Произход

88.

„По-малко от четири минути“ — помисли си Лангдън, отпусна се на офис стола на Едмънд и впери поглед в трите грамадни екрана, все още показващи картината от охранителните камери със струпалите се на входа полицаи.

— Сигурен ли си, че не могат да влязат? — Амбра нервно пристъпваше от крак на крак зад Робърт.

— Доверете ми се — отвърна Уинстън. — Едмънд имаше извънредно сериозно отношение към сигурността.

— А ако изключат електричеството в сградата? — попита професорът.

— Имаме самостоятелен енергиен източник — спокойно отговори компютърът. — С двойно подсигуряване. Вече никой не може да ни попречи. Уверявам ви.

Лангдън въздъхна. „Досега Уинстън винаги се оказваше прав… И през цялото време ни подкрепяше“.

Седнал в средата на подковообразното бюро, той насочи вниманието си към необичайната клавиатура пред себе си. Тя имаше поне два пъти повече от обикновения брой клавиши — традиционните букви и цифри бяха допълнени с множество неизвестни му символи — и беше разцепена в средата, така че двете половини бяха разположени под ергономичен ъгъл една спрямо друга.

— Имам нужда от помощ — призна Робърт, вторачен в озадачаващите клавиши.

— Не е тази клавиатура — информира го Уинстън. — Това е базовата станция на Е-Уейв. Както споменах, Едмънд пазеше презентацията си в тайна от всички, включително от мен. Тя се стартира от друга машина. Преместете се надясно. В самия край.

Лангдън погледна надясно, където по цялата дължина на бюрото бяха наредени шест отделни компютъра. Когато плъзна стола си натам, с изненада установи, че първите няколко машини са доста стари. Странно, колкото по-нататък продължаваше, толкова по-остарели изглеждаха.

„Нещо не е наред — помисли си професорът, когато стигна до един солиден бежов Ай Би Ем, работещ под DOS. — Това тук трябва да е на няколко десетки години“.

— Какви са тези компютри, Уинстън?

— Компютрите от детството на Едмънд. Пазеше ги, за да му напомнят откъде е тръгнал. Понякога в особено тежки дни ги включваше и пускаше стари програми — и така се връщаше към почудата, която е изпитвал като момче, когато е откривал програмирането.

— Страхотна идея — усмихна се Робърт.

— Също като вашия часовник с Мики Маус.

Лангдън сепнато вдигна ръка, дръпна ръкава си и погледна стария часовник, който носеше от малък. Изненадваше се, че Уинстън знае за това, макар наскоро да беше обяснил на Едмънд, че го пази, за да му помага да остане млад по душа.

— Като оставим настрана представата ти за мода, Робърт, може ли вече да въведем паролата? — подкани го Амбра. — Даже мишката ти маха с ръка, за да привлече вниманието ти.

И естествено, облечената в ръкавица ръка на Мики беше вдигната високо над главата му и показалецът му сочеше почти право нагоре. „Още три минути“.

Професорът бързо се премести нататък и Амбра застана до него пред последния компютър — грозновата хоризонтална бежова кутия със слот за дискети, телефонен модем със скорост 1200 бода и заоблен дванайсетинчов монитор с изпъкнал екран.

— Танди TRS-80 — каза Уинстън. — Първият компютър на Едмънд. Купил го на старо и се научил на Бейсик, когато бил осемгодишен.

Лангдън с радост видя, че макар и истинско изкопаемо, компютърът вече е включен и чака. На мъждукащия черно-бял екран имаше обещаващо съобщение, изписано с назъбен растерен шрифт.

След думата „парола“ мигаше черен курсор.

— Това ли е? — попита той. Някак си му се струваше прекалено просто. — Тук ли да я въведа?

— Да — потвърди Уинстън. — Щом въведете паролата, машината ще прати автентикация до заключената част от главния компютър, където е презентацията на Едмънд. Тогава аз ще получа достъп до нея, ще я пусна точно в три часа и ще насоча информацията към всички основни канали на разпространение.

Лангдън повече или по-малко разбра обяснението му и все пак, докато зяпаше тромавия компютър и стария телефонен модем, продължаваше да се чуди.

— Не ми е ясно защо след цялото това грижливо планиране тази вечер Едмънд изобщо е доверил презентацията си на телефонна връзка с някакъв праисторически модем.

— Едмънд просто си беше Едмънд, бих казал — отвърна Уинстън. — Както знаете, той ужасно си падаше по драматичност, символика и история и предполагам, че му е доставило огромна радост да включи първия си компютър и да стартира от него най-голямото дело на живота си.

„Той е прав“ — помисли си Робърт, осъзнал, че приятелят му вероятно е виждал нещата точно така.

— А и Едмънд сигурно се е подсигурил, но така или иначе, има логика в това да използваш архаичен компютър, за да „щракнеш ключа“. Простите задачи изискват прости средства. А от гледна точка на сигурността, използването на бавен процесор ще забави невероятно много един евентуален опит за директно хакване на системата.

— Робърт? — подкани го Амбра и окуражително го стисна за рамото.

— Да, извинявай, всичко е готово. — Лангдън придърпа клавиатурата към себе си и плътно навитият ѝ кабел се изпъна като спираловиден шнур на стар телефон. Той постави пръсти върху пластмасовите клавиши и си представи ръкописния стих, който бяха открили в криптата на „Саграда Фамилия“.

„Отишли са си мрачните религии & благата наука се е възцарила“.

Величественият финал на епичната поема „Четирите зои“ от Уилям Блейк изглеждаше най-подходящият ключ за последното научно откритие на Едмънд — което по собствените му думи щеше да промени всичко.

Робърт дълбоко си пое дъх и грижливо въведе буквите без интервали, като замени амперсанда с лигатурата „et“.

Когато свърши, вдигна поглед към екрана.

Той преброи точките — петдесет и една.

„Идеално. Е, да опитаме“.

Погледна Амбра, която му кимна. Той протегна ръка и натисна ентър.

Компютърът мигновено издаде глухо жужене.

Сърцето му се разтуптя бясно.

— Амбра… въведох я вярно! Сигурен съм! — Робърт се завъртя на стола си и вдигна глава към нея, като очакваше да види уплашеното ѝ лице.

Само че Амбра Видал го гледаше с весела усмивка. После поклати глава и се засмя.

— Професоре — каза и посочи клавиатурата. — Натиснат е клавишът „главни букви“.

В този момент принц Хулиан стоеше като хипнотизиран в подземната базилика и се опитваше да осмисли озадачаващата гледка пред себе си. Баща му, кралят на Испания, седеше неподвижно на инвалидна количка в най-отдалечената и уединена част на църквата.

Престолонаследникът ужасено се втурна към него.

— Татко?

Когато синът му се приближи, кралят бавно вдигна клепачи — явно беше задрямал — и се усмихна спокойно.

— Благодаря, че дойде, сине.

Хулиан приклекна пред него, облекчен, че баща му е жив, но и разтревожен от рязкото влошаване на състоянието му само за няколко дни.

— Добре ли си, татко?

Кралят сви рамене и отвърна с изненадващо чувство за хумор:

— Доколкото може да се очаква. А ти? Днес имаше доста… преживявания.

Принцът не знаеше какво да му отговори.

— Какво правиш тук?

— Ами, омръзна ми в болницата и реших да подишам чист въздух.

— Добре, но… точно тук ли? — Хулиан знаеше, че баща му винаги е мразил символичната връзка на тази църква с гоненията и нетърпимостта.

— Ваше величество! — извика Валдеспино, който припряно заобиколи олтара и задъхан се присъедини към тях. — Какво става, за бога?!

Кралят се усмихна на стария си приятел.

— Добре дошъл, Антонио.

„Антонио ли?“ Принц Хулиан никога не беше чувал баща си да се обръща към епископа на малко име. Публично винаги го наричаше „ваше преосвещенство“.

Тази необичайна фамилиарност явно потресе Валдеспино.

— Добре… заварил — изпелтечи той. — Как си?

— Просто чудесно — с широка усмивка отговори кралят. — Защото с мен са хората, на които имам най-голямо доверие.

Епископът стрелна Хулиан с тревожен поглед и отново се обърна към краля.

— Ваше величество, водя ви вашия син, както пожелахте. Да ви оставя ли насаме?

— Не, Антонио — спря го монархът. — Искам да се изповядам. И имам нужда от своя свещеник.

Валдеспино поклати глава.

— Вашият син едва ли очаква да му обясните днешното си поведение. Сигурен съм, че…

— Днешното си поведение ли? — засмя се кралят. — Не, Антонио, ще изповядам тайната, която пазих от Хулиан през целия му живот.