Пророчеството

20

През пролуките в закованите с дъски прозорци Зоуи видя, че навън е нощ. Тя се облегна назад в леглото и остана така, загледана в тавана.

Бяха минали пет дни, откакто я бяха отвели със самолета от острова. Нямаше никаква представа къде се намира, но тук беше много по-студено. Нейните похитители й бяха дали дебел пуловер, вълнен панталон и чифт плътни чорапи. Почти през цялото време тя седеше като в ступор, безпомощна и примирена, и само напрягаше паметта си, за да си спомни.

Постепенно спомените за случилото се преди изплуваха в съзнанието й. Докато дните мъчително и с неохота се точеха един след друг, фрагменти от избледнели образи ту се появяваха, ту изчезваха, оформяха се и се уплътняваха като забравен сън, който будният мозък с усилие на волята възстановява в жива картина. Неща, доскоро напълно изтрити, сега придобиваха нови очертания, като малки островчета, които постепенно се сливаха в материк. Пред очите й отново и отново се появяваха усмихнатите лица на мъж и жена. Моите родители, каза си Зоуи. Взирайки се по-надалеч в мъглата, тя различи и някакво малко бяло кученце. Нейното. Как ли се казваше?

Възстановяването на тези изгубени спомени беше трудно, сякаш се опитваше да задържи слънчев лъч в шепата си. Понякога недооформена импресия идваше за миг на фокус, но когато тя се мъчеше да я улови и осмисли, образът се губеше, разтваряше се в нищото. Други неща запазваха очертанията си. Например вилата. Тя я виждаше съвсем ясно. Само че не помнеше името на острова. Нито какво бе правила там.

Понякога без връзка с останалото се виждаше яхнала мотоциклет. Усещаше дори вятъра в косите си. Фарове в огледалото, внезапно чувство на страх. Опитваше се да сглоби фрагментите в конкретен образ. Някой я преследваше. Постепенно си припомни и ужасяващия момент на падането. Сигурно бе ударила главата си в земята. Потри с длан цицината. Вече почти не я болеше.

После се опита да възстанови случилото се оттогава. Припомни си къщата, в която отначало я бяха държали, и неуспешния опит за бягство. При спомена за русия мъж потрепери. Запита се къде ли е той сега. Мисълта, че можеше да се появи отнякъде, да влезе внезапно в стаята й, възвръщаше предишния ужас.

Припомни си и последното си пътуване до това неизвестно, загадъчно място. Хидропланът се бе издигнал над островите и бе пресякъл синьото море, преди да кацне в някакъв залив недалеч от сушата. През цялото време тя ги питаше къде я водят, но никой не й отговори. От брега бе дошла моторна лодка, за да вземе нея и двамата мъже. Пресякоха каменистия бряг и мъжете я повлякоха по склона до пуст коларски път, където ги чакаше ван без прозорци. Хвърлиха я отзад, в товарния отсек. Тя си спомни как бе крещяла и ритала, когато двамата я притиснаха към металния под на вана, убедена, че този път наистина ще я изнасилят, преди да я убият. Но те само я стиснаха за китките, докато някакъв трети мъж извади спринцовка от черно кожено куфарче, наведе се над нея и заби иглата в ръката й. Тя извика от болка.

Когато се събуди, лежеше върху корав нар в студена стая без прозорци, с голи стени и гола електрическа крушка, която висеше от тавана. Оттогава бяха изминали четири дни — четири безкрайни, мъчителни денонощия на бавно полудяване от страх и безсилие.

През това време в стаята й бяха идвали посетители. Някакъв мъж й носеше храна и вода. Тя изпиваше водата, но почти не докосваше храната. На няколко пъти мъжът я бе извеждал от стаята и я бе придружавал до тоалетната без прозорци в дъното на коридора. Той нито веднъж не се усмихна, нито веднъж не каза дума.

Имаше и един друг мъж, в тъмен костюм. Той бе идвал три пъти и тя особено се страхуваше от неговите визити. Беше висок и жилав, около петдесетгодишен, с пригладена с брилянтин коса. Лицето му беше прорязано от дълбоки бръчки, а когато се усмихваше, в устата му се виждаха криви и неравни зъби като на хищно животно. Приличаше й на вълк.

Човекът вълк задаваше всеки път един и същ въпрос: „Къде е?“.

И всеки път тя отговаряше по един и същ начин: „Не знам“.

Повтаряше тези две думи като мантра. Не знам. Не знам. Не знам.

Очевидно на човека вълк не му беше приятно да ги чува, както на нея не й бе приятно да ги казва. Първия път, когато му отговори така, в очите му проблесна студено пламъче и тя си помисли, че ей сега ще започне да крещи и ще я разтърси, както бе правил русият на острова. Но човекът вълк се владееше. Той само се усмихна и продължи да задава въпросите си. Къде е? Какво е направила с него? От нея се искало само да му каже каквото я пита и всичко щяло да бъде наред. Щели да я пуснат да си ходи. Да я изпратят до дома, за да се убедят, че е в безопасност.

Ала колкото и да се опитваше, тя не помнеше нищо и не беше в състояние да му даде онова, което искаше. След часове безплоден разпит тя избухваше в сълзи и той млъкваше за няколко минути, взрян в нея с безстрастен поглед, след което ставаше и без да каже дума повече, излизаше, като заключваше вратата след себе си.

Третият й редовен посетител беше докторът с бялата престилка. Изглеждаше малко под петдесетгодишен, дебел, плешив и с брада. Още от първата им среща се бе държал мило с нея, макар нещо в усмивката му да издаваше безпокойство. Докторът мереше температурата и кръвното й налягане, преслушваше я, следеше спадащата цицина на главата й. Изглеждаше изпълнен със съчувствие и искрено желание да й помогне да възстанови паметта си. Той също й задаваше много въпроси, но го правеше любезно, без да я притиска. На някои от тях тя отговаряше, на други не можеше. Той си записваше отговорите й в бележник.

— Как се казваш?

— Зоуи Бредбъри.

— На колко си години?

— На двайсет и шест.

— Кой месец сме сега?

— Юни, струва ми се.

— Откъде си?

— Не знам.

— Защо си тук?

— Не знам.

— Какво се е случило с теб?

— Не знам.

Той никога не я заплашваше, никога не споменаваше нещата, за които говореше човекът вълк. Зоуи много искаше да му се довери.

— Страх ме е — повтаряше тя отново и отново. — Къде съм? Какво ще стане с мен?

Той никога не отговаряше на въпросите й. Само се усмихваше мило и казваше, че всичко ще се оправи. Че паметта й скоро ще се възстанови.

Но въпреки усмивките по погледа в очите му личеше, че самият той не си вярва.

След втората визита на доктора, която беше преди два дни, Зоуи си даде сметка, че отношенията му с човека вълк бяха доста обтегнати. Пред вратата на няколко пъти бе чула гневен шепот, а веднъж двамата бяха спорили разгорещено малко по-нататък по коридора, но колкото и да напрягаше слух, тя не бе успяла да чуе нищо.

Предишния ден докторът отново бе дошъл да я види, този път с някаква жена. Не онази отпреди. Тази беше с тъмночервеникава коса, не черна като на другата. Усмихваше се, но когато се облегна на стената, Зоуи забеляза дръжка на пистолет, която стърчеше от кобура под сакото й.

Докторът приседна на леглото до нея. Гласът му беше тих.

— Имам добра новина за теб, Зоуи.

— Отивам си у дома?

Той се усмихна тъжно и я потупа по ръката.

— Още не. Но ние ще те преместим в по-хубава стая, където ще се чувстваш по-удобно. Мисля, че ще ти хареса.

— Искам само да се махна оттук! — бе извикала Зоуи.

Тогава мъжът и жената бяха излезли. Тя ги чака цял ден да се върнат, докато накрая заспа, убедена, че се опитват да й погодят някакъв мръсен номер.

Бяха се върнали едва тази сутрин заедно с още двама мъже, които не познаваше. Мъжете се държаха като охрана — стояха отстрани и не продумваха. Зоуи беше благодарна, че човека вълк го нямаше.

Докторът тръгна напред. Жената вървеше до Зоуи, а двамата пазачи пристъпваха безшумно отзад. Вместо да свият вляво към тоалетната, завиха надясно и по дългия мрачен коридор стигнаха до някаква врата. Зад нея започваше друг коридор, по който стигнаха до асансьор. Жената натисна бутона за последния етаж.

Там се озоваха в един напълно различен свят. Стените бяха бели, през големите оберлихти нахлуваше слънчева светлина. В края на поредния дълъг коридор стигнаха до стаята, в която се намираше понастоящем. Беше два пъти по-голяма от предишната, със собствена баня и тоалетна. Имаше и удобно легло, върху долната табла на което бяха оставени чисти дрехи. В единия ъгъл на стаята имаше ниска масичка с няколко списания, малък DVD плейър и купчина дискове с филми. Зоуи знаеше какво е филм, макар да не помнеше да е гледала някога. Беше особено чувство.

— Почини си малко — бе й казал докторът. — Утре ще започнем лечение. Ще ти помогнем да възстановиш паметта си. — С тези думи той й бе намигнал и бе заключил вратата след себе си.

Сега, докато лежеше по гръб в очакване на утрешния ден, тя си мислеше какво ли още има да й се случи. Докторът изглеждаше мил човек, интуицията й подсказваше, че може да му се довери. Но някакъв вътрешен глас я предупреждаваше, че не докторът решава нещата тук.

Не можеше да заспи. Сърцето й биеше бясно. Тя се надигна в леглото, прокара пръсти в косата си, потри с длани челото си. Някъде там вътре, заровена дълбоко, се намираше информацията, която тези хора искаха да изкопчат от нея.

Ами ако си я припомни? Какво ли ще се случи тогава?