Произход

87.

В олтара на пустата църква Лангдън и Амбра следваха гласа на Уинстън около двуетажния суперкомпютър. През дебелото стъкло се разнасяше вибриращият ритъм на колосалната машина и Робърт изпитваше зловещото усещане, че гледа в клетка на пленен звяр.

Според Уинстън този шум не идвал от електрониката, а от многобройните центробежни вентилатори, кулери и помпи за охлаждащи течности, без които машината щяла да прегрее.

— Вътре шумът е направо оглушителен — каза компютърът. — И е леденостудено. За щастие лабораторията на Едмънд е на втория етаж.

От външната страна на стъклената кутия се издигаше вито стълбище. Подканени от Уинстън, Лангдън и Амбра се качиха горе и се озоваха на метална платформа пред стъклена въртяща се врата.

Футуристичният вход на лабораторията имаше и някои „домашни“ елементи, които искрено развеселиха Робърт: изтривалка, саксия с изкуствено растение и малка пейка, под която се мъдреха домашни пантофи. „Сигурно са на Едмънд“ — тъжно си помисли професорът.

Над вратата висеше рамкиран цитат.

— Пак Чърчил — каза Лангдън.

— Любимият цитат на Едмънд — осведоми ги Уинстън. — Той казваше, че тези думи подчертавали най-голямата сила на компютрите.

— На компютрите ли? — учуди се Амбра.

— Да, компютрите притежават безкрайна упоритост. Може да се проваля милиарди пъти, и пак няма да се отчая. Започвам милиардния си опит да реша даден проблем със същата енергия като първия път. Хората не са способни на такова нещо.

— Вярно е — призна Робърт. — Аз обикновено се отказвам още на милионния опит.

Амбра се усмихна и тръгна към входа.

— Подът е стъклен — каза Уинстън. Вратата автоматично започна да се върти. — Събуйте си обувките, ако обичате.

Амбра го направи и след секунди мина боса през портала. Когато я последва, Лангдън забеляза необичайния надпис на изтривалката:

— Уинстън, какво означава надписът на изтривалката? Не разби…

— Тукашният мрежов хост — поясни компютърът.

Професорът препрочете надписа и каза:

— Ясно. — И макар нищо да не му беше ясно, мина през въртящата се врата.

Когато влезе, за момент коленете му омекнаха. Не стига че стоеше по чорапи върху прозрачна повърхност, но и фактът, че „виси“ точно над МареНострум, го объркваше още повече. От тази перспектива шкафовете долу му напомниха за мавзолея в китайския град Сиан с неговата прочута теракотена армия.

Пое си дълбоко дъх и вдигна очи да огледа странното помещение.

Лабораторията на Едмънд представляваше прозрачен паралелепипед, в центъра на който доминираше металният куб със синкавосива, отразяваща всичко наоколо повърхност. В ъгъла на помещението вдясно от куба имаше ултрамодерно работно място с полукръгло бюро, три исполински течнокристални екрана и няколко клавиатури, вградени в гранитната повърхност.

— Истински център за управление на космически полети! — промълви Амбра.

Робърт кимна и погледна към противоположния ъгъл, където имаше ориенталски килим, фотьойли, диван и велоергометър.

„Пещерата на суперкомпютърния човек — помисли си. Предполагаше, че Едмънд почти се е пренесъл да живее в тази стъклена кутия, докато е работил по проекта си. — Какво ли е открил тук горе?“ Преодолял първоначалната си неувереност, Лангдън изпитваше все по-силно интелектуално любопитство — нямаше търпение да узнае какви загадки са разбулени на това място, какви тайни са разкрити в резултат на сътрудничеството между един гений и една толкова мощна машина.

Амбра вече стоеше пред куба и озадачено се взираше в полираната му синкавосива повърхност. Професорът застана до нея и силуетите на двамата се отразиха в лъскавия метал.

„И това е компютър?!“ — чудеше се Лангдън. За разлика от машината на долния етаж, металният монолит беше абсолютно безшумен и безжизнен.

Синкавият оттенък му напомни за един суперкомпютър от 90-те години на XX век, наречен „Тъмносин“, който навремето смая света, като победи световния шампион по шахмат Гари Каспаров. Оттогава компютърните технологии се бяха развили толкова много, че Робърт не разбираше почти нищо от тях.

— Искате ли да надникнете вътре? — прозвуча гласът на Уинстън от тонколоните на тавана.

Амбра сепнато погледна нагоре.

— Вътре в куба ли?

— Защо не? — отвърна компютърът. — Едмънд щеше да е много горд, ако можеше да ви покаже устройството му.

— Няма нужда — отклони поканата Амбра и погледна към бюрото на Кърш. — Предпочитам да се заемем с въвеждането на паролата. Ще ни кажеш ли как да го направим?

— Това ще отнеме броени секунди, а до началото на презентацията остават единайсет минути. Погледнете вътре.

На стената на куба, която гледаше към бюрото на Едмънд, с плъзгане се отвори панел, под който се показа дебело стъкло. Лангдън и Амбра се наведоха към него.

Робърт очакваше да види и тук гъста плетеница от жици и мигащи светлинки. Само че нямаше нищо подобно. За негово изумление вътрешността на куба беше тъмна и празна — нещо като гола стаичка. Във въздуха се носеха валма бяла мъгла като в хладилна камера. Дебелият плексигласов панел излъчваше изненадваща студенина.

— Тук няма нищо! — възкликна Амбра.

Лангдън също не виждаше нищо, но усещаше слабо пулсиране, което сякаш идваше отвътре.

— Това бавно туптене е криоохлаждащата система — осведоми ги Уинстън. — Пулсира като човешко сърце.

„Наистина“ — помисли си Робърт, малко смутен от това сравнение.

Постепенно се включиха червени лампи, които осветиха вътрешността на куба. Професорът отначало виждаше само бяла мъгла и гол под — празно квадратно помещение. Светлината постепенно се усили и във въздуха над пода заблещука нещо — изящен метален цилиндър, който висеше от тавана като сталактит.

— А това е причината за поддържането на толкова ниска температура — съобщи компютърът.

Дългото около метър и половина цилиндрично устройство се състоеше от седем хоризонтални пръстена, които намаляваха диаметъра си отгоре надолу и образуваха стесняваща се колона от дискове, свързани с тънки вертикални пръчки. Между лъскавите метални повърхности имаше рядка мрежа от фини жици. Наоколо се стелеше ледена мъгла.

— Е-Уейв — обяви Уинстън. — Квантов скок — ако ме извините за играта на думи — от Д-Уейв на НАСА и Гугъл.

После набързо им обясни, че Д-Уейв, първият „квантов компютър“ на света, проправил пътя към цял нов свят на изчислителни мощности, който учените все още си блъскали главите да проумеят. Вместо бинарен метод за съхранение на информация тези компютри използвали квантовите състояния на елементарните частици, което водело до гигантски скок по отношение на скорост, мощност и гъвкавост.

— Квантовият компютър на Едмънд структурно не се различава чак толкова много от Д-Уейв — каза Уинстън. — Една от разликите е металният куб, в който е компютърът. Кубът е покрит с осмий — рядко срещан свръхплътен химически елемент, който осигурява по-добра магнитна, квантова и термоизолация, пък и, струва ми се, е израз на типичния за Едмънд стремеж към драматизъм.

Лангдън се усмихна — беше си помислил същото.

— Докато в Лабораторията за квантов изкуствен интелект на Гугъл използваха компютри като Д-Уейв, за да усъвършенстват способността на машините да се учат, през последните няколко години Едмънд тайно изпревари всички с Е-Уейв. И го постигна, като реализира една дръзка идея… — Уинстън замълча за миг. — Двукамерност.

Робърт се намръщи. „Като двете камари на парламента ли?“

— Двуделен мозък — продължи Уинстън. — Ляво и дясно полукълбо.

„Двуделният разум“ — досети се професорът. Една от причините за необикновените творчески способности на човека се криеше в различното функциониране на двете половини на мозъка му. Лявата беше аналитична и вербална, а дясната — интуитивна и образна.

— Номерът се състоеше в това, че Едмънд реши да създаде синтетичен мозък, имитиращ човешкия, тоест разделен на ляво и дясно полукълбо. Макар че в случая по-скоро става дума за долен и горен етаж.

Робърт се отдръпна и погледна през стъкления под към вибриращата машина долу, после отново към безшумния „сталактит“ в куба. „Две отделни машини, свързани в едно цяло — двуделен разум“.

— Когато бъдат принудени да работят като общ организъм, тези две машини възприемат различни подходи към решаването на проблемите и съответно преживяват същите сблъсъци и компромиси, каквито се наблюдават при двете полукълба на човешкия мозък — продължи Уинстън. — Това води до невероятен скок в способността на изкуствения интелект да се учи и твори и в известен смисъл го… очовечава. В моя случай Едмънд ми даде средствата, с които да се очовеча, като наблюдавам околния свят и моделирам човешки черти — чувство за хумор, сътрудничество, ценностна система и даже морал.

„Невероятно“ — удиви се Лангдън.

— Значи този двоен компютър по същество… си ти, така ли?

Уинстън се засмя.

— Е, тази машина съм толкова аз, колкото вашият мозък сте вие. Ако наблюдавате мозъка си, поставен в тава, нали няма да кажете: „Това тук съм аз“? Ние сме сборът от взаимодействия, осъществяващи се вътре в механизма.

— Колко време остава до началото на презентацията, Уинстън? — прекъсна го Амбра, която отиваше към бюрото на Едмънд.

— Пет минути и четирийсет и три секунди — отвърна компютърът. — Време е да се приготвим.

— Да — каза тя.

Панелът на прозореца се плъзна обратно и Лангдън последва Амбра при бюрото.

— Като се има предвид, че си работил тук с Едмънд, Уинстън, изненадана съм, че нямаш абсолютно никаква представа какво е неговото откритие — каза Амбра.

— Пак ви повтарям, госпожице Видал, че моята информация е частична — отговори той. — Аз разполагам със същите данни като вас. Мога само да правя обосновани предположения.

— Например? — Амбра заоглежда работното място на футуриста.

— Ами, Едмънд твърдеше, че откритието му щяло да „промени всичко“. Според моя опит всички най-революционни открития в историята са водили до създаване на нови модели на вселената — като Питагоровата кръгла Земя, хелиоцентризма на Коперник, еволюционната теория на Дарвин и Айнщайновата теория на относителността. Всички те драстично са променили представите на човечеството за света и са довели до развитието на съвременния модел на вселената.

Лангдън погледна към тонколоната на тавана.

— Значи предполагаш, че Едмънд е открил нещо, което предполага нов модел на вселената, така ли?

— Това е най-логичното заключение. — Уинстън заговори по-бързо. — МареНострум случайно е един от най-добрите „моделиращи“ компютри на света, специализиран в сложни симулации, най-известната от които е „Аля Ред“, пълноценно функциониращо виртуално човешко сърце, възпроизведено с точност до клетъчно равнище. Разбира се, след добавянето на квантовия компонент тази машина може да моделира системи, милиони пъти по-сложни от човешки органи.

Робърт схвана идеята, но пак не можеше да си представи какво би могъл да е моделирал Едмънд, за да отговори на въпросите „Откъде идваме?“ и „Къде отиваме?“.

— Уинстън? — извика от бюрото Амбра. — Как се включва всичко това?

— Мога да ви помогна — отвърна компютърът.

Трите огромни течнокристални екрана се съживиха в момента, в който Лангдън застана до Амбра. Когато на дисплеите се появи образ, двамата уплашено отскочиха.

— Уинстън… това на живо ли е? — попита Амбра.

— Да, от външните ни охранителни камери. Реших, че трябва да знаете. Пристигнаха преди няколко секунди.

Екраните показваха широкоъгълна картина от главния вход на църквата. Там се беше събрала малка армия полицаи, които натискаха звънеца, опитваха се да отворят вратата и разговаряха по радиостанциите си.

— Не се безпокойте, няма да влязат — увери ги Уинстън. — А и до началото на презентацията остават по-малко от четири минути.

— Трябва да я пуснем веднага — настоя Амбра.

— Мисля, че Едмънд би предпочел да изчакаме и да я стартираме на кръгъл час, както обявихме — спокойно отговори компютърът. — Той държеше на думата си. Нещо повече, следя глобалния зрителски интерес и броят все още расте. Ако сегашната тенденция се запази, през следващите четири минути публиката ни ще се увеличи с дванайсет цяло и седем процента и предвиждам, че ще наближи максималното пазарно проникване. — Уинстън направи пауза и в следващите му думи почти се долавяше приятна изненада. — Въпреки всички днешни събития, изглежда, че съобщението на Едмънд ще бъде направено във възможно най-подходящия момент. Сигурен съм, че той щеше да ви е искрено благодарен.