Произход

23.

Лицето на Лангдън продължаваше да е притиснато към чима. Тежестта на агента отгоре му го смазваше.

Странно — той не изпитваше нищо.

Емоциите му бяха парализирани — хаос от слоеве скръб, страх и ярост. Току-що публично бяха екзекутирали по най-жесток начин един от най-блестящите умове на света, негов скъп приятел. „Убиха го само мигове преди да оповести най-голямото откритие на живота си“.

Робърт осъзна, че трагичната загуба на човешки живот е съпътствана от друга загуба — научна.

„Сега светът никога няма да узнае какво е открил Едмънд“.

Изведнъж го обзе гняв, последван от непреклонна решителност.

„Ще направя всичко възможно да намеря виновника. И ще изпълня твоето завещание, Едмънд. Ще намеря начин да споделя твоето откритие със света“.

— Вие сте знаели — повтори в ухото му дрезгавият глас на агента. — Вървяхте към трибуната, все едно очаквахте нещо да се случи.

— Получих… предупреждение — изпъшка Лангдън, който едва можеше да диша от тежестта на мъжа.

— От кого?!

Слушалките на главата на Робърт се бяха изкривили.

— Слушалките… това е компютърен гид. Предупреди ме компютърът на Едмънд Кърш. Натъкнал се на нередност в списъка на гостите — бивш адмирал от испанския военноморски флот.

Главата на агента беше толкова близо, че Лангдън чу изпращяването на слушалката в ухото му. Гласът отсреща звучеше задъхано и настойчиво и макар че не владееше испански добре, професорът разбра лошата новина.

— … el asesino ha huido…

Убиецът беше избягал.

— … salida bloqueada…

Изходът бил блокиран.

— … uniforme militar bianco…

Когато чу думите „бяла военна униформа“, агентът поотслаби натиска върху Лангдън.

— Uniforme naval? — попита той партньора си. — Blanco… Como de almirante?

Прозвуча положителен отговор.

„Бяла морска униформа като на адмирал — преведе си Робърт. — Уинстън беше прав“.

Агентът го пусна и се изправи.

— Обърнете се.

Лангдън с усилие се претърколи по гръб и се надигна на лакти. Виеше му се свят, гърдите му бяха натъртени.

— Не мърдайте — нареди мъжът.

Робърт изобщо нямаше намерение да мърда — изправеният до него агент беше деветдесетина килограма мускули и повече не се налагаше да демонстрира, че схваща работата си съвсем сериозно.

— Inmediatamente!20 — отсечено каза агентът по радиостанцията си и продължи с настойчива молба за подкрепа от градската полиция и блокада на улиците около музея. — … policía local… bloqueos de carretera…

Проснатият на пода Лангдън забеляза Амбра Видал, която все още седеше до стената. Тя се опита да се изправи, но се олюля и пак се свлече.

„Някой да ѝ помогне!“

Ала в момента вниманието на агента беше ангажирано с друго.

— Luces! Y cobertura de móvil! — без да се обръща конкретно към никого, извика той. „Имам нужда от осветление и мобилно покритие!“

Професорът се пресегна и нагласи слушалките на главата си.

— Уинстън, чуваш ли ме?

Агентът се извъртя и го погледна учудено.

— Да, чувам — безизразно прозвуча гласът на компютъра.

— Уинстън, застреляха Едмънд. Трябва незабавно да се включи осветлението. И да се възстанови мобилното покритие. Можеш ли да контролираш тези системи? Или да се свържеш с някой, който може да го направи?

След секунди лампите в балона изведнъж ярко засияха, като разпръснаха илюзията за огряна от луната ливада и осветиха опустелия изкуствен чим, осеян с хаотично пръснати одеяла.

Агентът явно се стресна от неочакваните възможности на Лангдън. Погледна го, наведе се и му помогна да се изправи. Двамата се спогледаха.

Бяха еднакви на ръст. Главата на агента бе гладко обръсната и мускулестото му тяло обтягаше синьото му сако. На фона на светлото му лице изпъкваха острите му очи, които в момента бяха впити в Робърт като лазери.

— Вие сте професорът от видеозаписа, който показаха. Робърт Лангдън.

— Да. Едмънд Кърш е… беше мой студент и добър приятел.

— Аз съм агент Фонсека от Гуардия Реал — представи се мъжът. — Разкажете ми какво знаете за човека с морската униформа.

Лангдън се завъртя към Едмънд, който лежеше неподвижно до катедрата. Амбра Видал беше приклекнала там с двама охранители и музейния парамедик, който вече се бе отказал от опитите си да окаже помощ на жертвата. Директорката внимателно зави трупа с одеяло.

Едмънд очевидно беше мъртъв.

На Робърт му се пригади. Не можеше да откъсне очи от убития си приятел.

— С нищо не можем да му помогнем — отсече агентът. — Обяснете ми как сте разбрали.

Лангдън отново насочи вниманието си към мъжа, чийто тон не оставяше място за колебания. Това беше заповед.

Така че бързо му разказа за предупреждението на Уинстън — как компютърната програма локализирала слушалките на един от гостите в кошче за смет и когато пратеният на място разпоредител ги открил, проверили на кого се водят и установили обезпокояващия факт, че са на човек, чието име е било включено в списъка в последния момент.

— Невъзможно. — Фонсека присви очи. — Списъкът на гостите беше приключен вчера и всички бяха подложени на проверка.

— Не и този човек — обади се Уинстън в слушалките на Лангдън. — Разтревожих се и проверих името му. Оказа се бивш адмирал от испанския военноморски флот, уволнен за алкохолизъм и посттравматичен стрес в резултат на терористичен атентат в Севиля преди пет години.

Робърт предаде информацията на агента.

— При взривяването на катедралата ли? — смая се Фонсека.

— Нещо повече — продължи Уинстън. — Открих, че офицерът няма абсолютно никаква връзка с господин Кърш, което ме разтревожи, и затова предупредих охраната на музея, но те възразиха, че без по-конкретна информация не бивало да проваляме презентацията на Едмънд, особено след като се излъчвала на живо по целия свят. Знаех какви усилия е положил, за да организира днешната програма, и техният аргумент ми се стори логичен, затова веднага се свързах с теб, Робърт, с надеждата да успееш да откриеш този човек и аз дискретно да пратя при него група охранители. Трябваше да предприема по-решителни действия. Аз съм виновен за смъртта на Едмънд.

Лангдън се изненада, че компютърът изпитва чувство за вина. Погледна към покрития труп на Кърш и видя, че Амбра Видал се приближава към тях.

Все още насочил цялото си внимание към професора, Фонсека не ѝ обърна внимание.

— Компютърът каза ли ви името на въпросния морски офицер?

Робърт кимна.

— Адмирал Луис Авила.

Когато го произнесе, Амбра се закова на място и го зяпна ужасено.

Агентът забеляза реакцията ѝ и веднага се обърна към нея.

— Госпожице Видал? Говори ли ви нещо това име?

Директорката сякаш беше онемяла. Сведе поглед към пода, като че ли току-що е видяла призрак.

— Госпожице Видал? — повтори Фонсека. — Адмирал Луис Авила — известно ли ви е това име?

Шокираното ѝ изражение красноречиво показваше, че наистина познава убиеца. След миг тя примигна и тъмните ѝ очи се проясниха, сякаш излизаше от транс.

— Не… Името не ми говори нищо — прошепна тя, погледна Лангдън, после отново погледна агента. — Просто се… изумих, че убиецът е офицер от испанския военноморски флот.

„Лъже — усети Лангдън, озадачен защо жената се опитва да скрие истинската причина за реакцията си. — Тя знае кой е този човек“.

— Кой се занимаваше със списъка на гостите?! — попита Фонсека и пристъпи към Амбра. — Кой е добавил името на този човек?

Устните ѝ се разтрепериха.

— Ъъъ… Нямам представа.

Въпросите на агента бяха прекъснати от внезапна какофония от мелодии и пиукане на джиесеми из целия балон. Уинстън очевидно беше успял да възстанови мобилното покритие и телефонът в джоба на сакото на Фонсека също зазвъня.

Агентът го извади, видя кой се обажда, пое си дълбоко дъх и отговори.

— Ambra Vidal está a salvo.

„Амбра Видал е в безопасност“. Лангдън се обърна към нея. Очите им се срещнаха.

После в главата му прозвуча гласът на Уинстън:

— Професоре, Амбра Видал отлично знае как Луис Авила се е озовал в списъка на гостите — прошепна компютърът. — Защото го е добавила самата тя.

Робърт имаше нужда от известно време, за да осмисли това.

„Амбра Видал лично е включила убиеца в списъка на гостите?!

И сега лъже, че не го познава?!“

Преди Лангдън да успее да направи каквито и да било нови изводи от тази информация, Фонсека подаде джиесема си на Амбра.

— Don Julián quiere hablar con usted21.

Директорката едва не отскочи назад.

— Кажете му, че съм добре — отвърна тя. — Ще му се обадя след малко.

Агентът сякаш не вярваше на ушите си. Покри телефона с длан и ѝ зашепна:

— Su alteza Don Julián, el principe, ha pedido22…

— Не ме интересува, че е принц — прекъсна го Амбра. — Ако иска да стане мой съпруг, трябва да се научи да ми оставя известна свобода, когато имам нужда. Току-що станах свидетелка на убийство и искам малко спокойствие! Кажете му, че ще му позвъня след малко.

Фонсека я зяпна и в очите му припламна чувство, което граничеше с презрение. После се обърна и се отдалечи, за да продължи разговора без свидетели.

Този странен диалог обаче помогна на Лангдън да си обясни нещо. „Амбра Видал е сгодена за испанския престолонаследник Хулиан?! — Ето защо всички се отнасяха с нея като с известна личност. Това обясняваше и присъствието на агентите от Гуардия Реал, но не и причината директорката да не пожелае да разговаря с годеника си. — Принцът сигурно ужасно се е разтревожил, ако е гледал предаването по телевизията“.

Почти мигновено го порази нова, много по-плашеща мисъл.

„Господи боже… Амбра Видал е свързана с мадридския кралски дворец!“

Това неочаквано съвпадение го вледени, когато си спомни за получената от Едмънд заплашителна гласова поща от епископ Валдеспино.