Произход

69.

Докато следваха отец Жоаким към грамадната бронзова порта на „Саграда Фамилия“, Лангдън както винаги се удивляваше на невероятно странните детайли на главния вход.

„Това е цяла стена с шифри“ — мислеше си той, като плъзгаше поглед по над осемте хиляди барелефни букви, доминиращи сред останалите знаци върху монолитните плочи от полиран метал. Хоризонталните редове образуваха голямо текстово поле без разстояние между отделните думи. Макар професорът да знаеше, че това е описание на Страстите Христови на каталунски, всъщност повече приличаше на криптографски ключ, използван от Агенцията за национална сигурност.

„Нищо чудно, че за това място има толкова конспиративни теории“.

Вдигна очи към фасадата „Страсти Христови“ — оттам натрапчиво го гледаха множество изпити ъгловати скулптури от Жозеп Мария Субиракс, над които ужасно изнемощелият Христос висеше на силно наклонен напред кръст и пристигащите посетители имаха чувството, че всеки момент ще падне отгоре им.

Друго мрачно изваяние вляво от Лангдън изобразяваше Юда, който предава Исус с целувка. На фона на тази композиция беше странно присъствието на релеф с врязани цифри — математически „магически квадрат“. Веднъж Едмънд му бе казал, че „магическата константа“ на този квадрат, 33, всъщност била намек за езическата почит на масоните към Великия архитект на вселената, всеобхватно божество, чиито тайни уж се разкривали на членовете на братството, достигнали трийсет и трета степен.

— Забавна история, но ми звучи по-правдоподобно обяснението, че когато са го разпнали, Исус е бил трийсет и три годишен — отговори му Лангдън със смях.

Когато наближиха входа, Робърт потръпна, понеже видя най-страховитата украса на храма — исполинска статуя на завързания за стълб бичуван Христос. Бързо премести поглед към надписа над портата — двете гръцки букви алфа и омега.

— Началото и краят — прошепна Амбра, която също гледаше към тях. — Точно в стила на Едмънд.

Професорът кимна. Знаеше какво иска да каже Амбра. „Откъде идваме? Къде отиваме?“

Отец Жоаким отвори една малка врата в бронзовата стена от букви и те влязоха, последвани от двамата агенти от Гуардия Реал. Предстоятелят затвори вратата зад тях.

Тишина.

Сенки.

И там, в югоизточния край на трансепта, старият свещеник сподели с тях една поразителна история. Разказа им как Кърш дошъл при него и му предложил да направи огромно дарение за „Саграда Фамилия“, ако се съгласят да експонират неговия екземпляр от илюстрираните съчинения на Блейк в криптата до гроба на Гауди.

„В самото сърце на тази църква“ — помисли си Лангдън с още по-голямо любопитство.

— Едмънд обясни ли ви причината за това свое желание? — попита Амбра.

Беня кимна.

— Каза, че бил наследил любовта си към творчеството на Гауди от покойната си майка, която също била голяма почитателка на Уилям Блейк. Затова искал да постави тома на Блейк до гроба на Гауди в памет на майка си. Реших, че в това няма нищо лошо.

„Едмънд не ми е споменавал майка му да е харесвала Гауди“ — озадачи се Робърт. Нещо повече, Палома Кърш беше починала в манастир, а една испанска монахиня едва ли можеше да е била почитателка на някакъв неправоверен английски поет. Цялата тази история му се струваше измислица.

— Освен това усетих, че господин Кърш преживява духовна криза… и може би има и някакви здравословни проблеми — прибави предстоятелят.

— Според написаното на гърба на този заемен фиш… — Лангдън повдигна картичката — книгата на Блейк трябва да бъде експонирана по точно определен начин — разтворена на сто шейсет и трета страница, нали така?

— Да.

Пулсът на Робърт се ускори.

— Бихте ли ми казали кое стихотворение е на тази страница?

Отец Жоаким поклати глава.

— Там няма стихотворение.

— Моля?!

— Това са събраните съчинения на Блейк — и литературните му творби, и картините му. На сто шейсет и трета страница има илюстрация.

Лангдън неспокойно се озърна към Амбра. „Трябва ни стих от петдесет и една букви, а не илюстрация!“

— Може ли да видим тома, отче? — попита тя свещеника.

Беня позабави отговора си, но очевидно реши, че не може да откаже на бъдещата кралица.

— Криптата е натам. — Посочи и ги поведе към центъра на катедралата. Двамата агенти от Гуардия Реал ги последваха. — Трябва да призная, че се колебаех да приема пари от толкова войнстващ атеист, обаче желанието му да изложим любимата илюстрация на майка му ми се стори безобидно, особено като се има предвид, че изобразява Бог.

Робърт си помисли, че не е чул добре.

— Искате да кажете, че Едмънд ви е помолил да покажете изображение на Бог, така ли?

Свещеникът кимна.

— Усетих, че е болен и че по този начин може би иска да изкупи борбата срещу божественото, която е водил през целия си живот. — Замълча за миг, като клатеше глава. — Макар че след като гледах днешната му презентация, не знам какво да мисля, признавам.

Професорът се опита да познае коя от безбройните илюстрации на Бог е поискал да изложат Едмънд.

Когато тръгнаха към централния кораб, на Лангдън му се стори, че го вижда за пръв път. Въпреки че много пъти беше идвал в „Саграда Фамилия“ на различни етапи от нейния строеж, това винаги се бе случвало денем, когато испанското слънце струеше през витражите, предизвикваше истински взривове от багри и привличаше погледа нагоре към сякаш безтегловните сводове.

„Нощем всичко тук изглежда по-тежко“.

Нямаше я слънчевата гора — беше се преобразила в нощна джунгла от сенки, мрачна група канелирани колони, издигащи се към зловеща празнота.

— Стъпвайте внимателно — предупреди ги предстоятелят. — Пестим от всичко, каквото можем.

Осветлението на тези грамадни европейски църкви, знаеше Лангдън, струваше цяло състояние, но слабите аварийни лампи тук едва осветяваха пътя им. „Един от проблемите на петте хиляди и шестстотин квадратни метра площ“.

Когато завиха наляво в централния кораб, той погледна подиума на олтара пред тях — ултрамодерна минималистична маса между двете групи лъскави тръби на органа. На четири-пет метра над нея висеше невероятен балдахин, символ на почит, вдъхновен от церемониалните балдахини, някога издигани на стълбове, за да осигурят сянка за владетелите.

Повечето балдахини днес бяха архитектурни елементи от твърд материал, но в „Саграда Фамилия“ бяха избрали плат, в случая с форма на чадър, който сякаш магически се държеше във въздуха. Под него като командос, скачащ с парашут, висеше на въжета разпнатият Исус.

„Парашутистът Христос“ — така го наричаше Лангдън. Нищо чудно, че предизвикваше толкова противоречиви оценки.

Навлязоха в още по-тъмна част от катедралата и професорът вече не виждаше нищо. Диас извади фенерче и освети плочките пред краката им. Докато се приближаваха към входа на криптата, Робърт видя над себе си блед силует на висок цилиндър, издигащ се на десетки метри край стената на църквата.

„Прословутото вито стълбище“ — сети се той. Така и не беше посмял да се качи по него.

Изумителното вито стълбище в „Саграда Фамилия“ фигурираше в списъка от „Двайсетте най-опасни стълбища в света“ на „Нашънъл Джеографик“, в който заемаше трето място веднага след шеметното стълбище в камбоджанския храм Ангкор Ват и обраслите с мъх каменни стъпала до водопада Дяволския казан в Еквадор.

Лангдън погледна първите няколко стъпала на стълбището, което се издигаше нагоре и потъваше в мрака.

— Входът на криптата е точно напред. — Беня посочи покрай стълбището към един тъмен отвор вляво от олтара. Робърт забеляза, че отвътре сякаш се излъчва бледо златисто сияние.

„Криптата“.

Стигнаха до изящно полегато стълбище.

— Изчакайте ни тук, господа — обърна се към своите охранители Амбра. — Скоро ще се върнем.

Фонсека не изглеждаше много доволен, но не възрази.

И Амбра, отец Беня и Лангдън започнаха своето спускане към светлината.

Докато гледаше как трите фигури изчезват надолу по витото стълбище, агент Диас се радваше на възможността да си отдъхне. Усилващото се напрежение между Амбра Видал и агент Фонсека вече започваше да го безпокои.

„Агентите от Гуардия Реал не са свикнали на заплахи с уволнение от хората, които охраняват — само от командир Гарса“.

Арестуването на началника им го озадачаваше. Странно, Фонсека отказваше да му разкрие точно кой е издал заповедта и е измислил историята с похищението.

— Положението е сложно — беше му казал старшият агент. — И за собствената ти безопасност е по-добре да не знаеш.

„Все пак кой издава нарежданията? — чудеше се Диас. — Принцът ли? — Съмняваше се, че Хулиан ще изложи на риск Амбра, като разпространява измислицата с нейното отвличане. — Или Валдеспино?“ Епископът едва ли имаше чак такова влияние.

— Веднага се връщам — измърмори Фонсека и се отдалечи с обяснението, че отива до тоалетната. Докато потъваше в мрака, Диас го видя да вади джиесема си и да се обажда на някого.

Зачака сам в огромната катедрала. Потайното поведение на Фонсека го смущаваше все повече.