Пророчеството

67

Алекс го чакаше при колата. Бен се настани на седалката до шофьора. Тя запали двигателя и подкара по прашното пусто шосе. Известно време и двамата мълчаха.

— Иска ми се да имах възможност да те опозная повече — обади се накрая тя.

— Всичко можеше да бъде толкова различно.

— Но не е, нали?

— Не — каза той. — Не е.

— Няма ли да размислиш? Да останеш при мен известно време? Нека да видим как ще се развият нещата.

Той не отговори.

— Знам как се чувстваш — продължи тя. — Но все пак животът не трябва ли да продължава?

— Не съм готов, Алекс. Съжалявам. Така стоят нещата.

Изминаха няколко минути; още десетина километра се навъртяха под гумите на колата, преди отново да проговорят.

— А сега какво ще правиш? — попита тя.

— Ще се прибера у дома.

— Ще се върнеш към богословието?

Бен не отговори веднага. Свали стъклото на колата. Вятърът разроши косите им. Той бръкна в чантата си и извади Библията. Погледа я втренчено няколко секунди. За него тази книга бе загубила предишния си смисъл. Вече не значеше нищо.

Той я изхвърли през отворения прозорец.

От въздушната струя на препускащата кола книгата се разтвори, страниците й изпърхаха като крила на птица, после падна на затревения склон и остана далеч назад.

— Явно не — отговори на въпроса си тя.

— А ти?

Тя извърна глава и го погледна.

— Какво ще правя ли? Същото, което и ти, Бен. Ще си направя равносметка. Ще потърся нова посока в живота си. Може би ЦРУ все пак не е за мен. Постъпих там, защото исках да помагам на хората. Сега ми се струва, че има и по-добри начини. Така че си рекох: защо да не се върна в медицинския факултет?

Той кимна.

— Добро решение. От теб ще излезе блестящ лекар.

Тя се пресегна и го стисна за ръката.

— Ще ми липсваш, Бен Хоуп.

— И ти на мен.

— Ще се оправиш ли?

— Разбира се.

— Наистина ли?

Той се усмихна.

— Наистина.

— Ще държим ли връзка?

Той не отговори.

— Знам, че ти няма да ми се обадиш повече — въздъхна тя.

След още няколко километра подминаха табелката на някакво градче. Той й посочи къде да го остави и тя отби колата на затревения банкет.

Когато Бен слезе, тя не каза нищо. Той преметна якето си през рамо и я изпрати с поглед.

Колата постепенно се смали, докато се превърна в малка точица сред облак прах в далечината.

Слънцето залязваше. Той се обърна и закрачи към града.