Произход

73.

Застанали един до друг пред витрината, Робърт Лангдън и Амбра Видал се взираха в тома на Уилям Блейк, осветен от мекото сияние на газената лампа. Отец Жоаким беше отишъл да оправи няколко разместени пейки, учтив повод да ги остави сами.

Робърт не можеше да прочете ситните букви от ръкописния текст на стихотворението, но добре виждаше по-едрото заглавие в горния край на страницата.

Това мигновено го обнадежди. „Четирите зои“ беше заглавието на една от най-известните пророчески поеми на Блейк — дълга творба, разделена на девет „нощи“ или глави. Темите, спомняше си той от студентските си години, се въртяха около смъртта на установените религии и постепенното възтържествуване на науката.

Професорът плъзна поглед надолу по строфите. Написаните на ръка стихове свършваха в средата на страницата с изящно нарисуван „finis divisionem“ — графичен еквивалент на обичайното „КРАЙ“.

„Това е последната страница от поемата — разбра той. — Финалът на един от пророческите шедьоври на Блейк!“

Наведе се напред и се вторачи в дребните букви, но не успя да прочете текста на слабата светлина на лампата.

Амбра вече беше приклекнала и доближила лице на сантиметри от стъклото, прочете наум стиховете, като прекъсна, за да прочете един от тях на глас.

— „И из огньовете явява се Човека: злото е докрай погубено“. — Обърна се към него. — „Злото е докрай погубено“?

Робърт се замисли и кимна разсеяно.

— Мисля, че Блейк говори за премахването на покварената религия. Бъдещето без религия е едно от неговите често повтарящи се пророчества.

Амбра се оживи.

— Едмънд каза, че любимият му стих бил пророчество, което се надявал да се сбъдне.

— Ами да, Едмънд определено мечтаеше за бъдеще без религии — потвърди професорът. — От колко букви е този стих?

Тя започна да брои, но поклати глава.

— Четирийсет и пет.

Амбра продължи да чете и след малко отново спря.

— Какво ще кажеш за този? „Очите на Човека разтварят се, съзират глъбини на чудни светове“.

— Възможно е — отвърна Лангдън, като разсъждаваше над смисъла на стиха. „Човешкият интелект ще продължи да се развива и еволюира с времето и това ще ни позволява все по-дълбоко да виждаме в истината“.

— Буквите са повече — каза Амбра. — Ще продължа нататък.

Зад нея Робърт унесено закрачи напред-назад. Отекващите в ума му стихове събудиха спомен за далечното време в Принстън, когато четеше Блейк за курса по британска литература.

Пред очите му се зароиха образи, както понякога се случваше с неговата фотографска памет. Изведнъж Лангдън видя тогавашния им преподавател. След като минаха „Четирите зои“, той се изправи пред тях и им постави вековния въпрос: „Вие какво предпочитате? Свят без религия или свят без наука? — После прибави: — Изборът на Уилям Блейк е очевиден и надеждата му за бъдещето е най-ясно обобщена в последния стих на тази епична поема“.

Робърт сепнато ахна и се завъртя към Амбра, която продължаваше да се взира в книгата.

— Направо виж края!

Вече си спомняше последния стих.

Тя плъзна поглед надолу и след малко обърна към него смаяното си лице.

Лангдън приклекна до нея, впери очи в текста и след като знаеше стиха, успя да разчете бледите ръкописни букви:

— „Отишли са си мрачните религии — прочете на глас Амбра. — И благата наука се е възцарила“.

Този стих не само беше пророчество, под което със сигурност щеше да се подпише Едмънд, но и представляваше същността на днешната му презентация.

„Религиите ще изчезнат… и ще се възцари науката“.

Амбра внимателно започна да брои буквите, но Лангдън знаеше, че е излишно. „Това е. Няма съмнение“. Самият той вече мислеше как ще се свържат с Уинстън и ще пуснат презентацията. Само че трябваше да обсъди плана си насаме с нея.

Професорът се завъртя към отец Жоаким, който тъкмо се връщаше.

— Почти приключихме тук, отче. Бихте ли се качили горе да предадете на агентите от Гуардия Реал да повикат вертолета? Трябва бързо да тръгнем.

— Разбира се — отвърна предстоятелят и тръгна към изхода. — Дано сте открили каквото търсите.

Когато свещеникът изчезна нагоре по стълбището, Амбра уплашено се обърна към Лангдън.

— Буквите пак са по-малко, Робърт. Броих ги два пъти. Петдесет са, а ни трябват петдесет и една.

— Моля? — Той отиде при нея, втренчи се в текста и внимателно преброи ръкописните букви. „Отишли са си мрачните религии & благата Наука се е възцарила.“ И естествено, стигна до петдесет. Озадачен, Робърт отново впери очи в стиха. — Сигурна ли си, че Едмънд е казал петдесет и една, а не петдесет?

— Напълно.

Той препрочете стиха. „Трябва да е този. Какво ми убягва?“

Заоглежда буква по буква последния стих в поемата на Блейк. И тогава го видя.

— Амперсандът — възкликна той. — Знакът, който Блейк е използвал вместо да напише съюза „и“.

Амбра го погледна странно и поклати глава.

— Робърт, ако го заменим с И… буквите в стиха пак ще си останат петдесет.

„Не е вярно. — Лангдън се усмихна. — Това е шифър в шифъра“.

Хитрата уловка на Едмънд го удиви. Параноичният гений беше използвал елементарен типографски трик, за да е сигурен, че дори някой да открие любимия му стих, пак няма да успее да въведе вярната парола.

„Шифърът на амперсанда — помисли си той. — Едмънд го е запомнил“.

Произходът на амперсанда винаги беше едно от първите неща, които преподаваше в курсовете си по символика. Знакът & представляваше логограма — буквално „картина, изобразяваща дума“. Много хора смятаха, че този символ произхожда от английската дума and — съюза „и“, — но всъщност произлизаше от латинския му еквивалент et. Необикновената форма на амперсанда типографски обединяваше латинските букви „Е“ и „Т“ — лигатурата ясно се виждаше в компютърни шрифтове като Trebuchet, чийто амперсанд „“ нагледно отразяваше латинския си произход.

Надвесен над поемата на Блейк, Лангдън идеално си представи петдесет и една буквената парола на Едмънд.

„Типично в негов стил“ — помисли си той и бързо обясни на Амбра хитрия номер, с който неговият някогашен студент беше направил паролата си непробиваема.

Когато разбра, тя се усмихна щастливо — откакто се бяха запознали, Робърт не я бе виждал да се усмихва толкова широко.

— Е, ако изобщо сме се съмнявали, че Едмънд Кърш е уникален педант…

Двамата се разсмяха, използвайки възможността да се поотпуснат, докато са сами в криптата.

— Ти откри паролата — признателно каза Амбра. — И сега изпитвам още по-силни угризения, задето изгубих телефона на Едмънд. Ако беше у нас, можехме веднага да пуснем презентацията му.

— Нямаш никаква вина — успокои я професорът. — А и както споменах, знам как да намерим Уинстън.

„Поне така си мисля“. Дано се окажеше прав.

Тъкмо си представяше Барселона, гледана от въздуха, и очакващата ги необикновена загадка, когато тишината в криптата беше разкъсана от пронизителни крясъци, които отекнаха от горния край на стълбището.

Викаше ги отец Жоаким.