Произход

13.

В огряната от луната пустиня на изток от Дубай едно пясъчно бъги „Санд Вайпър“ 1100 рязко зави наляво и с поднасяне спря, като вдигна облак пясък.

Тийнейджърът зад волана смъкна очилата си и погледна надолу към онова, което едва не беше прегазил. Слезе плахо от колата и се приближи до тъмната фигура на пясъка.

И естествено се оказа точно това, което изглеждаше.

Проснат по очи на светлината на фаровете лежеше човек.

— Мархаба? — извика хлапакът. — Ей?

Никакъв отговор.

От облеклото момчето разбра, че е мъж — носеше традиционна шапка „чечия“ и широка джелабия — и изглеждаше нисък и пълен. Вятърът отдавна беше заличил стъпките му, както и евентуалните следи от гуми или други податки за това как се е озовал толкова навътре в пустинята.

— Мархаба? — повтори младежът.

Нищо.

Тъй като не знаеше какво друго да направи, момчето протегна крака си и леко побутна мъжа по хълбока. Въпреки дебелината на мъжа плътта беше твърда и не поддаваше — вятърът и слънцето вече я бяха изсушили.

Определено беше мъртъв.

Хлапето се наведе, хвана мъжа за рамото и го преобърна по гръб. Безжизнените очи на мъртвеца се вторачиха в небето. Лицето и брадата му бяха целите в пясък, но макар и мръсен, човекът изглеждаше някак си дружелюбен, дори познат, като любим чичо или дядо.

Наблизо отекна рев на пет-шест атевета и бъгита — приятелите му се връщаха, за да се уверят, че не му се е случило нещо. Машините им прехвърлиха дюната и се спуснаха по склона.

Всички угасиха моторите, свалиха очилата и каските си и се струпаха около мумифицирания труп. Едно от момчетата заговори развълнувано — беше познало прочутия аллама Саид ал Фадл, учен и религиозен водач, който от време на време изнасяше лекции в университета.

— Матха Алайна ’ан наф’ал? — попита то. „Какво ще правим?“ Младежите застанаха в кръг, безмълвно загледани в тялото. И после постъпиха като всички тийнейджъри по света. Наизвадиха джиесемите си и започнаха да го снимат, за да пратят кадрите на приятелите си.