Произход

Епилог

Привечерното слънце сияеше по кулите на „Саграда Фамилия“ и хвърляше широки сенки по Пласа де Гауди, където към входовете на църквата се точеха опашки от туристи.

Робърт Лангдън стоеше сред тях и гледаше как влюбени двойки си правят селфита, туристи снимат клипчета, хлапета слушат музика, всякакви хора наоколо пращат есемеси, чатят, четат новини — и никой не обръща внимание на базиликата.

В снощната си презентация Едмънд заявяваше, че технологиите вече са свели теоретичните „шест ръкостискания“ на човечеството до четири и в момента всеки човек бил свързан с всички останали чрез верига от общи познати, съставена най-много от четирима души.

„Скоро броят им ще е нулев — бе прогнозирал Кърш и беше приветствал наближаващата «сингуларност» — момента, в който изкуственият интелект ще превъзхожда човешкия и двата ще се слеят в едно. — И тогава ние, които живеем сега… ще се превърнем в прачовеци“.

Лангдън не можеше да си представи това бъдеще, но докато гледаше хората наоколо, усещаше, че чудесата на религията все по-трудно ще се конкурират с чудесата на техниката.

Когато най-после влезе в катедралата, с облекчение видя познатия интериор — нямаше нищо общо със снощната призрачна пещера.

Днес „Саграда Фамилия“ беше оживяла.

През витражите струяха ослепително пъстри лъчи — алени, златни, лилави — и възпламеняваха гъстата гора от колони. Като джуджета до наклонените дървовидни стълбове, стотици посетители се взираха нагоре в сияещите сводове и благоговейният им шепот се сливаше в успокоителен фонов шум.

Докато Робърт влизаше навътре в храма, погледът му се плъзгаше от една органична форма на друга и накрая се издигна към напомнящите на клетки структури, които образуваха купола. Според някои този централен свод приличал на сложен организъм, гледан през микроскоп. Сега, виждайки го грейнал от светлина, Лангдън не можеше да не се съгласи.

— Професоре? — извика го познат глас и когато се обърна, Робърт видя припряно приближаващия се отец Жоаким Беня. — Извинявайте — искрено каза дребничкият свещеник. — Просто чух някой да казва, че ви видял да чакате на опашка. Трябваше да ми се обадите!

Лангдън се усмихна.

— Благодаря, но така имах време да се полюбувам на фасадата. А и мислех, че днес ще спите.

— Да спя ли? — засмя се Беня. — Може би утре.

— Атмосферата е съвсем различна от снощи. — Робърт посочи олтара.

— Естествената светлина прави чудеса — отвърна предстоятелят. — Както и присъствието на хора. — Замълча за миг, вперил очи в Лангдън. — Всъщност, щом и без това сте тук, ако не ви затруднява, бих искал да ви покажа нещо в криптата.

Докато следваше отец Жоаким през навалицата, професорът чу шума на строежа някъде горе и това му напомни, че „Саграда Фамилия“ още еволюира.

— Случайно да сте гледали презентацията на Едмънд? — попита той.

Беня се засмя.

— Цели три пъти. Трябва да кажа, че тази нова идея за ентропията, как вселената „искала“ да разпространява енергия, малко ми напомня за Битие. Когато се замисля за Големия взрив и разширяващата се вселена, виждам разцъфтяваща сфера от енергия, която расте ли расте нататък в космическия мрак… и носи светлина там, където по-рано е нямало.

Лангдън се усмихна. Щеше му се Беня да е бил негов свещеник в детството му.

— От Ватикана направили ли са вече официално изявление?

— Подготвят го, обаче май има малко… — отец Жоаким шеговито сви рамене — разногласия. Както знаете, въпросът за произхода на човека открай време е обект на спорове в християнството, особено за фундаменталистите. Ако питате мен, трябва да го разрешим веднъж завинаги.

— И как? — Робърт вдигна вежди.

— Трябва всички да постъпим така, както вече правят много църкви — откровено да признаем, че Адам и Ева не са съществували, че еволюцията е факт и че заради християните, които твърдят противното, всички изглеждаме като глупаци.

Лангдън се закова на място и зяпна стария свещеник.

— О, я стига! — разсмя се отец Жоаким. — Аз не вярвам, че съшият този Бог, който ни е дал интелект и здрав разум…

— … е искал да не ги използваме ли?

Беня се ухили.

— Виждам, че сте запознат с Галилей. Всъщност физиката беше детската ми страст — стигнах до Бог чрез все по-дълбоката си почит към физическата вселена. Това е една от причините „Саграда Фамилия“ да е толкова важна за мен. Тя прилича на храм от бъдещето… пряко свързан с природата.

Робърт също се зачуди дали подобно на Пантеона в Рим тази катедрала няма да е начало на прехода, сграда, стъпила с единия крак в миналото и с другия — в бъдещето, физически мост между една умираща вяра и новата, идеща на нейно място. Ако наистина беше така, тя щеше да е много по-важна, отколкото предполагаха всички.

Отец Жоаким го поведе по същото вито стълбище, по което се бяха спуснали предишната нощ.

„В криптата“.

— За мене е очевидно, че има само един начин християнството да оцелее в настъпващата ера на науката — говореше свещеникът, докато слизаха. — Трябва да престанем да отхвърляме научните открития. Трябва да престанем да отричаме доказаните факти. Трябва да се превърнем в духовен партньор на науката и като използваме огромния си опит — хилядолетна философия, себепознание, медитация, душевни терзания, — да помогнем на човечеството да изгради етична рамка и да се погрижим новите технологии да ни обединят, просветлят и възвисят… а не да ни погубят.

— Напълно съм съгласен с вас — отвърна Лангдън. „Дано само науката приеме вашата помощ“.

Когато слязоха долу, Беня посочи витрината до гроба на Гауди, в която лежеше томът на Едмънд със събраните съчинения на Уилям Блейк.

— Ето за какво исках да ви попитам.

— За книгата на Блейк ли?

— Да. Както знаете, аз обещах на господин Кърш, че ще я експонираме тук. Съгласих се, защото смятах, че той иска да покажем тази илюстрация.

Двамата стигнаха до витрината и впериха погледи в драматичното изображение на измисления от Блейк бог Юризън, който измерваше вселената с пергел.

— Обаче ми направи впечатление, че текстът на съседната страница… е, просто прочетете последния стих.

— „Отишли са си мрачните религии и благата наука се е възцарила“, това ли? — като продължаваше да гледа свещеника, изрецитира Лангдън.

Отец Жоаким се изненада.

— Вие сте знаели?!

Робърт се усмихна.

— Да.

— Е, трябва да призная, че този стих много ме обезпокои. Изразът „мрачните религии“ е изключително смущаващ. Сякаш Блейк твърди, че религиите са мрачни… злобни и някак си зли.

— Това е доста разпространена заблуда — отвърна професорът. — Всъщност Блейк е бил дълбоко духовна личност, морално извисена над сухото тесногръдо християнство на Англия през осемнайсети век. Той е вярвал, че религиите са два вида — мрачните догматични религии, потискащи творческото мислене… и светлите благи религии, насърчаващи самонаблюдението и творчеството.

Беня изглеждаше изненадан.

— Последният стих на Блейк може да се преведе със следните думи — увери го Лангдън. — „Благата наука ще прогони мрачните религии… и ще се възцари просветената вяра“.

Отец Жоаким дълго мълча, после на устните му бавно плъзна кротка усмивка.

— Благодаря, професоре. Вие ме избавихте от една изключително неловка морална дилема.

След като се качиха горе и се сбогуваха, Лангдън поостана в храма, седнал спокойно на една от пейките наред със стотици други посетители, всички наблюдаващи как пъстрите лъчи на залязващото слънце пълзят по високите колони.

Размишляваше за всички религии на света, за общия им произход, за най-древните богове на слънцето, луната, морето и вятъра.

„Природата някога е била в центъра.

За всички нас“.

Разбира се, това единство беше изчезнало много отдавна, разцепено на безброй различни религии, всяка обявяваща се за единствената Истина.

Докато седеше в този изключителен храм обаче Лангдън беше заобиколен от хора с всякаква вяра, цвят, език и култура и всички се взираха нагоре с еднаква възхита… всички се любуваха на най-простото чудо.

„Слънчевата светлина върху камъка“.

Пред очите на Робърт се заредиха различни образи — Стоунхендж, Големите пирамиди, пещерите Аянта, Абу Симбел, Чичен Ица — святи места по цялото земно кълбо, където някога се бяха събирали древните, за да наблюдават една и съща гледка.

В този миг Лангдън усети едва доловим трус в земята под краката си, сякаш настъпваше повратен момент… сякаш религиозната мисъл достигаше най-далечната точка от орбитата си, поемаше обратно и уморена от дългото си пътуване най-после се завръщаше у дома.