Пророчеството

61

Алекс трескаво претърсваше мазето за изход, за каквато и да било пролука, през която да се измъкнат навън. Напразно. Вратата беше масивна и здраво заключена. Джобното фенерче, което бе открила на една обрасла в паяжини полица, хвърляше жълт сноп светлина, който се разсейваше из тъмното помещение. Тя се надяваше да открие капак в пода, шахта за въглища, таен проход.

Нищо. Бяха попаднали в плен. Тя седна на коравите каменни стъпала и стисна главата си в ръце. Една-едничка мисъл се мяташе в съзнанието й.

Бен. Бяха му приготвили капан. Тя искаше да се свърже с него, да го предупреди, да направи нещо. Но беше късно. Може би онези вече го бяха убили. Тя усети как очите й се напълниха със сълзи.

— Алекс! — чу се припрян шепот в тъмното. Беше Зоуи. — Онези сигурно са се махнали. Да се измитаме оттук!

— Не ставай смешна!

— Не съм смешна! Да се махаме!

— Зоуи, ние сме пленници. Никъде не можем да идем.

Но докато се взираше в полумрака, тя забеляза присветването на малко екранче. Сърцето й подскочи.

— Откъде се взе този телефон?!

— Отмъкнах го от неандерталеца, който седеше до мен в колата. Той така и не забеляза.

Алекс се изсмя.

— Умен ход!

— Когато бях на петнайсет, се научих да пребърквам джобове — каза Зоуи. — А някои умения не се забравят. И знаеш ли какво? Записах всичко, което казаха тези мръсници преди малко. Реших, че може да ни потрябва.

— Да се обадим! — възкликна Алекс.

Зоуи скочи на крака и направи няколко крачки из мазето.

— Сигналът е слаб. Чакай малко! Тук се показва първото стълбче. Какъв беше номерът на полицията при вас, 911?

— Не се обаждай в полицията. Дай ми телефона. — Алекс грабна апарата от ръцете й. Сигналът беше нестабилен, едно-единствено черно деление ту се появяваше, ту отново изчезваше от екрана. Опита се да си припомни номера, който Бен й бе дал. Той сякаш с магическа сила се беше запечатал в съзнанието й. Пръстите й трескаво занатискаха клавишите.

Чу сигнал. Телефонът отсреща звънеше. Тя го остави да звъни — пет пъти, седем, десет.

— О, господи! Онези са го спипали.

На другия край на света Бен се изправи с мъка и погледна надолу, към трупа на своя нападател.

Половината от лицето на мъжа липсваше, отнесено от куршума. Кръв, парченца мозък и надробени кости бяха опръскали пода в резултат от близкия изстрел.

Бен дишаше тежко, цялото му тяло се тресеше от адреналина. Лицето му беше в кръв — неговата и на тримата мъже, чиито трупове лежаха насред съсипания апартамент.

Телефонът в джоба му продължаваше да вибрира. Дали да отговори?

Той измъкна апарата с кървави пръсти и няколко секунди го гледа втренчено. После натисна копчето за приемане на повикване и го вдигна до ухото си.

— Бен? Ти ли си, Бен?

— Алекс?! — възкликна стреснато той. По тона й разбра, че и при нея нещо не беше наред.

— Жив си. Слава богу!

— Бог този път не ми помогна особено.

— Калахан е един от тях.

— Току-що и аз разбрах. По трудния начин. Ти къде си?

— Двете със Зоуи сме заключени в мазето му. — И тя набързо изреди последните събития: как бе проследила Калахан с колата си и как Слейтър я бе хванал. Предаде му какво й бе разказал за сенатора християнин. — Самият Ричмънд не подозира какво се върши зад гърба му — обясни припряно тя. — Те просто го използват, за тях той е обикновен фигурант.

— Добре, сега слушай. — Мозъкът на Бен работеше трескаво. — Ето какво ще направиш. Не се обаждай на полицията. Твоят приятел Франк, ветеринарят, имаш ли му доверие?

— Абсолютно.

— Обади се на него. Опиши му маршрута си, за да може да те открие.

— Струва ми се, че горе-долу знам къде се намираме.

— Хубаво. Той сигурно ще измисли начин да ви измъкне. Съчини някаква история, но го предупреди да си мълчи. След това двете със Зоуи се покрийте някъде. Аз ще ви намеря.

— Има още — каза тя. — Знам какво са намислили. Скоро в някаква йерусалимска джамия ще се проведе важна религиозна служба. На нея ще присъстват президентът и четирима членове на Върховния ислямски съвет. Онези възнамеряват да взривят джамията.

Бен усети как сърцето му се качи в гърлото.

— За коя джамия става въпрос?

— Джамията на Свещения хълм.

— Кога трябва да стане това?

— В седем израелско време.

Той погледна часовника си.

— Но дотогава има само двайсет минути!

— Тръгвай, Бен! Ти трябва да ги спреш!

С тези думи Алекс прекъсна връзката. Няколко секунди Бен стоя неподвижно, гледайки с невиждащ поглед занемелия телефон в ръката си.

Сякаш внезапно въздухът в стаята се бе свършил. Хиляди мисли се блъскаха в мозъка му.

При съзнанието за неимоверната тежест, с която се бе нагърбил, дъхът му спря. Какъв глупак се бе оказал, какъв слепец, за да не види какво го очаква! По своя ужасен, страховит начин това беше едно перфектно стратегическо решение.

Свещеният хълм, или Хълмът на Храма, разположен в самото сърце на стария град в Йерусалим, беше един от най-оспорваните обекти в религиозната и политическата история. За християните това беше мястото, където Бог е сътворил света, както и мястото на неговия Страшен съд; според ислямското поверие тук се намираше Благородната светиня, точката, от която Мохамед се бе възкачил на небето. Навремето тук се бе извисявал и един от най-великите и свещени юдейски храмове, разрушен от римляните през 70 г. от новата ера.

Върху руините на този древен еврейски храм сега се издигаше една от най-върховните светини на исляма след Мека и Медина: Кубат ал-Сахра, Куполът над Скалата — една огромна, величествена осмоъгълна джамия, увенчана със златно кубе, което се виждаше от всяка точка в града. Тук беше епицентърът на две хилядолетия от кървавото минало на Йерусалим — минало на религиозни борби, в които бяха участвали десетки нации, а след 1967 г., когато израелското правителство с неохота бе поверило стопанисването на джамията на мюсюлманите — върховен символ на епичната битка между юдаизма и исляма.

Да се разруши Куполът над Скалата, да бъде осквернена подобна светиня, като за това злодеяние бъдат обвинени евреите — това би запалило фитила, който да доведе до реализация на апокалиптичното библейско пророчество. Преди да разбере какво става, Израел щеше да се окаже във война с ислямския свят. САЩ неизбежно щяха да се намесят на страната на Израел. Мюсюлманите щяха да се вдигнат на оръжие. Великата свещена война — джихад, за която от десетилетия бленуваха ислямските фундаменталисти, най-после щеше да бъде факт. Светът щеше да бъде потопен в глобален конфликт.

А в един свят, раздиран от кръвопролития и потопен в хаос, десетки милиони евангелисти щяха да се съберат около единствения лидер, на когото смятаха, че могат да разчитат. Междувременно събития като единайсети септември, а и много по-страшни щяха да станат всекидневие. Бен си припомни прогнозите на Клейтън Клийвър за ядрена война; по гърба му полази ледена тръпка.

Страшният съд беше близо; часовникът тиктакаше по-бързо, отколкото можеше да си представи.

И от него — единствено от него — зависеше да го спре.