Пророчеството

22

Да произведеш труп беше далеч по-лека и бърза задача, отколкото да се отървеш от него. Бен откри в кухнята руло плътни найлонови чували за боклук. Прескачайки локвите кръв по покрития с теракота под, откъсна два чувала от рулото, разгъна ги и ги постла от антрето до входната врата.

Хвана Каплан за китките и я повлече. Главата й висеше надолу, очите й бяха широко отворени, косата й се влачеше по хлъзгавия от кръвта под. Той пусна трупа върху единия чувал, върна се в стаята, хвана трупа на Хъдсън за глезените и помъкна и него. Хъдсън беше много по-тежък и кървеше по-силно от Каплан. Дясната му очна орбита и скулата под нея бяха отнесени от 9-милиметровия куршум. Бен го довлече до коридора и го остави на пода до партньорката му.

Наведе се над двата трупа и внимателно ги претърси. Нямаше документи, нито каквито и да било лични вещи. В задния джоб на Хъдсън откри мобилен телефон. Отвори чантата на Каплан и извади нейния. Натисна копчето за последния набран номер и телефонът на Хъдсън завибрира в другата му ръка. Прегледа списъците с последните набрани номера и на двата апарата. Хъдсън и Каплан бяха използвали телефоните си, за да говорят само един с друг.

Бен остави труповете в антрето и се залови да почисти къщата. От счупения аплик се бяха пръснали парченца стъкло по целия под; той ги събра внимателно с метличка и лопатка и ги изсипа в кофата за смет. В един кухненски шкаф намери кофа, парцал и шише белина. Напълни кофата със студена вода, пренесе я в дневната и започна да попива с парцала локвите кръв по пода. След като приключи с най-неприятната задача, взе един кухненски нож и разшири дупката в касата на вратата, където се бе загнездил 9-милиметров куршум. Извади сплесканото парче метал и го пусна в джоба си. Намръщи се при вида на пораженията, които бе причинил по вратата.

Междувременно мозъкът му работеше на пълни обороти. Каплан и Хъдсън не бяха най-добрите специалисти по следене и наемни убийци, които бе срещал през живота си, но не бяха и най-лошите. Двете берети бяха абсолютно идентични, от един и същ модел и калибър. Серийните им номера бяха умело изстъргани. Всички тези подробности сочеха, че срещу себе си Бен имаше професионалисти. Той беше почти убеден, че същите хора бяха изпратени да премахнат Никос Карапиперис. Ако Никос наистина беше замесен с наркотици, едва ли щеше да предложи на Чарли помощта си при издирването на Зоуи. Така че вероятно убийците му бяха подхвърлили дрогата. Нелош ход. После бяха заложили взривното устройство, за да премахнат Чарли, когото бяха видели да разговаря с Никос. А оттам не беше трудно да се предположи, че се бяха насочили към Бен по същите причини — защото го бяха засекли с Чарли.

Дотук парчетата от пъзела се сглобяваха без усилия. Но когато Зоуи Бредбъри се добавеше към уравнението, всичко се разпадаше. Нямаше искане за откуп. Нямаше логична причина за отвличането й. Родителите й нямаха вид на хора, които можеха да платят милиони, за да си върнат дъщерята. Ако Том Бредбъри беше политик или заемаше длъжност, осигуряваща достъп до определен вид информация, може би нещата щяха да имат смисъл. Ала той беше професор по богословие в едно от най-консервативните учебни заведения в света, безкрайно изолиран от реалностите в съвременния живот.

Следователно каквито и да бяха причините, довели до тези крайни действия, те най-вероятно произтичаха от самата Зоуи. Но защо? Той се сети за парите. Явно без особени усилия тя се бе сдобила с двайсет хиляди долара, като очакваше още много пъти по толкова от същия източник. Това определено намирисваше на изнудване. Който и да бе обектът, сигурно беше твърде богат и влиятелен, а вероятно и готов на всичко, за да се отърве от нея. Което на свой ред означаваше, че и онова, с което тя го държеше, беше твърде реално и си струваше да се възприема с максимална сериозност.

Но защо си бяха направили труда да я откарат на другия край на света, в Америка, след като можеха без всякакви проблеми да й пръснат черепа тук, на острова? Колкото повече мислеше по въпроса, толкова повече изводът се налагаше от само себе си: тя притежаваше нещо, което им трябваше, и те имаха интерес да я оставят жива, поне докато го получат.

Но оттук възникваше друг проблем. Каплан и Хъдсън не бяха мекушави. Те бяха готови да убиват, за да постигнат своето. Докато Зоуи не беше войник, обучен да устоява на разпит. Ако тези хора искаха да я накарат да проговори, те бяха в състояние за секунди да изстискат от нея цялата информация, която им бе нужна. Достатъчно бе да й покажат нож или пистолет, и тя, подобно на повечето обикновени хора, щеше моментално да капитулира.

След което щяха да я убият. А щом бяха изминали дванайсет дни от отвличането й, съществуваше немалка вероятност тя да е мъртва.

Към три и половина сутринта плажната таверна най-после започна да затваря. Залитайки и препъвайки се в тъмното, последните посетители си тръгнаха. Музиката спря, светлините угаснаха и плажът потъна в непрогледен мрак.

Бен изчака още половин час. По пясъка не се виждаше жива душа. Той мушна по една берета в джобовете на джинсите си, отвори външната врата и извлече трупа на Хъдсън отвън на пясъка, като го плъзгаше върху найлоновия чувал.

Разстоянието не беше малко, а труп върху мек пясък тежи доста. От опъването на шевовете по шията си Бен изпитваше остра болка. Докато стигна избраното място на стотина метра от бунгалото, бицепсите и раменните му мускули бяха пълни с млечна киселина. Той остави трупа между две пясъчни дюни и тръгна по обратния път, задъхан от усилието. Хвана Каплан за китките, стисна зъби и извлече и нея на пясъка. Докато главата й се мяташе ту на една страна, ту на друга, той си въобрази, че широко отворените й очи са вторачени в него. Беше му неприятно да гледа трупове на красиви жени, но пък, от друга страна, беше благодарен, че поне не той я бе убил.

Обърна гръб на двата трупа под лунната светлина, наведе се и изкопа плитък гроб в падината между двете дюни. После с крак ги претърколи един по един в ямата. Каплан падна първа, а Хъдсън се просна отгоре й; главите им издадоха тъп звук, когато се удариха една в друга.

Бен затрупа дупката с пясък. Раците по брега щяха да свършат останалото.

Той се огледа, забеляза наблизо изгнилия корпус на изоставена дървена лодка и я придърпа върху гроба. Отиде до морето, като внимателно зариваше стъпките си. Разглоби двата пистолета и запрати частите им далеч навътре във водата.

Когато привърши с почистването на къщата, на изток вече се зазоряваше. Той си взе душ и се преоблече, изгори изцапаните с кръв джинси и риза отвън на пясъка и разпръсна пепелта. Остави на масата 500 евро заедно с бележка до Спиро, в която се извиняваше за счупения аплик и изровената каса на вратата, като обясни щетите с прекомерна употреба на хубавото бяло вино, което любезните домакини бяха оставили в хладилника.

Слънцето изгряваше иззад морето, когато той излезе от бунгалото и закрачи към града. Взе такси за летището, като се извърна няколко пъти назад, за да провери дали не го следят. Не му се искаше хората на Стефанидис да го арестуват тъкмо когато се опитваше да напусне Гърция. Плановете му бяха да кацне в Америка още преди да усетят отсъствието му.

На летището взе паспорта си от шкафчето в гардероба и с билета за връщане се качи на първия възможен полет за Атина. Точно по обяд атинско време вече отпиваше от първото си за деня уиски с лед в полупразната бизнес класа на един „Боинг 747“ на път за Атланта.

Не знаеше какво го очаква в Съединените щати. Но бе твърдо решен да открие Зоуи Бредбъри, жива или мъртва.

След което някой някъде щеше да си плати за онова, което й бяха сторили.