Пророчеството

48

През следващите минути и часове Бен ту идваше в съзнание, ту отново потъваше в черна яма. Пред очите му като на забавен каданс се редуваха периоди на мрак и внезапни изригвания на светлина, звуци и движение. Той смътно усети, че се изкачва по някакви стълби, че Алекс го придържа, а той е обвил ръка около раменете й. После се озова в някаква стая. Легло. Хладен допир на чисти чаршафи. Петна от кръв върху белия памук. Алекс, наведена над него, лицето й изглежда огромно отблизо, в очите й се чете тревога. После отново мрак.

Когато отвори очи, червеникавата зора пълзеше по пода на непознатата стая. Той примигна и се опита да вдигне глава от възглавницата. Рамото му беше прясно превързано. Раната го болеше, но по различен начин.

Той вдигна ръка и потърси каишката с венчалната халка на врата си, но не я намери.

Огледа се. Намираше се в просторна спалня, семпло и традиционно обзаведена. За разлика от долния етаж, тук беше чисто и разтребено, сякаш стаята не се ползваше. Леглото беше двойно, с месингови табли. Бен беше завит с юрган, съшит от разноцветни парчета. В ъгъла имаше мивка, а на люлеещия стол до леглото бяха оставени чисти дрехи — синя дочена риза и джинси, старателно сгънати. Най-отгоре внимателно бе поставена венчалната му халка.

Не беше сам в леглото. Алекс лежеше напряко, обгърнала с една ръка краката му, разрошената й коса се разливаше на вълни върху завивката. Той се запита колко ли време бе бдяла над съня му, преди сама да се поддаде на умората.

Алекс се размърда и отвори очи. Погледите им се срещнаха. Бен забеляза, че тя притежава онази способност, която се среща само у диви животни и тренирани войници, да преминава от състояние на сън към абсолютна бодрост, без неизбежните фази на прозевки, сумтене и търкане на очи. Тя му се усмихна, изправи се и седна в леглото. Беше свалила вълнения пуловер и бе облякла карирана памучна риза, твърде голяма за нея, вързана на възел на талията.

— Добре дошъл в страната на живите.

— Успя ли? — попита той.

Тя кимна.

— Трябваше да бръкна надълбоко, но куршумът излезе цял. Не е засегнал костта. Леко е деформиран, но не беше цъфнал отпред. Няма фрагментация. — Тя се пресегна, вдигна едно тенекиено канче от масичката до леглото и го раздруса.

Бен надникна вътре. Куршумът, сплеснат в предната си част, се търкаляше на дъното, малък и напълно безобиден.

— Ти ми спаси живота — каза той. — Вече за втори път. Имам да ти се реванширам.

Тя взе канчето и допря хладната си длан върху челото му.

— Още гориш. Имаш нужда от почивка.

Той се отпусна върху възглавницата.

— Трябва да тръгваме.

— Най-рано след няколко дни. Райли каза, че можем да останем колкото искаме.

— Как е той?

— Спи. Ще се оправи. — Тя се усмихна. — Мисли, че двамата с теб сме гаджета.

— Къде е Зоуи?

— В стаята си малко по-нататък по коридора. Уморена е, Бен. Не я притискай толкова.

— Идеше ми да я убия!

— Тя се чувства виновна.

— И с право!

Алекс го погали по челото, отметна кичур коса от очите му. Отвън слънцето изгряваше. Някъде наблизо цвилеха коне, чуваше се лай на куче.

— Ще отида да нагледам конете. Райли няма да стане скоро.

— Остани още малко! — каза той.

Тя отново се усмихна.

— Добре.

Двамата поседяха мълчаливо няколко минути.

— Нощес много сънуваше — каза Алекс. — Беше в треска. Отново говореше насън.

Той не отговори.

— Разговаряше с Бог.

— Нямам кой знае какво да му кажа.

— Молеше го за прошка, Бен. Очевидно това е важно за теб. Какво се е случило? Какво толкова си направил, че да молиш за прошка?

Бен се отдръпна от нея.

— Искам да ти помогна — каза тя.

Той извърна глава и я погледна.

— Защо?

— Не знам защо. Просто го искам. Струва ми се, че вече те познавам. Съблякох те и те сложих да си легнеш. Ръката ми беше напъхана до лакът в тялото ти, докато търсех куршума. Цялата се оплесках с кръвта ти. Превързах раната ти. Изкъпах те и цяла нощ седях, надвесена над теб, за да бърша потта ти. Защо не ми разрешиш да ти помогна? Хубаво е да си кажеш болката, не мислиш ли?

— Случиха се лоши неща — каза той. — Не ми се говори за тях.

— На всекиго се случва по нещо лошо.

— Знам.

— Ти не си виновен за смъртта на Чарли. Разбирам защо се обвиняваш, но е несправедливо. Не си могъл да го предвидиш. Опитвал си се да помогнеш на приятеля си.

Бен се канеше да отвърне нещо, но премълча.

— Какво?

— Нищо — каза той. — Може би е време да нагледаш конете. Само не стой дълго на открито. Хеликоптерът може да се върне.

Тя се усмихна.

— Няма да се отървеш толкова лесно от мен.

— Може би си права. За Чарли. Може би наистина вината не е моя.

— Има и още нещо, така ли?

Той затвори очи.

— Кажи ми!

След дълга пауза Бен въздъхна.

— Не мога.