Произход

97.

Командир Диего Гарса стоеше в дъното на кабинета на Моника Мартин и безизразно се взираше в телевизионния екран. Китките му още бяха оковани в белезници и от двете му страни бяха застанали агенти от Гуардия Реал, след като бяха изпълнили молбата на пиарката да му позволят да напусне оръжейната, за да гледа презентацията на Кърш.

Бяха проследили шоуто на футуриста заедно с Моника, Суреш, шестима агенти и всевъзможни служители от нощната смяна в двореца, зарязали задълженията си, за да дотичат на подземния етаж.

Смущенията, които бяха последвали презентацията, се смениха с мозайка от медии от целия свят — телевизионни водещи и експерти задъхано обобщаваха твърденията на Кърш и се впускаха в неизбежни анализи, като всички говореха едновременно и в резултат се образуваше непонятна какофония.

В стаята влезе един от старшите агенти на Гарса, огледа тълпата, видя началника си и енергично се приближи към него. Без никакви обяснения му свали белезниците и му подаде джиесем.

— Търсят ви, господин командир — епископ Валдеспино.

Гарса се вторачи в телефона. Като се имаше предвид скришното бягство на епископа от двореца и уличаващият го есемес, Валдеспино беше последният човек, който очакваше да му се обади.

— Слушам — каза Гарса.

— Благодаря, че се съгласихте да разговаряме — уморено каза епископът. — Разбрах, че сте прекарали доста неприятна нощ.

— Къде сте? — попита командирът.

— В планината. Пред базиликата в Долината на падналите. Преди малко имахме среща с принц Хулиан и негово величество.

Гарса не можеше да си представи какво прави в този час монархът в Долината на падналите, особено като се имаше предвид състоянието му.

— Предполагам, знаете, че кралят е наредил да ме арестуват.

— Да. Ужасна грешка, която поправихме.

Командирът погледна китките си.

— Негово величество ме помоли да ви се обадя и да ви предам извиненията му. Аз ще остана да се грижа за него в болницата на Ескориал. Боя се, че времето му изтича.

„Твоето също“ — помисли си Гарса.

— Имайте предвид, че Суреш намери в джиесема ви един есемес — доста изобличаващ есемес. Мисля, че се готвят скоро да го публикуват на уебсайта КонспирасиНет. Предполагам, че полицията ще дойде да ви арестува.

Валдеспино въздъхна тежко.

— Да, есемесът. Трябваше да се обърна към вас още щом го получих сутринта. Уверявам ви, нямам нищо общо с убийството на Едмънд Кърш, нито на двамата ми колеги.

— Но есемесът ясно показва…

— Накиснали са ме, Диего — прекъсна го епископът. — Някой е положил огромни усилия да ме изкара съучастник в това престъпление.

Макар Гарса да не можеше да си представи, че Валдеспино е способен на убийство, мисълта, че някой го е накиснал, не изглеждаше особено логична.

— Кой може да има интерес от това?

— Нямам представа. — Гласът на епископа звучеше старчески. — А и едва ли има значение. Репутацията ми е съсипана, най-скъпият ми приятел, кралят, умира и тази нощ повече няма какво да ми отнемат. — В думите му се долавяше зловеща окончателност.

— Антонио… добре ли сте?

Валдеспино въздъхна.

— Не особено. Уморен съм. Надали ще изкарам до края на следствието. А и да издържа, светът май е надраснал нуждата си от мене.

Гарса ясно долови мъката в гласа на стария духовник.

— Ще ви помоля за една малка услуга — прибави Валдеспино. — В момента трябва да служа на двама крале — единият напуска трона, другият се възкачва на него. Принц Хулиан през цялата нощ се опитва да се чуе с годеницата си. Ако успеете да го свържете с Амбра Видал, нашият бъдещ крал вечно ще ви е задължен.

Изправен на открития площад пред планинската църква, епископ Валдеспино погледна надолу към тънещата в мрак Долина на падналите. Из осеяните с борове дерета вече пълзеше предутринна мъгла и някъде в далечината остър птичи крясък пронизваше нощта.

„Черен лешояд“ — странно развеселен си помисли той. Жалостивият писък му се стори зловещо уместен и той се зачуди дали светът не се опитва да му каже нещо.

Наблизо агентите от Гуардия Реал бутаха количката на изтощения крал към колата му, за да го върнат в болницата на Ескориал.

„Ще дойда да се грижа за тебе, приятелю. Ако ми позволят, естествено“.

Агентите час по час откъсваха поглед от сиянието на джиесемите си и хвърляха погледи към Валдеспино, сякаш подозираха, че скоро ще им наредят да го арестуват.

„Но аз съм невинен. — Епископът предполагаше, че го е накиснал някой от безбожните и вещи в хакерството последователи на Кърш. — За растящото множество атеисти няма по-голямо удоволствие от това да представи Църквата в ролята на злодея“.

Подозрението му се потвърждаваше от новината за презентацията на Кърш, която току-що беше научил. За разлика от видеото в библиотеката на Монсерат, днешната версия явно бе имала оптимистичен край.

„Кърш ни измами“.

Презентацията, която Валдеспино и неговите колеги бяха гледали преди седмица, свършваше с ужасяваща графика — прогноза за гибелта на всички хора.

„Катастрофално унищожение.

Отдавна предсказаният апокалипсис“.

Макар да смяташе, че прогнозата е лъжа, епископът знаеше, че безброй хора ще я приемат като доказателство за надвиснала гибел.

През цялата история набожни вярващи бяха ставали жертва на апокалиптични пророчества, членове на секти извършваха масови самоубийства, за да избегнат ужасите на настъпващия свършек на света, религиозни фанатици затъваха в кредити, убедени, че краят наближава.

„За децата няма нищо по-пагубно от загубата на надежда“. Божията любов и обещанието за рая, помнеше Валдеспино, бяха най-въодушевяващата сила в собственото му детство. „Аз съм сътворен от Бог и един ден завинаги ще заживея в царството Божие“ — беше научил още като малък.

Кърш твърдеше обратното: „Аз съм космическа случайност и скоро ще бъда мъртъв“.

Епископът беше дълбоко загрижен за щетите, които посланието на футуриста щеше да нанесе на онези клетници, които не бяха ощастливени с неговите богатства и привилегии — които се бъхтеха ката ден за едната храна или за да могат да се грижат за децата си, и които имаха нужда от искрица божествена надежда дори само за да могат сутрин да стават от леглото си и да поемат тежкия си живот.

За него си оставаше загадка защо Кърш бе показал апокалиптичен край на тримата духовници. „Може би просто е искал да отложи за по-късно голямата си изненада — помисли си Валдеспино. — Или да ни остави да се помъчим“.

Така или иначе, злото беше сторено.

Той погледна към отсрещния край на площада, където принц Хулиан грижовно помагаше на баща си да се качи във вана. Младият престолонаследник беше понесъл изповедта на краля удивително добре.

„Дългогодишната тайна на негово величество“.

Естествено, епископ Валдеспино от години знаеше и съвестно пазеше тази описана тайна. Тази нощ кралят беше решил да разголи душата си пред своя единствен син. И изборът му да го направи тъкмо там, в подземния храм на нетърпимостта, представляваше символичен акт на предизвикателство.

Загледан в дълбоката долина под върха, Валдеспино изпитваше смъртна самота… сякаш можеше просто да прекрачи ръба и завинаги да потъне в очакващия го мрак. Ала знаеше, че ако го направи, бандата атеисти на Кърш злорадо ще заяви, че е изгубил вярата си след днешното съобщение за научното откритие.

„Моята вяра никога няма да умре, господин Кърш.

Тя не е подвластна на вашата наука“.

А и ако пророчеството на футуриста за тържеството на техниката се окажеше вярно, човечеството щеше да навлезе в период на почти невъобразима морална неопределеност.

„Повече от всякога ще имаме нужда от вяра и морално напътствие“.

Когато закрачи към краля и принц Хулиан, Валдеспино усети непреодолима изнемога, която обхвана цялото му същество.

В този момент за пръв път през целия му живот му се прииска просто да легне, да затвори очи и да заспи завинаги.