Произход

64.

Епископ Валдеспино отново погледна крадешком Хулиан, който продължаваше безизразно да гледа през прозореца на носещия се по шосе М-505 опел.

„За какво си мисли?“ — чудеше се Валдеспино.

Престолонаследникът мълчеше от близо половин час и почти не помръдваше — само от време на време инстинктивно посягаше към джоба си за джиесема, но после се сещаше, че го е заключил в стенния си сейф.

„Трябва да го държа в неведение още мъничко“ — помисли си епископът.

Дяконът от катедралата все още шофираше към Касита дел Принсипе, но скоро щеше да се наложи Валдеспино да му каже, че всъщност не отиват във вилата на принца.

Изведнъж Хулиан се извърна от прозореца и потупа дякона по ръката.

— Бихте ли включили радиото? Искам да чуя новините.

Преди младежът да изпълни желанието му, епископът се наведе напред и твърдо постави ръка на рамото му.

— Хайде да поседим на тишина.

Престолонаследникът се завъртя към него, очевидно недоволен, че му противоречат.

— Съжалявам — веднага заговори Валдеспино, усетил растящото недоверие в погледа на принца. — Късно е. Всички тези брътвежи… По-добре да се отдадем на размишление.

— Аз вече поразмишлявах — сопна се Хулиан. — И ми се ще да знам какво става в страната ми. Тази вечер напълно се изолирахме и почвам да се питам дали постъпихме правилно.

— Правилно постъпихме — увери го епископът. — И съм ви признателен за доверието, което ми оказахте, принце. — Вдигна ръката си от рамото на дякона и посочи радиото. — Пуснете новините. Може би Радио Мария Еспаня? — Надяваше се, че по католическата радиостанция ще коментират днешните смущаващи събития по-умерено и тактично от повечето други медии.

По евтините тонколони в колата се разнесе гласът на водещия, който обсъждаше презентацията и убийството на Едмънд Кърш. „Тази вечер по всички радиостанции в света говорят за това. Дано само не споменат моето име“.

За щастие в момента темата, изглежда, бяха опасностите от антирелигиозното послание на Кърш, особено поради неговото влияние върху испанската младеж. Като пример в предаването пуснаха запис на лекция, неотдавна изнесена от футуриста в Барселонския университет.

— Мнозина от нас се боят да се нарекат атеисти — спокойно говореше пред студентската публика Кърш. — И все пак атеизмът не е нито философия, нито мироглед. Атеизмът просто е признаване на очевидното.

Неколцина студенти изръкопляскаха.

— Всъщност изобщо не би трябвало да съществува понятие „атеист“ — продължи известният изобретател. — Човек няма нужда да се обявява за „неастролог“ или „неалхимик“. Ние нямаме думи за хора, които се съмняват, че Елвис е жив или че извънземни прекосяват галактиката само за да мъчат нашия добитък. Атеизмът не е нищо повече от междуметията, които разумните хора издават в отговор на необосновани религиозни вярвания.

Още повече студенти одобрително зааплодираха.

— Между другото, тази дефиниция не е моя — продължи Кърш. — А на невроучения Сам Харис. И ако вече не сте го направили, непременно прочетете неговата книга „Писмо до една християнска нация“.

Валдеспино се намръщи. Спомняше си вълнението, предизвикано от книгата на Харис „Carta a una Nación Cristiana“, която намери силен отзвук в Испания, макар и написана за американци.

— Моля да вдигнат ръце онези от вас, които вярват в някой от следните древни богове. Аполон? Зевс? Вулкан? — Замълча за миг, после се засмя. — Никой ли? Добре, значи явно всички сте атеисти по отношение на тези божества. — Кърш направи нова пауза. — Аз просто отивам един бог по-нататък.

Аудиторията избухна в овации.

— Не твърдя, че със сигурност знам, че няма Бог, приятели. Искам само да кажа, че ако зад вселената наистина има божествена сила, тя истерично се киска на религиите, които сме създали в опит да я дефинираме.

Всички се засмяха.

Валдеспино вече се радваше, че принцът бе поискал да слуша радио. „Хулиан трябва да чуе това“. Дяволският чар на Кърш нагледно доказваше, че Христовите врагове не стоят със скръстени ръце, а активно се опитват да откъснат душите от Бог.

— Аз съм американец и се смятам за невероятен щастливец, че съм се родил в една от най-високоразвитите в технологично отношение и най-прогресивни в интелектуално отношение страни на света — продължи футуристът. — И затова намирам за силно обезпокоителни резултатите от едно неотдавнашно статистическо проучване, според което половината от моите сънародници вярват, че Адам и Ева наистина са съществували — че някакъв всемогъщ Бог е създал две напълно оформени човешки същества, които сами заселили цялата планета и дали начало на различните раси, без да се проявят типичните проблеми на близкородственото размножаване.

Пак смях.

— Пастор Питър Ларуфа от Кентъки публично заяви: „Ако някъде в Библията прочета, че две плюс две е равно на пет, ще повярвам и ще го приема за истина“.

Отново смях.

— Да, лесно е да реагираме със смях, но ви уверявам, че тези убеждения по-скоро са страшни, отколкото смешни. Много от хората, които ги изповядват, са интелигентни и образовани професионалисти — лекари, адвокати, учители, а в някои случаи и личности, стремящи се към най-високите постове в страната. Веднъж чух американския конгресмен Пол Браун да казва: „Еволюцията и Големият взрив са пъклени лъжи. Аз вярвам, че Земята е на около девет хиляди години и е сътворена за шест дни“. — Кърш направи пауза. — Още по-смущаващ е фактът, че господин Браун е член на конгресната Комисия за наука, космически изследвания и технологии и на въпроса за съществуването на вкаменелости от милиони години той отговаря по следния начин: „Фосилите са поставени тук от Бог, за да изпита нашата вяра“.

Гласът на футуриста изведнъж стана тих и сериозен.

— Да се отнасяме снизходително към невежеството означава да го поощряваме. Да не правим нищо, когато нашите ръководители говорят абсурди, е престъпно самодоволство. Както и да допускаме нашите училища и църкви да учат децата ни на откровени неистини. Настъпил е моментът за действие. Докато не избавим човечеството от суеверието, няма да можем да се възползваме от всичко, на което е способен нашият разум. — Той замълча за миг и в аудиторията се възцари тишина. — Аз обичам човечеството. Вярвам, че нашият разум и нашият вид имат безгранични възможности. Вярвам, че сме в навечерието на нова, просветена епоха, на свят, в който религията най-после си е отишла… и тържествува науката.

Публиката избухна в неистови аплодисменти.

— За бога! — изсумтя Валдеспино и отвратено поклати глава. — Изключете го.

Дяконът се подчини и тримата продължиха в мълчание.

На петдесетина километра оттам Моника Мартин стоеше срещу задъхания Суреш Бала, който току-що беше дотичал при нея. Той ѝ подаде един джиесем.

— Дълга история, но трябва да прочетеш този есемес, получен от епископ Валдеспино.

— Чакай малко. — Мартин едва не изпусна телефона. — Това джиесемът на епископа ли е?! Как си успял да…

— Не питай. Просто прочети есемеса.

Обезпокоена, пиарката впери очи в дисплея. След секунди пребледня.

— Господи боже, епископ Валдеспино е…

— Опасен — довърши изречението Суреш.

— Но… не е възможно! От кого е есемесът?!

— Скрит номер — отвърна той. — Опитвам се да идентифицирам подателя.

— И защо Валдеспино не е изтрил съобщението?

— Нямам представа — призна Суреш. — От небрежност? Или от арогантност? Ще се опитам да възстановя всички други есемеси и да открия с кого си е разменял съобщения, но исках да те осведомя веднага. Ще се наложи да направиш изявление за това.

— В никакъв случай! — отсече Мартин. — Дворецът няма да разгласи такава информация!

— Хубаво, обаче съвсем скоро ще го направи някой друг. — Той бързо ѝ обясни, че причината да провери телефона на Валдеспино е било полученото по имейла предупреждение от monte@iglesia.org, информатора на КонспирасиНет, и ако този човек продължи да действа по същия начин, есемесът на епископа няма да остане в тайна задълго.

Пиарката затвори очи и се опита да си представи реакцията на света към неопровержимото доказателство, че един католически епископ, изключително близък с краля на Испания, е пряко замесен в днешното вероломно убийство.

— Суреш — прошепна тя и бавно вдигна клепачи. — Трябва да откриеш кой е този „Монте“. Ще ми направиш ли тази услуга?

— Ще опитам. — Отговорът му не прозвуча много оптимистично.

— Благодаря. — Мартин му върна джиесема на епископа и припряно тръгна към вратата. — И ми прати скрийншот на есемеса!

— Къде отиваш? — извика след нея Суреш.

Моника Мартин не отговори.