Приспивна песен

Глава 23

Преди векове мореплавателите оставяли по двойка прасета на всеки необитаем остров. Или козел и коза. Така при следващи посещения можели да си набавят месо. Островите били девствени. Там живеели уникални птичи видове и нямало хищници. Птици, които не се срещали никъде другаде по земята. Понеже нямало тревопасни, местните растения не притежавали бодли или отрови. Без едри животни тези острови били райски кътчета.

След откриването им от човека там оставали само стада от кози или свине.

Така разправя Ойстър.

Моряците наричали това „сеитба на месо“.

— Не ви ли напомня за нещо? — пита Ойстър. — Може би за Адам и Ева?

Поглежда през прозореца и продължава:

— Нищо чудно ако някой ден Господ се появи със сос за барбекю.

Минаваме покрай някое от Големите езера, простиращо се до самия хоризонт. Вътре обаче живеят само ивичести миди и европейски змиорки, твърди Ойстър. Наоколо вони на гниеща риба.

Мона притиска до лицето си възглавничка с ечемик и лавандула. Червено-кафявите татуировки обгръщат пръстите й. Преплетени червени змии и лиани.

Мобилният на Ойстър звъни, той издърпва антената и се обажда:

— Адвокатска кантора „Диймър, Дейвис и Доуп“.

Бърка в носа си, после изважда пръста си и го оглежда.

— Колко време след храненето се появи диарията? — пита по телефона.

Вижда, че го гледам, и размахва пръста си към мен. Хелън също говори по телефона:

— Предишните собственици бяха доволни от дома си. Къщата е хубава.

В местния вестник — „Ери Реджистър-Сентинел“ има обява:

Текстът отдолу гласи:

Номерът естествено е на мобилния на Ойстър.

През седемдесетте години на деветнайсети век някой си Спенсър Бейърд решава да се прави на Господ. Убеден бил, че най-евтиният източник на белтъчини за американците е европейският шаран. За двайсет години завъжда шаранчета във всяко кътче на страната. Убеждава стотина собственици на железници да превозват и хвърлят шараните му във всеки водоем, покрай който минават влаковете им. Дори създал специални цистерни, возещи по девет тона вода с шаранчета по всички краища на Северна Америка. Това разказва Ойстър.

Телефонът на Хелън звъни и тя вдига. Бележникът й е отворен до нея.

— И къде точно е Негово кралско величество? — пита и записва някакво име и дата в бележника. — Помолете господин Дрешер да ми изпрати лимоненожълтите смарагдови обеци.

В друг вестник, „Кливланд Хералд-Монитор“, има следната обява:

И отново същият номер, номерът на Ойстър.

През 1890 година, разказва Ойстър, друг умник решил да си играе на Господ. Юджийн Шифелин пуснал шейсет европейски скореца в нюйоркския Сентрал парк. Петдесет години по-късно птиците се били разпространили до Сан Франциско. Днес в Америка има повече от двеста милиона скорци. И всичко това, защото Шифелин искал в Новия свят да има от всички птици, споменати от Шекспир.

По мобилния си Ойстър казва:

— Не, господине, името ви ще се пази в най-строга тайна.

Хелън затваря телефона си, запушва носа и устата си с ръка и мърмори:

— Откъде е тази воня?

Ойстър притиска мобилния до ризата си и отвръща:

— От измрели херинги.

След преустройството на Уеландския канал през 1921 година, за увеличаване на корабопотока покрай Ниагарския водопад, морската минога завладяла всички Големи американски езера. Този паразит смуче кръвта на по-големите риби, на пъстървата и сьомгата, и те умират. Когато хищниците изчезнат, дребните риби се размножават без контрол. Изяждат всичкия планктон, с който се хранят, и измират от глад с милиони.

— Глупави алчни херинги — изсумтява Ойстър. — Не ви ли напомня за друг вид животни?

Продължава с обясненията:

— За да оцелее, видът трябва да се научи сам да контролира числеността си, иначе нещо друго, като болести, глад и война, ще се погрижи за това.

Гласът на Мона звучи приглушено изпод възглавницата:

— Какво им разправяш? Няма да те разберат.

Хелън отваря чантичката си. Изважда лъскава тръбичка. Усилва климатичната инсталация, пръска малко парфюм върху кърпичката си и я притиска до носа си. Пръска и в отворите на климатичната инсталация и пита:

— За утешителната песничка ли става дума?

— Искате да използвате утешителното заклинание за контролиране на числеността? — досещам се аз.

Ойстър се засмива:

— В известен смисъл.

Мона сваля възглавничката и обяснява:

— Става дума за сборника с магии.

— Ако намерим книгата, трябва всички да се възползваме — отбелязва Ойстър, докато набира друг телефонен номер.

Казвам, че трябва да я унищожим.

— След като я прочетем — уточнява Хелън.

По мобилния Ойстър казва:

— Да, ще изчакам. — Обръща се към нас: — Типично. В тази кола сме представителна социална извадка на западното общество.

Според Ойстър „татенцата“ държат цялата власт и не искат нищо да се променя.

Има предвид мен.

Започвам да броя: 1, 2, 3…

Според Ойстър „мамчетата“ имат малко власт, но копнеят за повече.

Има предвид Хелън.

Отброявам: 4, 5, 6…

А младите, завършва той, нямат почти никаква власт, затова отчаяно се стремят към някаква.

Сиреч двамата с Мона.

Отброявам: 7, 8… а Ойстър не млъква.

Тоя тихо-фоб. Тоя плямпо-холик.

Ойстър се подсмихва:

— Всяко поколение иска да е последно. — По телефона казва: — Да, искам да пусна обява. Да, ще изчакам.

Мона отново притиска възглавничката върху лицето си. Червените лиани и змии обвиват пръстите й. Овсигата, изброява Ойстър. Синапът. Кудзу. Шарани. Скорци. Сеитба на месо.

Загледан през прозореца, Ойстър размишлява:

— Чудя се даже дали Адам и Ева не са просто неподдаващи се на дресура кученца, които Господ е изхвърлил.

Спуска стъклото и вонята изпълва купето, смрад на мъртва риба. Ойстър повишава глас, за да надвика вятъра:

— Може би хората са алигаторчета3, които Господ е хвърлил в клозета, защото вече не са му забавни като домашни любимци.