Пророчеството

38

Слейтър крачеше из стаята, докато Джоунс пушеше цигара. Минаха пет минути. После десет.

— Спокойно, шефе! — обади се Джоунс.

— Аз никога не съм спокоен — каза Слейтър, като погледна часовника си. — Тия цигари смърдят. Защо се бави толкова Маккензи? Ти не му ли каза да се върне веднага?

— Ще дойде — увери го Джоунс. — Може да е отишъл до тоалетната.

Слейтър поклати замислено глава. Мускулите на челюстта му бяха обтегнати. Прекара пръсти през косата си.

— Нещо не е наред. Усещам го.

— Ти не си в ред — каза Джоунс. — Хоуп е затворен като риба в консерва.

— Искам да се убедя, че наистина е така. Искам да го видя с очите си. Имам лошо предчувствие.

— Ти пък с твоите предчувствия… — изръмжа подигравателно Джоунс. — Е, хубаво, да вървим!

— Не отивам там само с теб. Колко души имаш на разположение в сградата?

— Дузина агенти, ако броя и себе си. Да не искаш да кажеш…

— Точно това искам да кажа. Остави двама да пазят Бредбъри. Останалите да дойдат с мен.

Джоунс гръмко запротестира, но Слейтър държеше на своето. Накрая Джоунс вдигна радиостанцията.

— Фиоранте, иди при Йоргенсен пред вратата на арестуваната. Останалите в моя кабинет, веднага!

След още две минути седмината агенти бяха строени отвън в коридора. Слейтър предпазливо се подаде от стаята. Джоунс тръгна напред, без да крие раздразнението си.

— Не с асансьора — каза Слейтър. — Ще слезем по стълбите.

— Мисля, че този тип ти е взел страха — отбеляза Джоунс. — Не си на себе си.

— Аз съм просто предпазлив — отвърна Слейтър. — И хитър.

Стигнаха до долната стълбищна площадка, завиха през вмирисаното на мухъл фоайе и по следващото стълбище заслизаха към кухнята в подземието.

— Извадете оръжията — прошепна Слейтър.

— Ти наистина си се побъркал — натърти Джоунс. — Няма никаква…

Той бутна двойната врата, която водеше към кухнята, и замръзна на място. Челюстта му увисна.

— Ах, мам…

— Казах ли ти! — промърмори Слейтър.

— Ама какво става тука?! — възкликна Джоунс.

Слейтър го изгледа кръвнишки.

— Мисля, че е очевидно. Ти как мислиш?

Подът на кухнята беше осеян с всевъзможни отпадъци. Точно в средата лежаха труповете на Бойтър и Маккензи, а неоновите тръби на тавана се отразяваха в локвата кръв, която бавно се разпростираше във всички посоки.

За миг Слейтър се зачуди какъв ли беше странният кръгъл предмет, който стърчеше от слепоочието на Бойтър. И изведнъж се сети. Беше основа на винена чаша, прекършена по средата на столчето и забита в мозъка му. Маккензи лежеше под ъгъл спрямо колегата си, с изплезен език и синкава ивица на шията от желязната верига, с която беше удушен. Белезниците на Бен лежаха отключени на пода, отстрани се търкаляше малко ключе. Саката и на двата трупа бяха разтворени, кобурите им отдолу бяха празни.

Няколко мига Слейтър и Джоунс стояха и се гледаха един друг.

— Хоуп е в сградата — прошепна накрая Джоунс.

— Да не повярваш! — сопна се Слейтър. — И сега вие ще го откриете.

— Ще го открием.

— Много се надявам. Вие го загубихте, вие ще го намерите. Защото, ако избяга, всички сте мъртви.

— Ще го открием — повтори Джоунс. — А ти си иди в кабинета.

— Нищо подобно. Аз се махам. Тук не е безопасно за мен.

— За никого не е безопасно.

— За разлика от мен вие не сте важни. — Слейтър посочи трима от агентите. — Ти, ти и ти! Идвате с мен, докато напусна сградата. — Той закрачи напред, после се обърна. — И… Джоунс?

— Какво?

— Искам го жив. Ясно ли е?

— Ще го хванем — отсече Джоунс.

Слейтър премина почти тичешком през фоайето; тримата агенти го следваха с извадени пистолети. Той блъсна входната врата, изхвръкна навън, сякаш му пареше под краката, и се затича към източения силует на хеликоптера, който го очакваше насред паркинга. Когато го видя, пилотът остави термоса с кафе и включи двигателите. Роторът над главата му вече бавно набираше скорост, когато Слейтър отвори страничната врата и се строполи вътре. Машината се издигна във въздуха и след секунди се превърна в бързо отдалечаваща се точица над короните на дърветата.

След като Слейтър освободи терена, Джоунс свика хората си.

— Спокойно, момчета. Той е само един срещу всички ни. Без Маккензи и Бойтър останахме десет души. — Той вдигна радиостанцията до устата си. — Йоргенсен, още ли си там?

— Тук съм, където ме оставихте — отвърна гласът в ухото му.

— Фиоранте с теб ли е?

— Да, сър.

Джоунс кимна доволно. Погледна хората си и посочи с дулото на пистолета.

— Кеш, Мюнц, качете се при тях. Хоуп положително е тръгнал натам. — Той се ухили. — Иска да освободи момичето. — Хвърли бърз поглед наоколо, пресмятайки тактическите си ходове. По никакъв начин Хоуп не би могъл да се промъкне покрай четирима души на вратата. Междувременно два екипа от по трима агенти щяха да претърсят цялата сграда, докато го изкарат като лисица от дупката му. — Бендър, Симънс, вие идвате с мен. Кимбъл, Дейвис, Остин, вие поемате лявото крило. Дръжте връзка помежду си. Видите ли го, стреляте на месо. Твърде опасен е, за да го оставим жив.

— Слейтър каза да не го убиваме — възрази Остин.

— Пет пари не давам какво е наредил Слейтър! — Джоунс прокара език по избитите си предни зъби. — Искам тоя никаквец в найлонов чувал до десет минути. Да вървим!