Произход

92.

Амбра Видал седеше като хипнотизирана и си представяше милионите хора по цялото земно кълбо, които в момента също като нея унесено гледаха презентацията на Едмънд.

— Е, каква съставка пропусках? — попита Кърш. — Защо от моя първичен бульон не се раждаше живот? Нямах представа. И затова постъпих като всеки добър учен. Попитах човек, който е по-компетентен от мен!

Появи се очилата жена: доктор Констанс Джерард, биохимичка от университета „Станфорд“.

— Как можем да създадем живот ли? — засмя се тя и поклати глава. — Ами, не можем! Тъкмо това е проблемът. Когато се стигне до процеса на създаване, до прекрачването на онзи праг, където неодушевените химически вещества образуват живи организми, цялата ни наука отива на кино. В химията няма механизъм, който да обясни какво се случва. Дори самата идея, че клетките се организират във форми на живот, като че ли влиза в пряко противоречие със закона за ентропията!

— Ентропията — повтори Едмънд, който сега се появи на красив плаж. — „Ентропия“ е просто сложен начин да кажем, че нещата се разпадат. Науката твърди, че „една организирана система неизбежно се разваля“. — Той щракна с пръсти и в краката му изникна разкошен пясъчен замък. — Току-що организирах милиони песъчинки в замък. Да видим какво ще каже за това вселената. — След секунди в брега се разби вълна, която отнесе замъка. — Хопа, вселената откри моите организирани песъчинки и ги дезорганизира, като ги разнесе по плажа. Това е ентропия в действие. Разбиващите се в брега вълни никога не носят пясък във формата на замък. Ентропията разгражда структурата. Във вселената никога не възникват спонтанни пясъчни замъци, а само изчезват.

Кърш пак щракна с пръсти и се пренесе в елегантна кухня.

— Когато си стопляте кафето, вие насочвате топлинна енергия към чаша — каза той, като извади димяща чаша от микровълнова фурна. — Ако оставите тази чаша на кухненския плот за един час, топлината се разнася в стаята и се разпространява равномерно като песъчинки по плаж. Отново ентропия. И процесът е необратим. Колкото и да чакате, вселената никога няма сама да ви стопли кафето. — Футуристът се усмихна. — Няма да ви направи здрави счупените яйца, нито ще ви построи пак разрушения пясъчен замък.

Амбра си спомни, че веднъж беше видяла инсталация, наречена „Ентропия“ — редица стари циментови тухли, всяка по-разтрошена от предишната, постепенно превръщащи се в купчина отломки.

Отново се появи доктор Джерард, очилатата биохимичка.

— Живеем в ентропична вселена, свят, чиито физически закони не организират, а разбъркват нещата на случаен принцип. Така че въпросът е следният: как могат неодушевени химически вещества магически да се организират в сложни форми на живот? Никога не съм била набожна, но признавам, че съществуването на живота е единствената научна загадка, която ме кара да се замислям за идеята за Творец.

Тя изчезна, заменена от Едмънд, който клатеше глава.

— Потискам се, когато интелигентни хора използват думата „Творец“… — Той добродушно сви рамене. — Правят го, понеже науката просто няма добро обяснение за възникването на живота, знам. Повярвайте ми обаче — ако търсите някаква невидима сила, която поражда ред в хаотичната вселена, има много по-прости отговори от Бог.

Кърш протегна напред картонена чиния, в която имаше пръснати железни стружки. После извади голям магнит и го постави под чинията. Стружките мигновено подскочиха в организирана дъга и се ориентираха идеално една спрямо друга.

— Току-що една невидима сила организира тези стружки. Бог ли беше? Не — беше електромагнетизмът.

Едмънд се пренесе край голям батут. Върху опънатата му повърхност бяха пръснати стотици топчета.

— Безразборно множество топчета — каза футуристът. — Но ако направя ей така… — Той повдигна топка за боулинг върху ръба на батута и я претърколи по еластичната материя. Нейната тежест образува дълбока вдлъбнатина и пръснатите топчета незабавно се стрелнаха натам и образуваха кръг около топката. — Организиращата ръка Божия ли беше? — Кърш замълча за миг. — Пак не — просто гравитацията.

Камерата го показа в близък план.

— Оказва се, че животът не е единственият пример за това как вселената внася ред. Неодушевени молекули постоянно се организират в сложни структури.

На екрана се появи колаж — торнадо, снежинка, неравно речно дъно, кварцов кристал, пръстените на Сатурн.

— Както виждате, понякога вселената все пак организира материята — което май е точно обратното на ентропията. — Едмънд въздъхна. — Е, кое от двете? Реда ли предпочита вселената? Или хаоса?

Камерата пак показа Едмънд, който вървеше по алеята към прочутата Куполна сграда в Масачузетския технически институт.

— Според повечето физици отговорът е „хаоса“. Ентропията наистина господства над всичко и вселената постоянно се разпада към безредие. Доста потискаща мисъл. — Той спря и усмихнато се обърна към обектива. — Днес обаче отивам на среща с един блестящ млад физик, който смята, че има една уловка… и тя може би крие ключа към това как е възникнал животът.

„Джереми Ингланд ли?“

Лангдън се сепна, като се за името на физика, за когото говореше Едмънд. Трийсетинагодишният професор в МТИ в момента се радваше на изключителна популярност в бостънските академични среди, след като беше постигнал огромни успехи в новата област квантова биология.

Джереми Ингланд и Робърт Лангдън случайно бяха започнали следването си в едно и също учебно заведение, академията „Филипс Ексетър“, и Робърт за пръв път беше научил за младия физик от статия в списанието на възпитаниците на академията, озаглавена „Дисипативно насочена адаптивна организация“. Въпреки че прочете материала по диагонал и не разбра почти нищо, си спомняше любопитната подробност, че Ингланд бил както блестящ физик, така и силно религиозен човек — ортодоксален евреин.

Вече почваше да се досеща защо Едмънд проявява такъв интерес към проучванията на Ингланд.

На екрана се появи друг мъж, представен като Алекзандър Гросбърг, физик от Нюйоркския университет, който каза:

— Надяваме се, че Джереми Ингланд е открил физическия принцип, който стои зад възникването и еволюцията на живота.

Щом чу тези думи, Робърт се поизправи на дивана, Амбра също.

Камерата показа ново лице.

— Ако Ингланд успее да докаже теорията си, името му завинаги ще остане в историята — заяви носителят на наградата „Пулицър“ историкът Едуард Дж. Ларсън. — Той може да е новият Дарвин.

„Боже мой!“ Лангдън знаеше, че Джереми Ингланд е развълнувал морето на науката, но това по-скоро му звучеше като цунами.

Карл Франк, физик от университета „Корнел“, прибави:

— На всеки трийсетина години преживяваме такива гигантски скокове… и сега може би се случва тъкмо това.

Бързо се заредиха заглавия в пресата:

Списъкът продължаваше, появиха се и откъси от публикации в големи научни списания, които по същество твърдяха едно и също: ако Джереми Ингланд успее да докаже новата си теория, последиците ще са потресаващи — не само за науката, но и за религията.

Лангдън прочете последното заглавие на стенния екран — от електронното списание „Салон“, 3 януари 2015 година.

На екрана отново се появи Едмънд — крачеше решително по коридора на университетска лаборатория.

— Какъв пък е този гигантски скок, който толкова плаши креационистите?

Широко усмихнат, той спря пред една врата.

— Да влезем и да попитаме самия Ингланд.