Пророчеството

14

Оксфорд

Ден десети

За Бен дните се нижеха неусетно, докато седеше сгърбен над бюрото в тясното си жилище, заринат в книги и речници, сред купища ръкописни бележки, и си даваше почивка само колкото да хапне и да поспи. Никакви телефонни разговори, никакви посетители. Беше време за тотална концентрация, а съзнанието му не обичаше нищо така, както тоталната концентрация. Тя му помагаше да забрави миналото.

На третия ден следобед вече го смъдяха очите. Пръснатите по бюрото книжа бяха цяла планина. Кафето в чашата до лакътя му бе изстинало преди часове, докато той се бе борил със заплетените конструкции на библейския иврит. На моменти имаше чувството, че полудява, но лека-полека наученото преди двайсет години започна да изплува в паметта му и нещата постепенно придобиха форма.

За пръв път от дни насам телефонът му иззвъня. Той усети настойчивото му вибриране в джоба си и го извади. Когато отговори на повикването, се изненада от собствения си глас.

Беше Чарли. Гласът му звучеше сякаш отдалеч, беше възбуден, дори уплашен.

— Бен, имам нужда от твоята помощ.

Бен се облегна с цялата си тежест назад във въртящия се стол на колелца и разтърка очи, леко замаян от умствената концентрация. С усилие на волята се върна в настоящето.

— Къде си?

— Още съм тук, в Корфу — каза бързо Чарли. — Нещата се оказаха по-сложни, отколкото ми ги беше представил. Срещам проблеми.

— Какво точно искаш от мен?

Чарли каза нещо, което Бен не успя да чуе.

— Връзката прекъсва!

— Казах: трябва да дойдеш колкото е възможно по-скоро.

— Не мога. Защо просто не ми кажеш какво става?

— Може да ти прозвучи странно, но трябва да ти го обясня лице в лице. Не е за телефон. Тук се оформи една ситуация…

— Задачата беше пределно проста, Чарли.

— Така ми я беше представил. Но, повярвай ми, нещата не се оказаха такива.

Бен въздъхна и няколко секунди не каза нищо.

— Бен, моля те! Положението е сериозно!

— Колко сериозно?

— Сериозно.

Бен затвори очи. По дяволите!

— И ти си абсолютно сигурен, че няма да се справиш сам?

— Съжалявам. Трябва ми подкрепление. Ти познаваш материята по-добре от мен.

Бен отново въздъхна. Поклати глава. Вдигна лявата си ръка и погледна часовника. Направи кратко пресмятане наум. Можеше да хване бързия влак за Лондон и до два-три часа да бъде на „Хийтроу“. Да вземе самолета за Атина и оттам да смени за Корфу.

— Добре, разбрано. Посочи ми място за среща и утре по обяд може да се видим.

Пристигна в Корфу още на сутринта.

Никога преди не бе стъпвал на този остров. Очакваше да види пустинен пейзаж, но от въздуха Корфу изглеждаше изумително зелен — истински рай от гори и ливади с диви цветя, планини и синьо море. В далечината се виждаха внушителните руини на древни замъци и сънливи селца, сгушени сред борови гори. Известно време самолетът кръжа във въздуха, после се спусна към летището на град Керкира, гръцкото име на едноименната столица Корфу.

Но той нямаше време да се наслаждава на природни красоти. Беше уморен и с мъка сдържаше раздразнението си. Така и не разбираше какво прави тук, защо Чарли не можеше да се оправи сам. Може би не бе разчел добре силите на приятеля си. Но той се бе изявил като добър войник. Корав, решителен, находчив. Може би оттогава бе загубил форма. Бен познаваше много такива случаи.

Той слезе от самолета под жаркото слънце. Нае шкафче в гардероба на малкото летище и прибра в него паспорта си, билетите за връщане и дебелата философска книга с твърди корици, която си бе взел да чете по време на полета. Не очакваше да остане дълго на острова, а и обичаше да пътува без багаж. Със себе си взе само портфейла, мобилния телефон и любимата си джобна бутилка с уиски.

За момент се почуди дали да не вземе и Библията. В последно време доста я разнасяше със себе си, обичаше да му е подръка, за да я прелиства при всеки удобен случай. Беше компактна и не твърде тежка. След кратко колебание мушна и нея в чантата си, преметна чантата през рамо, заключи шкафчето и пъхна ключа и портфейла си в джоба на джинсите.

Пред терминала спря такси. Настани се удобно, доколкото бе възможно в шумния малък фиат, и заоглежда пейзажа.

Шофьорът дърдореше като картечница на такъв развален английски, че Бен не разбираше и дума. Реши да не му отговаря и скоро човекът млъкна. Разстоянието до Керкира беше само три километра, но вече се образуваха задръствания и когато влязоха в града, пътищата бяха непроходими. Бен плати на шофьора, взе чантата си от задната седалка и реши да отиде пеша до центъра.

Крачеше бързо, нетърпелив да чуе какво имаше да му казва Чарли. Срещата им беше в пансиона, където бе отседнал Чарли. Бен си бе записал адреса, а от летището бе купил евтина карта, за да се ориентира из улиците на стария град.

Тръгна по някакви тесни улички, където във въздуха като знамена се развяваше пране, проснато на въжета между къщите. Наоколо гъмжеше от хора, които се тълпяха във всевъзможните покрити базари, таверни, павилиони за топла храна и кафенета. Премина през оживен рибен пазар, около който въздухът тежеше от солената миризма на раци и калмари. Сред глъчката на площад „Сан Роко“ хора бяха насядали на маси под открито небе и пиеха сутрешното си кафе. Из кривите улички боботеха автомобили.

Малко преди девет откри пансиона на Чарли — масивна сграда с каменни основи и стени с поизбеляла боя на ъгъла на оживена улица точно в сърцето на стария град. На открита тераса отвън имаше кафене с масички, бели чадъри и дузина декоративни дръвчета в каменни кашпи.

Чарли седеше на една от масите с вестник в ръка и кана с кафе пред себе си. Като видя Бен през улицата, той му махна. Изглеждаше по-скоро облекчен, отколкото щастлив, и не се усмихваше.

Бен си проправи път между профучаващите коли и стигна до масата на Чарли. Кафенето вече се пълнеше със семейства, дошли да закусят, първите за сезона туристи с фотоапарати и пътеводители и служители, които се отбиваха да хапнат набързо на път за работа. Дребен мъж с леко памучно сако седеше сам на една масичка близо до края на терасата и чукаше по лаптоп.

Бен метна сакото си върху облегалката на празния плетен стол, пусна чантата си на земята и седна. Облегна се назад, изпружи крака и кръстоса ръце на гърдите си.

— Благодаря ти, че дойде — каза Чарли.

— Дано да е имало защо — отвърна кисело Бен. — Уморен съм и не виждам какво правя тук.

— Искаш ли кафе? — попита Чарли.

— Казвай направо какво има.

Чарли беше сбърчил вежди. Изглеждаше още по-напрегнат, отколкото му се бе сторил по телефона. Сгъна вестника и го сложи на масата, отпи от кафето и погледна сериозно Бен.

— Имам лошо предчувствие — каза той. — За Зоуи.