Произход

52.

Каса Мила е построена във формата на знака за безкрайност — крива линия, която се извива обратно и образува две огънати празни пространства в сградата. Тези открити атриуми са дълбоки близо трийсет метра, набръчкани са като частично срутени тунели и от въздуха приличат на две огромни пропасти в покрива.

Лангдън стоеше в по-тесния атриум и гледката нагоре определено му действаше смущаващо — все едно е заседнал в гърлото на гигантски звяр.

Каменният под също беше неравен. В атриума се издигаше вито стълбище с парапет от ковано желязо, чиято решетъчна конструкция приличаше на несиметрични килийки на сюнгер. Над парапета се разливаше малка джунгла от висящи растения и перести палми, които сякаш се канеха да погълнат цялото пространство.

„Жива архитектура“ — помисли си той, като се удивляваше на способността на Гауди да придаде на творбите си почти биологичен облик.

Погледът му отново се плъзна нагоре по извиващите се стени на „пропастта“, където мозайката от кафяви и зелени плочки се редуваше с приглушени фрески, изобразяващи растения и цветя, сякаш устремени към издължения къс нощно небе.

— Асансьорите са насам — прошепна му Амбра и го поведе покрай стената на атриума. — Апартаментът на Едмънд е на последния етаж.

Когато се качиха в смущаващо тясната кабина, Робърт си представи мансардата. Веднъж беше ходил там, за да разгледа откритата наскоро малка изложба за Гауди. Доколкото си спомняше, това бе мрачен лабиринт от помещения почти без прозорци.

— Едмънд можеше да живее където си поиска — каза той, когато потеглиха нагоре. — Още не мога да повярвам, че е взел под наем мансарда.

— Апартаментът наистина е странен — съгласи се Амбра. — Но както знаеш, Едмънд си беше ексцентрик.

Стигнаха на последния етаж и излязоха в елегантен коридор, след което се качиха по друго вито стълбище на площадка под самия покрив на сградата.

— Тук е. — Тя посочи лъскава метална врата, която нямаше нито брава, нито шпионка. Футуристичният вход изглеждаше напълно неуместно в такава постройка и очевидно беше нововъведение на Кърш.

— Нали каза, че знаеш къде си крие ключа? — попита Робърт.

Амбра повдигна джиесема на Едмънд.

— На същото място, където явно крие всичко.

Допря телефона до вратата, която изпиука три пъти, и Лангдън чу да се отварят няколко резета. Амбра прибра устройството в джоба си и натисна вратата.

— След теб. — И посочи с ръка.

Професорът прекрачи прага и се озова в сумрачно фоайе със стени и таван от светли тухли. Подът беше от камък и въздухът му се стори рядък.

Той продължи навътре в просторно помещение и видя огромна картина, която висеше на задната стена, безупречно осветена от прожектори като в музей.

Лангдън се закова на място.

— Господи боже, това… оригиналът ли е?

Амбра се усмихна.

— Да. Мислех да ти го кажа в самолета, но реших да те изненадам.

Онемял, той тръгна към шедьовъра. Картината беше дълга три и половина метра и висока над метър и двайсет — много по-голяма, отколкото си я спомняше от бостънския Музей за изящни изкуства. „Чух, че са я продали на анонимен колекционер, обаче нямах представа, че е Едмънд!“

— Когато за пръв път я видях тук, не можах да повярвам, че Едмънд харесва този стил — каза Амбра. — Но след като вече знам върху какво е работил през последната година, картината ми се струва зловещо уместна.

Робърт смаяно кимна.

Този прочут шедьовър беше една от най-известните творби на френския постимпресионист Пол Гоген — революционен художник, който олицетворяваше движението на символистите от края на XIX век, проправило пътя на модерното изкуство.

Докато се приближаваше към платното, го порази приликата на Гогеновата палитра с входа на Каса Мила — смесица от земно зелени, кафяви и сини багри, — където също беше изобразена натуралистична сцена.

Въпреки странните хора и животни на тази картина погледът на Лангдън веднага се плъзна към горния ляв ъгъл — яркожълто поле, върху което беше написано името на творбата.

Той изумено прочете думите: „D’où Venons Nous / Que Sommes Nous / Où Allons Nous“.

„Откъде идваме? Какво представляваме? Къде отиваме?“

Професорът се зачуди дали ежедневният сблъсък с тези въпроси на прибиране вкъщи някак си не е вдъхновил някогашния му студент за неговото откритие.

Амбра застана до него пред картината.

— Едмънд казваше, че искал тези въпроси да го мотивират всеки път, когато се прибира у дома.

„Човек не може да не им обърне внимание“ — помисли си Робърт.

Като се имаше предвид на колко видно място е изложил шедьовъра Едмънд, Лангдън се запита дали самата картина не крие някакво указание за откритието на стария му приятел. На пръв поглед сюжетът ѝ изглеждаше прекалено примитивен, за да загатва за постижение на съвременната наука. Широките неравни мазки изобразяваха таитянска джунгла, обитавана от островитяни и животни.

Професорът добре познаваше картината и си спомняше, че според замисъла на Гоген тя трябва да се „чете“ отдясно наляво — в посока, обратна на френския текст. Погледът му бързо проследи фигурите.

Спящото върху камък новородено бебе в десния край символизираше началото на живота. „Откъде идваме?“

В централната част неколцина души на различна възраст бяха заети с неща от ежедневието. „Какво представляваме?“

Отляво седеше самотна грохнала старица, потънала в дълбоко съзерцание, сякаш размишляваше над собствената си тленност. „Къде отиваме?“

Робърт се изненада, че не се е сетил веднага за тази творба, когато Кърш беше описвал характера на откритието си. „Какъв е нашият произход? Каква е съдбата ни?“

Вгледа се в другите образи на картината: кучета, котки и птици, които като че ли не правеха нищо особено; първобитна статуя на богиня на заден план; планина, възлести корени и дървета. И разбира се, прочутата „странна бяла птица“ на Гоген, която стоеше до старицата и според художника изобразявала „безсилието на думите“.

„Безсилни или не, ние сме тук тъкмо заради думи — помисли си Лангдън. — За предпочитане от петдесет и една букви“.

За миг се зачуди дали необичайното заглавие на платното не е свързано пряко с петдесет и една буквената парола, която търсеха, но след като преброи знаците и на френски, и на английски, установи, че не отговарят.

— Добре, търсим един стих — оптимистично заяви Робърт.

— Библиотеката на Едмънд е насам. — Амбра посочи наляво към широк коридор, украсен с изящни мебели и различни произведения на Гауди.

„Едмънд живее в музей?!“ Лангдън все още не можеше напълно да осмисли този факт. Мансардата на Каса Мила не беше особено уютно местенце. Построена изцяло от камък и тухли, тя представляваше оребрен тунел — пръстен от двеста и седемдесет параболични арки с различна височина, разположени на около метър една от друга. Почти нямаше прозорци и въздухът му се струваше сух и стерилен — очевидно се филтрираше с оглед защитата на творбите на Гауди.

— Веднага идвам — отвърна той. — Първо трябва да потърся тоалетната.

Амбра неловко се озърна назад към входа.

— Едмънд винаги ме е молил да използвам тоалетната във фоайето на сградата… кой знае защо, не искаше да влизам в неговата.

— Това е ергенска квартира — банята му сигурно е разхвърляна и го е било срам.

Амбра се усмихна.

— Е, мисля, че е натам. — И кимна към един съвсем тъмен тунел в посока обратна на библиотеката.

— Благодаря. Ей сега идвам.

Амбра тръгна към кабинета на Кърш, а Лангдън по тесния коридор — проход от тухлени арки, които му напомняха за подземна пещера или средновековни катакомби. Докато вървеше по каменния под, в основата на всяка параболична арка зловещо се включваха лампи със сензори за движение и меко осветяваха пътя му.

Мина покрай елегантна читалня, малък фитнес и дори кухненски килер. Навсякъде имаше различни подставки с рисунки, архитектурни скици и триизмерни модели на проектите на Гауди.

Когато стигна до една осветена масичка с биологични експонати обаче, Робърт се закова на място, изненадан от изложените предмети — вкаменелост на праисторическа риба, изящна черупка на наутилус и змийски скелет. В първия момент си помисли, че Едмънд сам ги е поставил там, може би във връзка с проучването си върху произхода на живота, но после видя обяснителната анотация и разбра, че тези неща са принадлежали на Гауди и отразяват различни архитектурни елементи на сградата — рибешките люспи бяха плочките на стените, наутилусът — спиралната рампа в гаража, а състоящият се от стотици прешлени змийски скелет беше същият този коридор, в който се намираше в момента Лангдън.

Бяха цитирани скромните думи на архитекта:

Робърт отправи поглед към виещия се оребрен коридор и отново изпита усещането, че се намира в живо същество.

„Идеалният дом за Едмънд — реши той. — Изкуство, вдъхновено от науката“.

Когато тръгна по първия завой на змиевидния тунел, пространството се разшири и активираните от движение лампи го осветиха. Вниманието му веднага се насочи към огромна стъклена витрина в средата.

„Модел на провес“ — помисли Робърт. Винаги го бяха удивлявали тези находчиви прототипи на Гауди. „Провес“ беше архитектурен термин за крива линия, образувана от въже, провесено между две точки — като хамак или плюшен ограничител в театър.

На горния капак на витрината пред него бяха закачени десетки вериги, които образуваха подковообразни очертания. Тъй като силата на опън беше обратна на натиска, Гауди бе имал възможност да изучава точната форма на естествено увисналата от собствената си тежест верига и да я използва като решение на архитектурните предизвикателства на гравитационния натиск.

„Само че е нужно вълшебно огледало“ — каза си Лангдън, докато се приближаваше към витрината. Както очакваше, основата ѝ имаше огледална повърхност, която обръщаше наопаки целия модел — и магически превръщаше увисналите дъги в арки.

В случая, досети се той, това представляваше обърнат наопаки изглед отгоре на устремената към небето Басилика де ла Саграда Фамилия на Гауди, чиито плавно заострящи се кули най-вероятно бяха проектирани въз основа на този модел.

След като продължи по коридора, професорът се озова в елегантна спалня с антикварен креват с балдахин, гардероб от черешово дърво и инкрустиран скрин. Стените бяха украсени със скици на Гауди, които явно бяха музейни експонати.

Тук единственото произведение на изкуството, донесено от самия Едмънд, изглежда, беше закаченият над леглото голям калиграфски изпълнен цитат. Робърт прочете първите три думи и веднага позна източника.

„Бог е мъртъв“ бяха трите най-популярни думи, написани от Фридрих Ницше, прочутия германски философ атеист от XIX век. Известни бяха неговите унищожителни критики на религията, както и размислите му за науката, особено за Дарвиновата еволюция, която според него довела човечеството до ръба на нихилизма, осъзнаването, че животът няма смисъл и висша цел и не е пряко доказателство за съществуването на Бог.

Когато видя цитата над леглото, Лангдън се зачуди дали поради собствените си антирелигиозни нападки Кърш не е бил разкъсван от противоречия за ролята си в избавянето на света от Господ.

Цитатът на Ницше, спомни си той, свършваше с думите: „Величието на това дело не е ли прекалено голямо за нас? Не трябва ли самите ние да станем богове, просто за да изглеждаме достойни за него?“

Дръзката идея, че човекът трябва да стане Бог, за да убие Бог, съставляваше същината на философията на Ницше и може би отчасти обясняваше комплексите за божественост, от които бяха страдали толкова много технически гении като Едмънд. „Онези, които ликвидират Бог… трябва да са богове“.

Докато размишляваше за това, му хрумна още нещо.

„Ницше не е само философ — а и поет!“

Самият Лангдън имаше „Паунът и биволът“, антология от двеста седемдесет и пет стихотворения и афоризми на Ницше за Бог, смъртта и човешкия разум.

Бързо преброи буквите в цитата над леглото. Бяха повече, но въпреки това го обзе надежда. „Възможно ли е Ницше да е авторът на стиха, който търсим? В такъв случай би трябвало да намерим книга с неговата поезия в кабинета на Едмънд“. Така или иначе, щеше да помоли Уинстън да влезе в някоя онлайн антология на германския философ и да потърси стих от петдесет и една букви.

Нетърпелив да отиде при Амбра и да сподели предположенията си с нея, професорът тръгна към тоалетната до спалнята.

Когато влезе, лампите се включиха и осветиха изящно украсено помещение с мивка, душ-кабина и тоалетна чиния.

Погледът му веднага попадна върху ниска антикварна масичка, отрупана с тоалетни принадлежности и лични вещи. Когато ги видя, той ахна и отстъпи назад.

„Господи, Едмънд… не“.

Масичката приличаше на нелегална лаборатория за дрога — използвани спринцовки, шишенца с хапчета, празни капсули и даже окървавен парцал.

Сърцето му се сви.

„Едмънд е бил наркоман?!“

Робърт знаеше, че напоследък наркоманията е станала ежедневие дори сред богатите и известните. Хероинът струваше по-малко от бирата и хората се тъпчеха с опиоидни обезболяващи все едно са ибупрофен.

„Това определено обяснява неотдавнашното му отслабване“ — помисли си той, като се чудеше дали Кърш не се е преструвал, че е станал веган, само за да оправдае измършавяването си и хлътналите си очи.

Отиде при масичката, вдигна едно от шишенцата и прочете етикета, като очакваше да е някой от масовите опиоиди като оксиконтин или перкосет.

На етикета обаче пишеше „Доцетаксел“.

Озадачен, той взе друго шишенце. Гемцитабин.

„Какво е това?“ Надписът на третото шишенце обаче му беше известен: „Флуороурацил“.

Той се вцепени. Беше чувал за флуороурацила от свой колега в Харвард и внезапно го обзе ужас. В следващия момент забеляза въргалящата се сред лекарствата брошура. Заглавието ѝ гласеше: „Веганството забавя ли рака на панкреаса?“

Проумял истината, Робърт зяпна.

Едмънд не беше наркоман.

Неговият приятел тайно се бе лекувал от рак.