвам, че имам нужда от помощта й, за да се овладея. За да се науча да се контролирам.

Мона Сабат спира да пише и откъсва листа от бележника си. Подава ми го и казва:

— Ако наистина искате да се научите как да контролирате заклинанието, трябва да дойдете на сеанса по бяла магия. Имаме хилядолетен опит.

След тези думи включва радиостанцията.

Взимам листчето. На него са записани адрес, дата и час.

От радиостанцията се чува:

— Отряд „Браво девет“, отзовете се на код девет четиринайсет в кооперация „Лумис плейс“, апартамент 5D.

— Един живот не достига, за да навлезеш в мистичните дълбини на това познание. — Мона вдига сандвича и дръпва още малко фолиото. — О, и донесете от любимото си постно ястие.

— Прието? — прозвучава от радиостанцията.