Пророчеството

39

Бен изпитваше едва ли не жалост към двамата убити. С каквито и противници да си бяха имали работа досега, бяха твърде слаби и бавни за него. Така и не разбраха какво им се случи.

Той ги остави да лежат където бяха паднали; в джоба на по-едрия намери ключа от белезниците, след което ги пребърка и им взе беретите със заглушители. И двата пистолета бяха заредени и готови за стрелба. Бен кимна одобрително и пъхна единия пистолет в десния джоб на панталона си, а другия — в задния. Огледа кухнята. Измъкна ножа, забит в дръвника. Острието беше от неръждаема стомана, леко назъбено по края, все още остро. Бен го затъкна внимателно в колана си.

Той вече бе набелязал пътя си за бягство. Сега пристъпи към люка в стената на кухнята и вдигна нагоре металния капак на асансьора за подаване на храна. Отстрани на квадратния отвор с размери метър на метър имаше покрито с прах командно табло с три пластмасови копчета — двете със стрелки, съответно нагоре и надолу, а третото с поизтрит надпис „Стоп“.

Той натисна с длан бутона за нагоре, като се надяваше древният механизъм все още да работи. Някъде отвътре се чу глухо потракване и кухненският асансьор бавно потегли, преди Бен да натисне бутона „Стоп“.

Ще свърши работа, помисли си той. Пространството вътре беше точно толкова широко, колкото да се събере. Вонеше на гранясали мазнини, мухъл и миши барабонки. Бен се пресегна слепешком, напипа бутона за нагоре и го натисна. Асансьорът се затресе под него и тръгна към горния етаж. Той едва успя да издърпа ръката си, преди капакът да я отсече. За миг зърна тухлена зидария, после настана мрак. Асансьорът се изкачваше, като се тресеше и скърцаше. В тъмното той извади единия от пистолетите, опипом го провери и го стисна в ръка. Не знаеше какво го чака там горе.

Някъде над главата му се чу метален писък, сякаш въжетата щяха всеки миг да се скъсат. Той стегна мускули, но нищо не се случи. Кухненският асансьор се разтърси за последно и спря. Бен протегна ръка в тъмното и полека натисна с длан; двойните врати пред него се отвориха. Оказал се бе прав. Беше в бара на хотела, пред квадратния отвор на шубера. Плъзна крака, стъпи на пода и клекна в прахоляка зад стария тезгях, доволен, че се е измъкнал от тясното затворено пространство.

Доколкото можеше да прецени, барът се намираше на партера на сградата. Къде ли държаха Зоуи? В някоя от стаите на горния етаж? Това бе само предположение, но той не разполагаше с нищо по-добро. Поне вече беше близо. От нея го деляха някакви си десетина дула на огнестрелни оръжия. За които едва ли си струваше да мисли, докато не се изправеше срещу тях.

Бен свали предпазителя и запристъпва безшумно навън, като описваше резки дъги с дулото и оглеждаше притъмнелия коридор над мушката на пистолета. Придържайки се в сенките, покрай стените, с изострени докрай сетива, той стискаше оръжието в изпънатите си ръце и се придвижваше като призрак с онази котешки безшумна стъпка, която навремето го бе превърнала в легенда сред бойните му другари от полка. Откъм фоайето се чуха гласове и тичащи стъпки. Бяха се разделили на групи от по двама-трима души, за да го търсят, като останалите пазеха пред вратата на Зоуи.

Пред него коридорът завиваше под прав ъгъл и преминаваше в по-широк, с врати от двете страни. Една от тях беше открехната и отвътре струеше светлина, която очертаваше ярък сноп в прашния въздух.

Бен се вцепени. Насреща си бе чул стъпки. Трима мъже се приближаваха тичешком. Той се притисна към стената, напълно невидим зад снопа светлина. Тримата минаха покрай него, без да го забележат. Можеше да протегне ръка и да ги пипне. Той изчака и последният да го подмине и когато се отдалечи на два метра, вдигна пистолета и го застреля в тила. Мъжът се строполи по очи и от собствената си инерция се плъзна около метър напред по линолеума. Преди още другите двама да разберат какво става, Бен изстреля следващите два патрона с такава бързина, че през заглушителя вместо отделни изстрели се чу нещо като сподавено излайване. Телата подскочиха, удариха се едно в друго и се свлякоха на пода. Върху прашния под изтрака пистолет.

Бен се наведе и събра оръжията. Все берети, от един и същ модел. Извади пълнителите и ги пъхна в джоба си. После се наведе над трите трупа и ги огледа.

Той ненавиждаше последния изстрел в главата — един задължителен ритуал, на който го бяха научили още навремето в полка и който от години се надяваше никога повече да не изпълнява. Ала още от древността военната наука повеляваше, че след като врагът ти е паднал, трябва да се погрижиш никога повече да не стане. Беше зверски брутално, но пък имаше железен смисъл.

Три изстрела от мощен пистолет с допряно дуло в три човешки глави са в състояние да причинят доста повече поражения, отколкото се вижда по филмите. Бен закри лицето си с ръка срещу пръските и изпълни ритуала колкото можеше по-бързо, пристъпвайки от един безжизнен труп към следващия. Деветмилиметровите куршуми с кух връх разцепиха черепите на мъжете, хвърляйки фонтани от кръв и мозък по стените. Коридорът се изпълни с острата воня на кръв и смърт.

Но това далеч не беше краят. Бен се изправи и продължи пътя си.