Произход

53.

Амбра Видал стоеше на меката светлина в мансардата и плъзгаше поглед по редиците томове, покриващи стените в библиотеката на Едмънд.

„Книгите са повече, отколкото бяха при последното ми идване тук“.

Кърш беше превърнал един широк участък от виещия се коридор в изумителна библиотека с лавици, вградени между вертикалните носещи колони на сводовете на Гауди.

„Като че ли е имал намерение завинаги да живее тук“.

Вперила очи в плътно запълнените рафтове, Амбра осъзна, че търсенето на любимия стих на Едмънд ще им отнеме наистина много време. Обикаляше и четеше гръбчетата на книгите, но не виждаше нищо друго освен научни изследвания за произхода на вселената, съзнанието и изкуствения интелект:

ГОЛЯМАТА КАРТИНА

СИЛИТЕ НА ПРИРОААТА

ПРОИЗХОА НА СЪЗНАНИЕТО

БИОЛОГИЯ НА ВЯРАТА

ИНТЕЛИГЕНТНИ АЛГОРИТМИ

НАШЕТО ПОСЛЕАНО ИЗОБРЕТЕНИЕ

Стигна до края на едно от запълнените с лавици пространства и заобиколи, за да продължи със следващото. Тук също имаше колекция от книги на различна научна тематика: термодинамика, химия, психология.

„Изобщо няма поезия“.

Забелязала, че от известно време Уинстън се е умълчал, тя извади джиесема на Кърш.

— Уинстън? Още ли сме във връзка?

— Тук съм — прозвуча гласът с британски акцент.

— Едмънд наистина ли е чел всички тези книги в библиотеката му?

— Да, така ми се струва — отвърна компютърът. — Той беше ненаситен потребител на текстове и наричаше тази библиотека „трофейна зала на знанието“.

— Някъде тук случайно да има поезия?

— Единствените конкретни заглавия, за които ми е известно, са научни публикации, които Едмънд ме молеше да чета в електронен формат, за да можем да обсъждаме съдържанието им — упражнение, което по-скоро имаше за цел моето образование, отколкото неговото. За съжаление не разполагам с каталог на цялата библиотека, така че няма друг начин да намерите онова, което търсите, освен да прегледате книгите една по една.

— Ясно.

— Докато търсите, има нещо, което, струва ми се, ще представлява интерес за вас — гореща новина от Мадрид за вашия годеник, принц Хулиан.

— Какво става? — Евентуалното участие на Хулиан в убийството на Кърш продължаваше да я измъчва. „Няма доказателства — напомни си тя. — Нищо не потвърждава, че Хулиан е замесен в добавянето на името на Авила в списъка на гостите“.

— Току-що съобщиха, че пред кралския дворец започва демонстрация — осведоми я Уинстън. — Уликите все още предполагат, че покушението срещу Едмънд тайно е организирано от епископ Валдеспино, сигурно с помощта на някого от двореца, може би дори на самия принц. Събират се много почитатели на Кърш. Погледнете.

На дисплея на смартфона се появиха кадри с гневни демонстранти пред портала на двореца. Един от тях носеше лозунг на английски: „ПИЛАТ ПОНТИЙСКИ Е УБИЛ ВАШИЯ ПРОРОК — А ВИЕ УБИХТЕ НАШИЯ!“

Други развяваха спални чаршафи, на които със спрей беше написана една дума — APOSTASÍA, придружена от символ, който в момента масово се появяваше по мадридските тротоари.

„Apostasía“ означаваше на испански „измяна“ — напоследък популярен боен вик на либералната младеж в Испания. „Долу Църквата!“

— Хулиан направил ли е вече изявление? — попита Амбра.

— Това е един от проблемите — отвърна Уинстън. — Ни вест, ни кост нито от Хулиан, нито от епископа и когото и да е друг от двореца. Това упорито мълчание поражда подозрение у всички. Любителите на конспиративни теории са се развихрили и националната преса вече започва да пита къде сте вие и защо също не давате изявление за събитията.

— Аз ли?! — Амбра се ужаси от самата мисъл за това.

— Вие сте свидетелка на убийството. Вие сте бъдещата кралица и голямата любов на принц Хулиан. Обществеността иска да ви чуе да казвате, че сте убедена в невинността на престолонаследника.

Инстинктът ѝ подсказваше, че Хулиан не може да е знаел за готвеното покушение срещу Едмънд. Когато си спомняше за периода им на ухажване, тя виждаше един нежен и искрен мъж — да, наивен и романтично импулсивен, но в никакъв случай убиец.

— Подобни въпроси се поставят и за професор Лангдън — продължи компютърът. — Медиите питат защо професорът е изчезнал без коментар, особено след като е изиграл такава роля в презентацията на Едмънд. Няколко блога за конспиративни теории предполагат, че изчезването му може всъщност да е свързано с неговото участие в убийството на Кърш.

— Но това е безумно!

— Темата набира инерция. Тази теория се основава на факта, че Лангдън е издирвал Светия Граал и Исусовия род. Салическите потомци на Христос явно имат исторически връзки с карлисткото движение и татуировката на убиеца…

— Стига — прекъсна го Амбра. — Това е пълен абсурд.

— Други пък предполагат, че Лангдън е изчезнал, защото тази вечер самият той се е превърнал в мишена. Всички са станали самозвани детективи. В момента голяма част от света съвместно умува какви загадки е разкрил Едмънд… и кой е искал да му запуши устата.

Вниманието на Амбра беше привлечено от стъпките на Робърт, които енергично се приближаваха по виещия се коридор. Тя се завъртя точно в мига, в който професорът се появи иззад ъгъла.

— Амбра? — напрегнато извика той. — Знаеш ли, че Едмънд е бил тежко болен?

— Болен ли? — сепна се тя. — Не.

Лангдън ѝ разказа на какво се е натъкнал в банята.

Тази новина я порази.

„Рак на панкреаса? Затова ли Едмънд беше толкова блед и слаб?“

Не можеше да повярва, че Кърш не ѝ е казал нищо за болестта си. Сега разбираше маниакалния му работохолизъм през последните няколко месеца. „Едмънд е знаел, че времето му изтича“.

— Уинстън? — попита тя. — Ти знаеше ли за заболяването на Едмънд?

— Да — без колебание потвърди компютърът. — Пазеше го в пълна тайна. Когато научи преди двайсет и два месеца, той веднага промени начина си на хранене и започна да работи много по-интензивно. Пренесе се в тази мансарда, където дишаше филтриран въздух и имаше защита от ултравиолетова радиация. Трябваше да стои на тъмно колкото може повече, защото от лекарствата имаше чувствителност към светлина. Лекарите му даваха доста по-малко време. Наскоро обаче започна да се предава. Анализирах състоянието му въз основа на емпиричния материал, който събрах от световните база данни за рака на панкреаса, и изчислих, че му остават да живее девет дни.

„Девет дни — изуми се Амбра. Обзеха я угризения, че беше взимала на подбив веганската му диета и прекомерната му работа. — Той е бил болен, водел е жестока надпревара, за да подготви последния си миг слава преди времето му да изтече“. Тази тъжна констатация само още повече затвърди решимостта ѝ да намери стихотворението и да завърши започнатото от Едмънд.

— Още не съм попаднала на книги с поезия — каза тя на Лангдън. — Досега всички са само научни.

— Струва ми се, че стихотворението, което търсим, е от Фридрих Ницше. — Професорът ѝ разказа за цитата над леглото на Кърш. — Този цитат не е от петдесет и една букви, но определено показва, че Едмънд е бил почитател на германския философ.

— Уинстън, можеш ли да провериш в събраните стихотворения на Ницше за стихове, които се състоят точно от петдесет и една букви? — попита Амбра.

— Разбира се — отвърна компютърът. — В немските оригинали или в преводите на английски?

Тя се поколеба.

— Започни с английските преводи — вместо нея отговори Лангдън. — Едмънд е използвал стиха като парола, а на клавиатурата на телефона му не е толкова лесно да въведеш немски умлаут или есцет.

Амбра кимна. „Има логика“.

— Готов съм — почти мигновено обяви Уинстън. — Открих почти триста преведени стихотворения, в които има сто деветдесет и два стиха от по петдесет и една букви.

Робърт въздъхна.

— Толкова много?!

— Уинстън — включи се Амбра. — Според Едмънд любимият му стих бил пророчество… предвиждане за бъдещето… което вече се сбъдвало. Попадна ли ти нещо, което отговаря на това описание?

— Съжалявам — отвърна компютърът. — Не виждам нищо, което да е свързано с пророчество. От чисто езикова гледна точка, всички въпросни стихове са части от строфи и представляват откъслечни мисли. Да ви ги покажа ли?

— Прекалено са много — реши Лангдън. — Трябва да потърсим самата книга с надеждата, че Едмънд по някакъв начин е отбелязал любимия си стих.

— Тогава ви съветвам да побързате — каза Уинстън. — Изглежда, че вашето присъствие тук вече не е тайна.

— Какво искаш да кажеш? — учуди се професорът.

— По местните новини съобщават, че на барселонското летище „Ел Прат“ току-що е кацнал военен самолет, от който са слезли двама агенти от Гуардия Реал.

Епископ Валдеспино изпитваше облекчение, че бяха успели да избягат от двореца преди вратата окончателно да се затръшне. Свит до принц Хулиан на задната седалка на мъничкия опел, който пътуваше из покрайнините на Мадрид, той се надяваше, че отчаяните задкулисни мерки, които взимат в момента, ще му помогнат да си възвърне контрола над тазвечерните събития, поели в толкова неочаквана посока.

— Ла Касита дел Принсипе — беше наредил Валдеспино на дякона, докато младежът потегляше от двореца.

Вилата на принца се намираше в уединен район на четирийсет минути от Мадрид. Имението служеше за лична резиденция на испанския престолонаследник още от средата на XVIII век — спокойно място, където момчетата можеха да си бъдат просто момчета преди да се нагърбят със сериозната работа, каквато представляваше управлението на една страна. Епископът беше уверил Хулиан, че тази вечер е много по-безопасно да се оттегли във вилата, отколкото да остане в двореца.

„Само че аз не го водя във вилата“ — помисли си Валдеспино и хвърли поглед към принца, който гледаше през прозореца, очевидно потънал в дълбок размисъл.

Епископът се зачуди дали Хулиан наистина е толкова наивен, колкото изглежда, или също като баща си е овладял изкуството да показва пред света само онази своя страна, която иска да видят хората.