Пророчеството

7

Оксфорд

Същият ден

Бен се събуждаше бавно от мъчителен сън, сякаш изплуваше от мътна вода, пълна с опасни същества, докато постепенно съзнанието му се избистри и си припомни къде е. Беше в Оксфорд, в новото си жилище. Той познаваше добре града, но му се струваше някак странно да се озове отново тук след всичките тези години. Едва през декември щеше да се върне у дома в Ирландия.

Борейки се с вълната на безсилие, която го бе обзела и го мамеше да пропълзи обратно под завивките, той се извъртя на една страна и спусна краката си от леглото. Нахлузи горнището на анцуга, прекоси дневната, като прескочи струпания на пода неразопакован багаж, и се запъти към кухнята. Апартаментът се намираше в закътана жилищна кооперация в северните предградия. Беше модерен и компактен, толкова различен от просторната му къща в Ирландия на брега на морето, с нейните каменни подове и огромни камини, през които вечно ставаше течение.

Докато си правеше кафе, той се заслуша в чуруликането на птичките навън и в далечния шум на уличното движение. В апартамента нямаше мляко, нямаше захар, нищо за ядене. Не пусна радиото. Онова, което ставаше по широкия свят, отдавна вече не го интересуваше. Приседна за малко до масичката в кухнята, стиснал чашата с кафето между дланите си, като се опитваше да освободи съзнанието си, да не мисли за нищо. Най-малко за двете бутилки десетгодишно малцово уиски в куфара — колко лесно всъщност би било да го отвори, да извади едната бутилка и да отвие капачката. Твърде лесно. Щеше и дотам да стигне — в някой момент на слабост, когато демоните го обсебеха. Но сега не беше такъв момент.

В осем без три минути той стана от масата, върна се в дневната и намери найлоновата торба от супермаркет „Теско“, която бе оставил на едно от креслата предишната вечер. Пренесе я през стаята и изсипа съдържанието й върху бюрото. По пода изпопадаха книги.

В купчината имаше поне двайсетина книги по богословие, които си бе поставил за задача да прочете през следващите няколко дни. Килограми книжнина на иврит и латински, с която да си блъска главата. Хиляди страници неразбираеми философски писания. Аристотел. Спиноза. Витгенщайн. Купища есета и трактати с тълкувания на Светото писание. Чакаха го планини от работа и тази перспектива го изпълваше с дива радост. Защото щеше да заеме изцяло съзнанието му с подготовка за началото на семестъра през октомври. Имаше да наваксва деветнайсет пропилени години.

Бен работи в продължение на шест часа без прекъсване, после стана, протегна се и се запъти към миниатюрната баня. Взе си душ, след което се облече в джинси и бяла памучна риза и изяде попрестоялия сандвич с риба тон, който си бе купил от една бензиностанция край магистралата предния ден. Малко след два излезе и взе половинчасовото разстояние до центъра на града за двайсет минути. Оттам се запъти право към Бодлианската библиотека — най-старата и величествена библиотека на Оксфорд, разположена в сърцето на университетския град.

Слънцето жареше безмилостно. Докато крачеше из улиците, той свали сакото си и го преметна през рамо.

И точно в този момент, в тесните улички на старинния град, под яркосиньото небе, го връхлетя странно усещане.

Какво става с мен?

Той се спря. Чувстваше се необичайно, както никога до този момент.

Аз съм един най-обикновен човек. Студент, който отива в библиотеката преди началото на учебната година. Това съм аз.

Изведнъж, само за един кратък миг, всичко му изглеждаше възможно. Да води онзи прост живот, за който винаги бе мечтал, далеч от насилието и грозотата, в които се бе потопил за цяла вечност. Да бъде щастлив, един ден болката в него да секне.

Той предвкусваше щастието, усещането за нормалност и свобода, обещанието за нов живот. Знаеше, че го чакат още тежки дни — моменти на болка, в които нямаше да му се живее. Но сега и тук, на това място, за пръв път от много месеци той усети как слънчевите лъчи галят лицето му и си каза, че е благодарен, задето е още жив. Може би най-тежкото беше вече зад гърба му. Може би щеше да го превъзмогне. Може би всичко щеше да бъде наред.

Това е, което и тя би искала, помисли си той. Лицето й изплува в съзнанието му и чувството на болезнена загуба го прониза като с нож. Искаше да протегне ръка и да я докосне. После тя му се усмихна и той също се усмихна, макар и през сълзи.

О, Лай! Толкова съжалявам за всичко, което се случи!

Знам, отвърна гласът й, глух и далечен, някъде в дълбините на съзнанието му.

Той все още се усмихваше тъжно, когато премина през сводестите двери на Бодлианската библиотека. Основната читалня миришеше на стара кожена тапицерия и полирано дърво. Той се приближи до гишето и показа читателската си карта на библиотекарката.

Само допреди двайсетина години зад същото гише бяха седели някакви бойки свирепи женища със строги погледи, които всяваха ужас у студентите. Докато крачеше към библиотеката, той се запита дали няма да ги намери още по местата им — понапълнели, прошарени, но все така страховити.

Библиотекарката му се усмихна. Беше двайсет и седем-осем годишна; пясъчнорусата й коса беше вързана на конска опашка, а отделни палави кичурчета падаха отстрани на лицето й — открито, без грим, с естествена красота. Тя хвърли поглед върху името му, отпечатано на картата, и отново му се усмихна. Бен поиска книгата, която му бе нужна, и тя тихо му обясни, че поръчката му ще се изпълни и книгата ще му бъде донесена някъде от загадъчните дълбини на библиотеката.

Той й благодари и през следващия половин час разсеяно прелиства пресата в читалнята срещу гишето, като от време на време си даваше сметка, че библиотекарката му хвърля любопитни погледи. След това друг служител му донесе поръчаната книга и той повече не я видя.

Беше късно следобед, когато Бен си тръгна от библиотеката. Жегата и задухът по шумните улички на градския център странно контрастираха с прохладната тишина в читалните на Бодлианската библиотека. Познатата миризма на старинния град изпълни дробовете му.

— Е, върнах се — каза тихичко на себе си той.