Произход

35.

Увита във фрака на Робърт Лангдън, Амбра Видал стоеше сама в каютата на речното такси. Преди минути, когато американецът я бе попитал защо се е съгласила да се омъжи за човек, когото едва познава, му беше отговорила искрено.

„Нямах избор“.

Тази вечер нямаше сили да мисли за годежа си с Хулиан, не и след всичко, което се беше случило.

„Попаднах в капан.

И още съм в него“.

Загледана в отражението си в мръсния прозорец, Амбра изпитваше непреодолима самота. Самосъжалението не ѝ беше присъщо, ала в момента се чувстваше ужасно уязвима и ѝ се струваше, че течението неудържимо я носи в неизвестна посока. „Сгодена съм за човек, който някак си е замесен в жестоко убийство“.

Принцът беше подписал смъртната присъда на Едмънд само с едно телефонно обаждане час преди началото на презентацията. Амбра правеше последни приготовления преди пристигането на гостите, когато при нея дотича млада музейна служителка, развълнувано размахала лист хартия.

— Señora Vidal! Mensaje para usted! — „Имате съобщение!“

Замаяното момиче задъхано обясни, че на рецепцията току-що се получило важно обаждане.

— Телефонният дисплей показваше, че е от кралския дворец в Мадрид, затова отговорих, естествено! И беше човек, който се обаждаше от офиса на принц Хулиан!

— Позвънили са на рецепцията, така ли? — попита Амбра. — След като имат мобилния ми номер?!

— Асистентът на принца каза, че ви звънили на джиесема, обаче не успели да се свържат — обясни момичето.

Амбра провери телефона си. „Странно. Няма пропуснати обаждания“. После се сети, че техниците преди малко бяха проверявали музейната система за блокиране на мобилното покритие и асистентът на Хулиан вероятно е звънял точно по това време.

— Днес с принца се свързал негов много важен приятел от Билбао, който искал да присъства на събитието в музея. — Служителката ѝ подаде листа. — Надявал се, че ще можете да добавите името му в списъка на гостите.

Амбра погледна листа.

„Адмирал от резерва?“

— Човекът остави номер и каза да се обадите, ако искате да го обсъдите, но принц Хулиан влизал на среща и сигурно нямало да можете да разговаряте с него. Принцът обаче искрено се надявал, че молбата му няма да ви затрудни прекалено много.

„Да ме затрудни прекалено много ли? — ядоса се Амбра. — След всичко, на което вече ме подложи?!“

— Ще се погрижа за това — отвърна тя. — Благодаря.

Момичето се отдалечи с танцова стъпка, като че ли ѝ беше предало волята Божия. Амбра впери очи в листа, ядосана, че годеникът ѝ е намерил за уместно да упражни влиянието си върху нея по такъв начин, особено след като толкова настойчиво я убеждаваше да не участва в това събитие.

„Пак не ми оставя избор“ — помисли си.

Ако не изпълнеше молбата му, на входа щеше да се получи неловка разправия с видния морски офицер. Днешното грижливо организирано събитие щеше да привлече безпрецедентно внимание от страна на медиите. „В момента най-малко ми трябва такова неудобно спречкване с някой от влиятелните приятели на Хулиан“.

Не бяха проверили и одобрили адмирал Авила, но тя подозираше, че това е излишно, а сигурно ще е и обидно за висшия офицер. В крайна сметка човекът притежаваше достатъчно влияние, за да вдигне телефона, да се обади в кралския дворец и да поиска услуга от бъдещия крал.

И тъй като си имаше достатъчно работа, Амбра взе единственото възможно решение. Добави името на адмирал Авила в списъка на гостите и го въведе в екскурзоводската база данни, за да дадат слушалки на новия гост.

И после отново се зае със задачите си…

„И сега Едмънд е мъртъв“ — помисли си Амбра, връщайки се към настоящето в сумрака на каютата. Докато се опитваше да се отърве от мъчителните спомени, изведнъж ѝ хрумна нещо странно.

„Аз не говорих с Хулиан лично… получих съобщението му от трето лице“.

В мрака просия блед лъч надежда.

„Възможно ли е Робърт да се окаже прав? И Хулиан да е невинен?“

Замисли се, после се втурна навън.

Завари американския професор да стои сам на носа с ръце на парапета, вперил поглед в нощта. Застана до него и с изненада видя, че моторницата се е отклонила от главния ръкав на Нервион и сега се носи на север по малък приток — не толкова река, колкото опасен канал с високи кални брегове. Плитката вода и тясното корито я изпълниха с нервност, ала водачът им невъзмутимо продължаваше напред с висока скорост, като осветяваше пътя с прожектора.

Тя набързо разказа на Лангдън за обаждането от офиса на принц Хулиан.

— Всъщност знам само, че на рецепцията са се обадили от кралския дворец в Мадрид. Всеки може да е позвънил и да се е представил за асистент на Хулиан.

Робърт кимна.

— Може би тъкмо затова човекът е искал молбата да ви бъде предадена, вместо лично да разговаря с вас. Имате ли някаква представа кой може да е бил? — Като се имаше предвид историята с Валдеспино, Лангдън беше склонен да подозира самия епископ.

— Може да е всеки — отвърна Амбра. — Моментът е много деликатен за двореца. Хулиан излиза на главната сцена и много от старите съветници ще се изтрепят да си спечелят благоволението му. Страната се променя и ми се струва, че старата гвардия отчаяно се стреми да си запази властта.

— Е, който и да е бил, дано не се досети, че се опитваме да открием паролата на Едмънд и да оповестим неговото откритие.

Докато изричаше последните думи, Лангдън осъзна абсолютната простота на предизвикателството пред тях.

Както и очевидната му опасност.

„Едмънд беше убит, за да не разгласи тази информация“.

За миг се зачуди дали най-безопасната възможност не е просто от летището да хване директен полет за вкъщи и да остави друг да се занимава с всичко това.

„Безопасна, да, но възможност… не“.

Изпитваше дълбоко чувство за дълг към някогашния си студент и морален гняв, че едно научно откритие може да бъде толкова брутално цензурирано. Изпитваше и изключително интелектуално любопитство да научи точно какво е открил Едмънд.

„И накрая идва Амбра Видал“ — знаеше Робърт.

Жената очевидно преживяваше преломен момент и когато го погледна в очите и го помоли за помощ, Лангдън усети в нея дълбок извор на лични убеждения и самоувереност… но също видя тежки облаци на страх и съжаление. „Тук се крият тайни, мрачни и възпиращи. Тя протяга ръка за помощ“.

Амбра рязко вдигна поглед, сякаш прочела мислите му.

— Май сте замръзнали — каза тя. — Трябва да ви върна фрака.

Той леко се усмихна.

— Нищо ми няма.

— Да не си мислите, че ще е най-добре да напуснете Испания още щом стигнем на летището?

Лангдън се засмя.

— Мина ми през ума, да.

— Недейте, моля ви. — Тя се пресегна и постави меката си длан върху ръката му. — Не съм сигурна с какво си имаме работа. Вие сте били много близки с Едмънд и той неведнъж ми е казвал, че високо цени приятелството ви и се доверява на мнението ви. Страх ме е, Робърт, и наистина мисля, че няма да мога да се справя сама. Хайде да минем на „ти“, става ли?

Изблиците ѝ на пълна откровеност го смущаваха и в същото време бяха невероятно пленителни.

— Добре — каза той. — Двамата с теб имаме дълг към Едмънд, а и честно казано, към цялата научна общност: да открием тази парола и да оповестим откритието му.

Амбра се усмихна.

— Благодаря.

Лангдън се огледа.

— Твоите агенти от Гуардия Реал сигурно вече са разбрали, че сме напуснали музея.

— Несъмнено. Обаче Уинстън беше изумителен, нали?

— Направо умопомрачителен — съгласи се Робърт, който едва сега започваше да осъзнава квантовия скок в развитието на изкуствения интелект, постигнат от Едмънд. Каквито и да бяха неговите „нови патентовани технологии“, професорът разбираше, че някогашният му студент е бил на ръба да открие един съвсем нов свят на взаимодействие между човека и компютъра.

Тази вечер Уинстън се беше доказал като верен помощник на своя създател и безценен съюзник на Лангдън и Амбра. За броени минути бе открил опасност в списъка на гостите, опитал се беше да предотврати убийството на Едмънд, беше идентифицирал колата, с която беше избягал убиецът, и бе улеснил измъкването на Лангдън и Амбра от музея.

— Дано се е обадил да предупреди пилотите на Едмънд — каза Робърт.

— Със сигурност. — Амбра кимна. — Но имаш право, за всеки случай трябва да му позвъня.

— Чакай малко — изненада се Лангдън. — Можеш да позвъниш на Уинстън, така ли? Мислех, че след като напуснахме музея и излязохме извън обхват…

Тя се засмя и поклати глава.

— Уинстън не се намира физически в „Гугенхайм“, Робърт, а в някакъв секретен компютърен център и дистанционно действа оттам. Наистина ли смяташ, че Едмънд ще създаде ресурс като Уинстън, без да е в състояние да се свързва с него във всеки момент и от всяка точка на света? Едмънд постоянно разговаряше с него — от къщи, докато пътуваше или се разхождаше. С едно обикновено телефонно обаждане двамата винаги можеха да се свържат един с друг. Виждала съм Едмънд часове наред да си приказва с Уинстън. Използваше го като личен асистент — да му прави резервации за вечеря, да координира графика му с пилотите и всъщност да върши всичко, от каквото има нужда. Когато подготвяхме шоуто в музея, и аз често разговарях по телефона с Уинстън.

Амбра бръкна в джоба на фрака, извади тюркоазносиния джиесем на Кърш и го включи. Лангдън го беше изключил в музея, за да пести батерията му.

— Ти също си включи телефона, за да можем и двамата да се свързваме с Уинстън — каза тя.

— Не те ли е страх, че така ще ни открият?

Тя поклати глава.

— Полицията не е имала време да извади нужното съдебно нареждане, така че си струва риска — особено ако Уинстън може да ни информира за напредъка на Гуардия Реал и положението на летището.

Лангдън колебливо включи смартфона си и когато се появи стартовият екран, се вторачи в него и се почувства уязвим, сякаш изведнъж е станал видим за всеки космически сателит.

„Прекалено много шпионски филми си гледал“ — каза си професорът.

В този момент джиесемът му запиука и завибрира от прииждащи съобщения, изостанали от цялата вечер. За негово удивление, откакто беше изключил устройството, се бяха получили над двеста есемеса и имейла.

Робърт прегледа входящата си поща и установи, че всички съобщения са от приятели и колеги. Първите имейли бяха поздравителни — „Страхотна лекция! Не мога да повярвам, че си бил там!“, — но после изведнъж съдържанието им ставаше тревожно и изключително загрижено, например на есемеса от неговия издател Джонас Фокман: „ГОСПОДИ, РОБЪРТ, ДОБРЕ ЛИ СИ??!!“. Никога не го беше виждал да пише само с главни букви и да използва двойна пунктуация.

Досега Лангдън се бе чувствал комфортно невидим в мрака на речните артерии в Билбао, сякаш музеят бе някакъв избледняващ кошмар.

„Това е заляло целия свят — осъзна той. — Новината за загадъчното откритие и жестокото убийство на Кърш… наред с моето име и образ“.

— Уинстън се е опитвал да се свърже с нас — вперила очи в светещия дисплей на джиесема на Кърш, съобщи Амбра. — През последния половин час Едмънд е получил петдесет и три пропуснати обаждания, всички точно през трийсет секунди. — Изкиска се. — Неуморната упоритост е сред многобройните достойнства на Уинстън.

Телефонът на Едмънд изведнъж зазвъня.

Лангдън ѝ се усмихна.

— Кой ли може да е?

Тя му подаде джиесема.

— Ти му отговори.

Робърт взе смартфона и натисна клавиша на високоговорителя.

— Ало?

— Професор Лангдън — прозвуча гласът с познатия британски акцент. — Радвам се, че сте на линия. Опитвах се да се свържа с вас.

— Да, виждаме — отвърна Робърт, впечатлен от пълното спокойствие и невъзмутимост на компютъра след петдесет и три последователни неприети обаждания.

— Случиха се някои неща — продължи Уинстън. — Има вероятност летищните власти да получат имената ви преди да пристигнете. Още веднъж ви съветвам много внимателно да изпълнявате инструкциите ми.

— Изцяло сме в твоите ръце, Уинстън — увери го Лангдън. — Кажи ни какво да правим.

— Първо, професоре, ако още не сте се избавили от мобилния си телефон, трябва веднага да го изхвърлите.

— Защо? — Робърт стисна джиесема си още по-здраво. — Полицията не трябва ли да има съдебно нареждане, за да…

— Може би в някой американски филм за ченгета, обаче вие си имате работа с испанската Гуардия Реал и кралския дворец. Те ще направят каквото сметнат за нужно.

Лангдън погледна телефона си, обзет от странна неохота да се раздели с него. „Тук е целият ми живот“.

— А телефонът на Едмънд? — уплашено попита Амбра.

— Него не могат да проследят — успокои я Уинстън. — Едмънд винаги взимаше мерки против хакери и фирмен шпионаж. Той лично написа IMEI/IMSI скриваща програма, която променя С2 стойностите на телефона му, за да предотврати евентуалните опити за прихващане.

„Разбира се — помисли си Лангдън. — За гениалния създател на Уинстън е фасулска работа да надхитри някаква си телефонна компания“.

После намръщено се вторачи в своя очевидно незащитен джиесем. В следващия момент Амбра се пресегна и внимателно го измъкна от пръстите му. Без да каже нито дума, го вдигна над парапета и го пусна. Устройството цопна в тъмните води на река Нервион и изчезна под повърхността. Вперил поглед в бързо раздалечаващите се концентрични вълнички, Лангдън изведнъж изпита чувство на загуба.

— Просто си спомни мъдрите думи на принцеса Елза от филма на Дисни, Робърт — прошепна му Амбра.

Професорът се извъртя към нея.

— Моля?

Тя се усмихна.

— Повече не мисли за това.