Приспивна песен

Глава 33

Тълпата се блъска около нас, жени с голи рамене и мъже с каубойски шапки. Ядат захаросани ябълки на пръчка и сладолед в картонени фунийки. Вдига се прах. Някой настъпва Хелън и тя се отдръпва, като отбелязва:

— Имам чувството, че колкото и хора да убия, пак няма да е достатъчно.

Предлагам й да не говорим за работа.

По земята са опънати дебели черни кабели. В мрака зад лампите боботят дизелови генератори. Мирише на нафта, пържено, повръщано и горена захар.

В наши дни това минава за забавление.

Прозвучава писък и аз зървам Мона. Вози се на една карнавална атракция, чийто ярък неонов надпис гласи: „Октоподът“ Около централната ос се въртят черни метални ръце като изкривени спици. В същото време се спускат и издигат. Отново чуваме писъка и виждаме развети черни и червени плитки, които прелитат покрай нас. Сребърните верижки и талисманите на Мона се веят около врата й. Тя стиска с две ръце предпазната пречка пред себе си.

Руините на западната цивилизация, куличките и комините, се развяват с косата й. Една продупчена монета прелита като куршум покрай нас.

Хелън я поглежда и отбелязва:

— Мона вече получи магията си за летене.

Пейджърът ми отново пиука. Номерът е същият като на детектива. Нов спасител е по петите ми.

Колкото и хора да умират, нещата остават непроменени.

Изключвам пейджъра.

Докато наблюдава прелитащата покрай нас Мона, Хелън се осведомява:

— Лоши новини, а?

Казвам, че не е нищо важно.

Хелън предпазливо стъпва в калта и прахта с розовите си обувки на високи токчета, прескача кабелите.

Подавам й ръка.

Тя я поема. Не бързам да я пусна. Тя явно няма нищо против. Продължаваме хванати за ръце. Хубаво е.

Тя носи само няколко големи пръстена, така че не боли, колкото може би предполагате.

Карнавалните въртележки прорязват въздуха около нас, диамантено бели, смарагдово зелени, рубинено червени светлини, тюркоазно и сапфирено сини, жълти като цитрини, оранжеви като кехлибар. От високоговорителите, монтирани на стълбове навсякъде около нас, гърми рок.

Тия роко-холици. Тия тихо-фоби.

Питам Хелън кога за последно се е качвала на виенско колело.

Навсякъде около нас има мъже и жени, хванати за ръце, целуват се. Пъхат си едни на други в устата розов захарен памук. Вървят притиснати и всеки е пъхнал едната си ръка в задния джоб на дънките на партньора си.

Като наблюдава тълпата, Хелън пита:

— Не ме разбирай погрешно, но кога за последно си го правил?

Какво да съм правил за последно?

— Знаеш какво имам предвид.

Не знам дали последният път се брои, но трябва да е било преди почти осемнайсет години.

Хелън се усмихва:

— Нищо чудно, че ходиш толкова смешно. От последния ни път с Джон са минали повече от двайсет години.

На земята, сред прахта и дървените стърготини се въргаля смачкана страница от вестник. Има обява на три колони:

Отдолу е телефонният номер на Ойстър. Питам Хелън защо му е разказала за това.

Тя поглежда вестника. Стъпква го в калта с розовата си обувка и отговаря:

— По същата причина, поради която не го убих. Понякога е голям симпатяга.

До обявата е покритата с кал снимка на поредната мъртва манекенка.

Хелън поглежда виенското колело, пръстен от червени и бели флуоресцентни светлини със седалки, пълни с хора, и отбелязва:

— Не изглежда зле.

Колелото спира и седалките се полюляват на едно място. Двамата с Хелън сядаме на меките възглавнички и един служител слага предпазните ни пречки. Отдръпва се и натиска един лост на големия дизелов двигател. Виенското колело се завърта, сякаш тръгва назад, и ни издига в мрака.

На половината път към тъмното небе колелото спира. Седалките ни се залюляват и Хелън стиска предпазната пречка. Един диамантен пръстен се изплъзва от пръста й, проблясва под ярката светлина, прелита покрай лампичките и лицата на веселящите се хора и пада в двигателя.

— Е — отбелязва Хелън, — струваше около трийсет и пет хиляди долара.

Не споря. Това все пак беше диамант.

Хелън казва, че точно това е проблемът. Диамантът е най-твърдото вещество на земята, но въпреки това е крехък. Може да издържи постоянен натиск, но внезапен удар го превръща в прах.

Мона дотичва отдолу, застава под нас и ни маха с две ръце. Подскача на място и крещи:

— Юхууу! Давай, Хелън!

Колелото потреперва и отново се завърта. Седалката се накланя и чантичката на Хелън започва да се изплъзва от ръцете й, но тя я хваща. Сивият камък още е вътре. Подаръкът от вещерското сборище на Ойстър. Вместо чантичката дневникът й се изхлузва от седалката, отваря се във въздуха и пада в дървените стърготини. Мона изтичва и го взима.

Удря бележника в бедрото си, за да го изтупа, после ни помахва, за да видим, че всичко е наред.

— Слава Богу, че е Мона — измърморва Хелън.

Съобщавам й, че Мона ми е издала, че иска да ме убие.

— На мен ми каза, че ти искаш да ме убиеш — контрира тя.

Споглеждаме се.

Да, съгласявам се, слава Богу, че е Мона.

— Искам карамелизирани пуканки — заявява Хелън. На земята, която все повече се отдалечава, Мона преглежда бележника. За всеки ден е записана по някоя жертва на политическо убийство.

Поглеждаме нагоре, издигаме се над цветните светлини и се приближаваме към звездите. Веднъж Мона ми каза, че те са най-хубавото нещо в живота. В отвъдния свят, където отиваме след смъртта, нямало звезди.

Представете си необятния космос, невъобразимия студ и абсолютното безмълвие. Тишината е достатъчна награда.

Казвам на Хелън, че трябва да се върна у дома и да разчистя някои сметки. Трябва да го свърша скоро, преди положението да се влоши.

Мъртвите манекенки. Неш. Полицията. Всичко. Как се е добрал до утешителната магия, нямам ни най-малка представа.

Издигаме се все по-нависоко, по-далеч от миризмите, далеч от бръмченето на дизелови генератори. Издигаме се в тишината и студа. Мона, зачетена в бележника, все повече се смалява. Цялата тълпа, с всичките им пари, лакти и каубойски ботуши, се смалява. Будките за закуски и походните тоалетни се смаляват. Писъците и рок музиката отслабват.

Когато стигаме на върха, колелото рязко спира. Седалките ни постепенно престават да се люлеят и накрая оставаме неподвижно. Тук, на високото, вятърът гали, поклаща, разрошва розовата коса на Хелън. Оттук земята с неоновите светлини, калта и прахта изглежда красива. Съвършена, безопасна и щастлива.

От музиката се чува само глухото кънтене на басите.

Сигурно така ни вижда Господ.

Хелън поглежда въртележките, въртящите се цветни петна, крещящите хора и казва:

— Радвам се, че ме откри. Мисля, че винаги съм се надявала някой да разбере. Радвам се, че това си ти.

Изтъквам, че животът й не е чак толкова лош. Има бижута. Има Патрик.

— Въпреки това е хубаво да има някой, който да знае всичките ти тайни.

Костюмчето й е синьо, но не с цвета на обикновено яйце от червеношийка. По-скоро като яйце на червеношийка, което си взел у дома и се боиш, че не може да се излюпи, защото зародишът вътре е мъртъв. После изведнъж се излюпва и започваш да се тревожиш какво ще правиш сега.

Хелън поставя ръка върху моята и пита:

— Стрейтър, имаш ли малко име?

Карл.

Казвам се Карл. Карл Стрейтър.

Питам я защо ме определи като мъж на средна възраст.

Хелън се засмива:

— Ами, защото си точно такъв. И двамата сме на средна възраст.

Колелото отново се разтриса и започваме да се спускаме.

Очите й. Забелязвам, че са сини.

И това е моят живот.

Долу служителят ни освобождава от предпазната пречка и аз подавам на Хелън ръка, докато слиза.

Дървените стърготини са рехави и меки и прегърнати през кръста, ние се гмурваме в тълпата. Отиваме при Мона, която още чете бележника.

— Време е за пуканки — обявява Хелън. — Карл ще отиде да купи.

С бележник, все още отворен в ръцете й, Мона вдига очи. Устата й е отворена и тя примигва бързо няколко пъти. Въздъхва и обявява:

— Знаете ли, тоя сборник с магии, който търсим… Мисля, че току-що го намерихме.