Произход

90.

След втория опит на Лангдън да въведе стиха архаичният компютър доволно изпиука.

„Слава богу! — помисли Амбра, докато професорът се изправяше и се обръщаше към нея. Тя го прегърна и се притисна към него. — Едмънд щеше да е на седмото небе!“

— Две минути и трийсет и три секунди — съобщи Уинстън.

Тя пусна Лангдън и двамата се завъртяха към течнокристалните екрани. Средният показваше брояч, какъвто Амбра неотдавна беше видяла в „Гугенхайм“.

„Над двеста милиона души?! — изуми се Амбра. Очевидно докато с Лангдън бяха бягали из Барселона, целият свят беше следил събитията. — Публиката на Едмънд е достигнала астрономическа цифра“.

Екраните от двете страни на брояча продължаваха да предават картината от охранителните камери и тя забеляза внезапна промяна в поведението на полицията. Полицаите, които бяха блъскали по вратите и бяха разговаряли по радиостанциите си, сега един по един вадеха смартфоните си и се взираха в тях. Пространството пред входа на църквата постепенно се превърна в море от бледи, изпълнени с очакване лица, осветени от сиянието на дисплеите.

„Едмънд накара света да се закове на място. — Обзе я странно чувство за отговорност, задето хората по цялото земно кълбо се готвеха да гледат презентация, която щеше да се излъчва на живо от тази зала. — Дали гледа и Хулиан?“ Амбра бързо пропъди тази мисъл от ума си.

— Програмата е заредена — съобщи Уинстън. — Струва ми се, че ще ви е по-удобно да гледате в къта за почивка на Едмънд в отсрещния край на лабораторията.

— Благодаря, Уинстън — каза Лангдън и поведе Амбра покрай синкавосивия куб.

Върху стъкления под в къта за почивка имаше ориенталски килим, елегантни мебели и велоергометър.

Когато стъпи върху мекия килим, Амбра усети, че тялото ѝ незабавно се отпуска. Тя се настани на дивана и сви крака под себе си, после се огледа за телевизор.

— Къде ще гледаме?

Лангдън се беше отдалечил, за да види нещо в ъгъла, и явно не я чу, но Амбра съвсем скоро получи отговор на въпроса си. Цялата задна стена на помещението засия отвътре и се появи позната картина.

„Цялата стена е дисплей?!“

Тя се втренчи в два и половина метровия екран и в този момент осветлението в църквата постепенно започна да отслабва. Уинстън очевидно се грижеше за приятното им прекарване с голямото шоу на Едмънд.

Лангдън стоеше в ъгъла на лабораторията като хипнотизиран — само че не от грамадната телестена, а от един малък предмет, който току-що беше забелязал, поставен върху изящен пиедестал като в музейна изложба.

В метална витрина със стъклена предна стена имаше запушена с тапа и надписана епруветка, която съдържаше мътнокафява течност. В първия момент Робърт се зачуди дали не е някое от лекарствата, които беше взимал някогашният му студент. После прочете етикета.

„Невъзможно — каза си. — Какво прави това тук?!“

По света имаше само няколко „прочути“ епруветки, но професорът знаеше, че тази определено спада към тях. „Не мога да повярвам, че Едмънд е притежавал една от епруветките! — Сигурно я беше купил нелегално на космическа цена. — Също като картината на Гоген в Каса Мила“.

Приклекна и впери очи в седемдесетгодишната епруветка. Етикетът от хартиено тиксо беше избледнял и изтъркан, но двете имена все още се четяха: „Милър — Юри“.

Настръхна, когато препрочете имената.

„Милър — Юри.“

„Господи… Откъде идваме?“

През 50-те години на XX век химиците Стенли Милър и Харолд Юри бяха провели легендарен научен експеримент, за да отговорят на същия този въпрос. Макар и неуспешен, дръзкият им опит беше получил световни акламации и оттогава го наричаха „експеримент на Милър-Юри“.

Робърт си спомняше урока по биология в гимназията, когато беше слушал в захлас как тези учени се опитали да възпроизведат условията от зората на съществуването на Земята — гореща планета, покрита с лишен от живот океан от врящи химически вещества.

„Първичният бульон“.

След като възпроизвели химическите вещества в древните океани и атмосферата — вода, метан, амоняк и водород, — Милър и Юри нагрели сместа, за да имитират кипящите морета. После я разтресли с електрически заряди, за да имитират мълнии. И накрая я оставили да се охлади, както били изстинали земните океани.

Бяха преследвали проста и смела цел — да запалят искрата на живота в безжизненото първично море. „Да симулират «Сътворението» единствено с научни средства“ — помисли си Лангдън.

Милър и Юри изследвали сместа с надеждата в нея да са се образували първични микроорганизми — безпрецедентен процес, наречен „абиогенеза“. За съжаление опитите им да създадат „живот“ от мъртва материя не се увенчали с успех. Вместо това останали само с колекция от стъклени епруветки, които днес събираха прах в някой тъмен килер в Калифорнийския университет в Сан Диего.

Креационистите до ден-днешен продължаваха да привеждат неуспешния експеримент на Милър-Юри като научно доказателство, че животът не може да е възникнал на Земята без помощта на Бог.

— Трийсет секунди — прозвуча от тонколоните гласът на Уинстън.

Робърт изхъмка. Само преди минути Уинстън беше казал, че най-големите научни открития са довели до създаване на нови „модели“ на вселената. И че МареНострум е специализиран в компютърно моделиране — симулиране и последващ анализ на сложни системи.

„Експериментът на Милър-Юри е пример за ранно моделиране… симулиране на сложни химически реакции на първичната Земя“ — помисли си професорът.

— Робърт! — извика Амбра от дивана. — Започва!

— Идвам — отвърна той и тръгна към къта за почивка, внезапно обзет от подозрението, че току-що може да е зърнал част от онова, върху което е работил Кърш.

Докато вървеше, си спомняше драматичното встъпление на своя приятел на „моравата“ в музея „Гугенхайм“. „Нека сме като първите изследователи, хората, които зарязвали всичко и се отправяли в безкрайните океани. Наближава краят на ерата на религията и започва ерата на науката. Само си представете какво ще се случи, ако чудодейно научим отговорите на големите въпроси на битието“.

Когато се настани до Амбра, на огромния стенен екран течеше последното отброяване.

Тя го погледна изпитателно.

— Добре ли си, Робърт?

Лангдън кимна и в този момент се разнесе драматична музика. На стената пред тях се появи високото метър и половина лице на Едмънд. Прочутият футурист изглеждаше измършавял и уморен, но широко се усмихваше към обектива.

— Откъде идваме? — попита той. Вълнението в гласа му се усилваше обратнопропорционално на стихването на музиката. — И къде отиваме?

Амбра хвана ръката на Лангдън и нервно я стисна.

— Тези два въпроса са част от една и съща история — продължи Кърш. — Да започнем отначало — от самото начало.

Едмънд със закачливо кимване бръкна в джоба си и извади малък стъклен предмет — епруветка с мътна течност, надписана с избелелите имена Милър и Юри.

Сърцето на Робърт се разтуптя бясно.

— Нашето пътуване започва много отдавна… четири милиарда години преди Христа… в първичния бульон.