Пророчеството

11

Зала „Холиуел“, Оксфорд

Същата вечер

Бен се облегна на коравата седалка, загледан в зрителите, които прииждаха в залата. Перфектната акустика усилваше всеки звук и хората по принуда разговаряха шепнешком. Той беше на последния ред и местата пред него бавно се заемаха, но тази вечер залата едва ли щеше да се напълни.

Рекламната листовка за концерта му бе попаднала случайно преди няколко дни и сега беше доволен, че е дошъл. Не че си падаше особено по симфонични концерти, но идеята да прекара един час със струнните квартети на Барток му се бе сторила привлекателна. Този вид странна, леко невротична музика отблъскваше повечето хора, караше ги да се чувстват неловко, но може би точно с това на него му допадаше. Беше мрачна, потискаща, вглъбена, донякъде дисонантна, изпълнена с напрежение и едновременно странно отпускаща.

Зала „Холиуел“ се намираше в края на една извита уличка недалеч от Бодлианската библиотека. Не беше нито голяма, нито пищна — най-обикновена зала с голи стени, нисък подиум в единия край и около четиристотин седящи места. Осветлението беше дразнещо ярко, а седалките, разположени стъпаловидно покрай стените, бяха сякаш нарочно проектирани, за да са колкото е възможно по-неудобни. В програмата пишеше, че била най-старата концертна зала в Европа и че в нея навремето бил свирил самият Хендел. Имаше кратка справка за композитора и за произведенията, както и по два-три реда за членовете на струнния квартет. И четиримата бяха аспиранти по различни музикални дисциплини, като преподаваха и изнасяха концерти, за да си платят следването.

Върху ниската сцена бяха поставени четири пластмасови стола и четири статива за ноти. Музикантите трябваше да се появят всеки миг. Може би изчакваха, с надеждата да се съберат още хора. Но нямаше изгледи това да се случи.

Бен по-скоро усети появата й още преди да я забележи. Обърна се и първото, което видя, бе усмивката й, когато го позна. Библиотекарката от читалнята. Пясъчнорусата й коса беше спусната до раменете; облечена беше със светло вталено сако, което подчертаваше фигурата й. Когато се приближи, той остави програмата.

— Сам ли сте? — попита тя. — Може ли да седна до вас?

Сакото му беше преметнато върху облегалката на съседния стол. Бен го грабна и го пусна в пространството пред краката си.

— Няма проблем — отвърна той.

Тя седна, все така усмихната, и положи дамската си чантичка на седалката до себе си.

— Не очаквах да ви видя тук — прошепна тя. — Между другото, аз съм Луси.

— Бен.

— На читателската ви карта пишеше Бенедикт.

— Просто Бен.

Тя свали сакото си и Бен забеляза, че отдолу е със същата бяла блузка, с която я бе видял първия път.

— До късно ли работихте? — попита той.

Тя завъртя театрално очи.

— Имам ли избор!

Той се канеше да отговори нещо, когато музикантите излязоха на сцената с инструментите си. От рехавата публика се чуха аплодисменти, докато двамата цигулари, виолистът и виолончелистът заемаха местата си. Четиримата вдигнаха нагоре лъковете, спогледаха се и си кимнаха. След което засвириха.

Докато накъсаната невротична музика изпълваше залата, до ноздрите на Бен достигаше парфюмът на Луси. От време на време тя сменяше позата си на неудобната седалка, при което коляното й докосваше неговото. Той се питаше разсеяно защо ли бе избрала да седне точно до него, след като залата беше наполовина празна. Не че имаше нещо против компанията й — тя изглеждаше симпатично момиче.

Слънцето залязваше, когато излязоха от залата и поеха по тясната уличка.

— Беше много приятно — каза тя.

— Отпускащо — отвърна той.

— Смяташ ли? На мен ми се стори напрягащо.

— Мен напрежението ме отпуска.

— Да пийнем по едно, а?

— Защо не?

Съвсем наблизо се намираше „Търф“ — една кръчма, която Бен бе запомнил от онези години. Пресякоха улицата и се ориентираха по звуците на музика и смях, които се разнасяха от отворената врата. Интериорът беше традиционен — нисък таван, гредоред, очукан дървен тезгях, който изглеждаше поне на двеста години. Заведението гъмжеше от народ. Група италиански туристи заемаха няколко маси и вдигаха твърде много шум. Бен поръча на бара двоен скоч за себе си и чаша бяло вино за нея; двамата взеха питиетата си и се отправиха към един усамотен ъгъл на градината, заобиколена с високи, обрасли с бръшлян каменни зидове.

Бен извади цигари.

— Имаш ли нещо против?

— И аз ще запаля с теб — каза тя.

Той й поднесе запалката си, после чукнаха чаши. Струваше му се някак необичайно да седи с жена в заведение, но пък, от друга страна, нейната компания беше приятна и ненатрапчива.

— Хубав концерт — каза тя. — Жалко, че нямаше публика.

— Може би Барток не е за всички.

— Ако беше „Шопен — хитове“ или някакви напудрени барокови парчета, залата щеше да е претъпкана. — Тя се усмихна. — Е, Бен, ти някаква аспирантура ли караш?

— Редовен студент съм. Чакам да запиша последен курс в „Крайст Чърч“.

Тя изглеждаше изненадана.

— Разбирам те — каза той, като улови погледа й. — Аз съм стар…

— Не, не си стар!

Чувствам се стар, помисли си той. Стар и уморен от живота.

— Прекъснах — обясни той. — Имам завършени две години от курса по богословие. Преди доста време. Сега ми дават възможност да довърша следването си.

— Решил си да смениш попрището?

— Определено!

— А с какво се занимаваше преди?

Той се замисли. За малко да й каже истината, но после се отказа.

— Доскоро бях на свободна практика. Нещо като частен консултант. Специалист по откриване и отстраняване на проблеми. Пътувах доста по света.

Това беше безсмислен, лишен от съдържание и умишлено неясен отговор, но Луси изглеждаше доволна.

— И на мен една смяна на попрището би ми се отразила добре — отвърна тя.

— Не ти се работи в библиотека?

— Не че имам нещо против библиотеката, но предпочитам да рисувам. Аз съм художничка. В Бодлианската библиотека работя само по няколко часа седмично, колкото да си плащам сметките. Ако можех да си изкарвам хляба с рисуване, бих правила само това. Но с изкуство едва се свързват двата края.

— Не е лесно — каза той. — Дано да успееш. С какъв вид изкуство се занимаваш по-точно?

Тя се позасмя смутено.

— Не искам да те отегчавам.

— Напротив, интересно ми е.

Тя бръкна в чантичката си и извади визитка. На едната страна беше отпечатано: „Луси Уайлд, художник живописец“, с телефонен номер и интернет адрес. Бен обърна картичката. От другата страна беше покрита с някакви абстрактни, изчистени геометрични форми, които смътно му напомняха стила на Кандински.

— Твоя творба ли е?

Тя кимна.

— Харесва ми. Доста си добра. Надявам се да пробиеш. — Той посегна да й върне визитката.

— Задръж я — каза тя.

Той се усмихна и плъзна картичката в джоба си.

Известно време и двамата не казаха нищо. Бен замислено повъртя чашата с ръка върху масата, после погледна часовника си.

— Аз май трябва да тръгвам — обяви той. Надигна чашата и пресуши остатъка от уискито.

— Къде живееш? — попита тя.

— В северните покрайнини. На Уудсток Роуд. А ти?

— В Джерико.

— Бих те закарал — каза той, — но самият аз дойдох пеша.

— И аз съм така. Но сме в една посока, поне до „Джайлс“. Ще ме изпратиш ли?

Той кимна. Луси се усмихна и двамата закрачиха заедно по тясната уличка. Стъпките им отекваха между старите каменни стени на колежите, докато навлязоха в центъра на града. Пред Новия театър се бе образувала тълпа от излизащи зрители и фургоните с дюнер развиваха трескав бизнес, изпълвайки топлия вечерен въздух с миризма на печено месо. Минаха покрай колежа „Сейнт Джоунс“ и излязоха на широката „Сейнт Джайлс“. Улиците в тази част на града бяха притихнали, а живачните лампи хвърляха мътна жълтеникава светлина.

Луси се спря.

— Аз съм натам — каза тя, като посочи една странична уличка. — Е, ще се видим все някога. В библиотеката може би?

— Надявам се — каза Бен, после се обърна да си ходи.

— Бен! — повика го тя.

— Какво?

Гласът й беше колеблив.

— Хрумна ми… дали не би искал утре вечер да отидем заедно на кино?

Той не отговори.

— Има един филм за Гоя — продължи неуверено тя. Художникът…

— Знам кой е Гоя — каза Бен, като мислено се наруга за грубия начин, по който прозвучаха думите му.

— Не знам дали ще бъде хубав. Но си казах, че… — Тя не довърши изречението си. Наведе глава, впери поглед във върховете на обувките си и заопипва нервно чантичката си.

Той се поколеба.

— Съжалявам, Луси. Не мисля, че ще мога. Зает съм.

— Може би някоя друга вечер? Да се видим по на едно питие?

— Не мисля, че е разумно — каза той.

Тя изглеждаше разочарована и леко разстроена.

— Е, добре. Разбрах. Довиждане тогава.

Обърна се и си тръгна, а той я проследи с поглед, докато се отдалечаваше. Тя нито веднъж не погледна назад и след малко Бен продължи пътя си по улицата.

След стотина метра забави крачка и спря. Застана под жълтеникавата светлина на уличната лампа и поклати глава. Какъв си дивак! — чу глас в главата си. Бе се държал отвратително. Глупаво, несръчно, безсърдечно. Очевидно Луси не беше момиче, което всеки ден кани мъже на срещи. Кой знае какво усилие й бе струвало, а той все едно я бе стъпкал с крак като някакво насекомо. Тя не го заслужаваше. Трябваше да я настигне и да й обясни. Да й каже, че я харесва, но просто не може да се вижда често с нея. Че може би никога вече няма да изпита привличане към жена, която и да е тя. Никога. Или поне за дълго. Че това не е насочено лично към нея, а си е негов проблем, изцяло и единствено негов. И да й се извини.

Той се извърна и закрачи решително обратно по павираната уличка, където бе видял Луси да изчезва в мрака. Беше тясна и слабо осветена, а високите сгради от двете й страни хвърляха дълги черни сенки по паважа. Наоколо нямаше никого.

Освен Луси и трима мъже.

Забеляза ги от трийсетина метра. Тримата я бяха притиснали до стената на една къща. Единият — този в средата — я стискаше за гърлото. Другите двама бяха застанали от двете й страни, за да й преградят пътя за бягство. Тя се съпротивляваше и риташе. Единият от мъжете бе взел чантичката й, но тя дърпаше отчаяно каишката, като се опитваше да я изтръгне от ръцете му. Накрая се отказа и я пусна. Смеховете им заглушиха слабите й викове за помощ.

Бързо и безшумно Бен се запрокрадва през сенките. Тримата бяха твърде заети с Луси, за да забележат приближаването му, но дори трениран войник едва ли би го усетил.

Двама от мъжете бяха бели, а третият — онзи, който бе изтръгнал чантата от ръцете й — имаше азиатски черти. Този, който я стискаше за гърлото, имаше най-заплашителен вид. Бръсната глава, халка в носа, изглеждаше доста самоуверен. Явно беше тарторът. Другият бял беше нисък и дебел, телесната му маса беше главно от сланина. Бяха още деца, някъде между седемнайсет- и двайсетгодишни, облечени в еднотипни дизайнерски кожени якета и маратонки.

Хлапаци, но опасни.

В мътната жълтеникава светлина на лампата нещо проблесна. Тарторът им бе извадил нож. Кухненски, с черна пластмасова дръжка и може би двайсетсантиметрово назъбено стоманено острие. Размаха го пред лицето й. Луси нададе сподавен вик и онзи й изръмжа да млъква и да не шава.

При вида на ножа Бен сви юмруци и продължи да пристъпва към тях, безшумен като котка. Тримата още не го бяха усетили.

Азиатецът ровеше в чантата й, явно търсеше портмонето, докато дебелото му приятелче я сграбчи за китката, опитвайки се да й свали часовника. Очите й бяха широко разтворени от ужас.

В този миг Бен излезе от сенките. Тримата замръзнаха по местата си и го зяпнаха изумени. Луси изрече името му.

Имаше безброй начини да ги извади от строя. Който и да предпочетеше, след три секунди и тримата щяха да са на земята, с натрошени кости. Ножът може би изглеждаше голям и страшен за жертвата, но тарторът нямаше представа как да си служи с него. Не и срещу човек като Бен, специално обучен да отнема ножове и да ги забива в мозъка на нападателя, преди той да е усетил какво става.

Опасни, но все пак деца.

— Отвори портмонето — каза той на азиатеца.

Онзи погледна чантата в ръцете си, после отново вдигна очи към Бен. Примигна.

— Хайде де, отвори го! — повтори Бен, без да изпуска от поглед тартора. Гласът му беше тих и равен.

Хлапакът с ножа се намръщи, по лицето му се изписа объркване. Бен се досещаше какво си мисли. Трима срещу един, но и при това съотношение на силите нещо никак не беше наред. Самонадеяността му се изпари, предизвикателството в очите му отстъпи място на страх, беше си глътнал езика. Ножът в ръката му потрепери. Другата му ръка отслаби хватката върху гърлото на Луси и тя се отскубна.

Азиатецът изпълни каквото му бе казано. Портмонето беше от бежова кожа, доста износено. Той щракна закопчалката и го отвори.

— Колко пари има вътре? — попита Бен.

Хлапакът бръкна в портмонето и извади една двайсетачка.

— Слаба работа, момчета — каза Бен. — По-малко от седем лири на човек. Освен това скоро ще установите, че по дебитната карта няма наличност, а кредитната е достигнала лимита. Да си го кажем направо, дамата няма пари. И какво, прибирате се вкъщи и си поделяте по седем лири. Страхотно постижение, ще има да се хвалите на другарчетата си.

Хлапакът с ножа най-после се окопити.

— Да го духаш, чичка! — каза той. Гласът му беше хриплив и леко трепереше.

Бен не му обърна внимание.

— Предлагам ви сделка. — Той посегна към задния джоб на джинсите си. Извади портфейла и го разтвори. Вътре имаше пачка петдесетачки, още чисти и непрегънати, както ги бе извадил от банкомата. Той започна бавно да ги брои, като през цялото време усещаше погледите им върху себе си. Отдели шест банкноти и прибра портфейла в джоба на джинсите си. — Триста лири. По сто на човек. По-добре от седем. И далеч повече, отколкото струвате и тримата заедно. — Той протегна ръка и им подаде парите. — Вземайте. Ваши са.

Хлапакът с ножа пристъпи напред и понечи да ги вземе.

Бен дръпна ръката си.

— Казах, предлагам ви сделка. Това означава, че искам нещо в замяна. Всъщност четири неща. Първо, пускате я да си ходи. Второ, връщате й чантата. Трето, оставяте ножа на земята. Леко и бавно, без излишни движения. И четвърто, изчезвайте. Да не съм ви видял повече.

Те се поколебаха.

— Ако не искате сделка, нямам нищо против — продължи Бен. — Само че в такъв случай до половин минута и тримата ще умрете. Просто не виждам друга възможност. От вас зависи.

Азиатецът вече трепереше като лист. Хлапакът с ножа беше облещил очи. Тримата си разменяха притеснени погледи.

— Предлагам ви изход — каза Бен. — Давам ви откуп срещу собствения ви живот, за да не се налага да ви убивам.

Тарторът се наведе и остави ножа на земята. Острието изтрака върху паважа. Азиатецът върна чантичката на Луси, след което тримата бързо се отдръпнаха от нея. Тя трепереше, цялата пребледняла. Притича до Бен и той я обгърна с ръка през рамото.

Бен ритна ножа встрани.

— Мъдър избор. Това е паметен момент за вас. Дори не можете да си представите какви сте късметлии. — Той им подаде парите. Тарторът протегна ръка и ги пое с треперещи пръсти. После и тримата се обърнаха и побягнаха колкото ги държаха краката.

— Добре ли си? — попита той Луси.

Тя вдигна глава. Очите й бяха мокри от сълзи.

— Не мога да повярвам. Как го направи?!

— Позволи ми да те изпратя — каза той.