Пророчеството

17

Ден дванайсети

Бен се събуди с вик и се изправи в леглото. Примигна и се огледа, за миг дезориентиран. Беше сам в някаква стая. Всичко беше бяло и клинически чисто. В носа го удари характерната миризма на болница — някаква комбинация от дезинфектант и безвкусна храна, от която му се повдигаше. Покрай отворената врата изтрака количка, бутана от санитар със синкава престилка.

Бен се размърда на коравото болнично легло и изохка от режеща болка в шията и рамото. Повдигна ръка и опипа дебелата превръзка. И си спомни. Експлозията. Стъкълцата, забили се в шията му. Фелдшерите, които го отвеждаха нанякъде.

И още нещо.

Чарли беше мъртъв.

Водолазният часовник и брачната му халка на тънката кожена каишка бяха на нощното шкафче до леглото му. Той се пресегна предпазливо, усещайки изопването на шевовете. Вдигна часовника пред очите си и погледна с изумление часа и датата. От момента на взрива бяха изминали двайсет и два часа. Бе спал цял ден и цяла нощ.

Бен бавно спусна крака от леглото и с няколко крачки обиколи болничната стая, като междувременно си сложи часовника и провеси халката на шията си. Откри малка прилежаща тоалетна и влезе, за да види превръзката си в огледалото. Надигна крайчеца и огледа раната.

И по-лошо бе виждал. Нямаше намерение да позволи на две-три късчета стъкло да го спрат. Свали безформената болнична нощница през главата си, наплиска се с вода на мивката, после се върна в стаята, за да се облече. Остатъците от дрехите му бяха грижливо сгънати и оставени на един стол до леглото. Разкъсаната окървавена риза я нямаше. Той припряно нахлузи джинсите и обувките си.

В този момент една сестра влезе в стаята, погледна го строго и му заговори на картечен гръцки език.

— Съжалявам — каза той. — Не разбирам.

Сестрата посочи леглото.

Той поклати глава.

— Изчезвам оттук. Но ми трябва риза.

— Няма изчезва — сопна се тя. — Вие ранен.

— Нищо ми няма. Искам да си тръгна, още сега.

— Аз вика доктор. — Тя се обърна и излезе, като клатеше глава и си мърмореше ядосано. Вратата се затръшна зад гърба й.

Той се отпусна тежко на ръба на леглото, зарови пръсти в косата си и зачака. След минута-две на вратата силно се почука. За секунда Бен си помисли, че е докторът, дошъл да му се скара, задето иска да си тръгне толкова рано, и да му прочете цяла лекция за възможните инфекции и усложнения.

Но не беше докторът. Вратата се разтвори и вътре влезе огромен, приличен на мечка мъжага. Беше поне с половин педя по-висок от него и трябваше да се наведе, за да не удари главата си в рамката. Огледа Бен с блеснали очи и широка усмивка, прекоси стаята и сграбчи ръката му в грамадната си лапа. Зад него подтичваше дребна смугла женица със сияещо лице.

Великанът разтърси енергично ръката му и дълго време не я пусна. От очите му бликнаха сълзи.

— Вие герой! — прогърмя той с дебел глас на английски с ужасен гръцки акцент.

Отначало Бен не разбираше какво става, но после на вратата се появи някакво дете с лепенка над лявата вежда и няколко драскотини на бузата. Бен го позна. Момченцето с топката.

— Вие герой! — повтори мъжът, без да пуска ръката на Бен от желязната си хватка. — Вие спаси наш син.

— Нищо особено не съм направил — отвърна Бен. — Той спаси мен точно толкова, колкото и аз него. Ако не беше изтичал на платното, бомбата щеше да ме разкъса на парчета.

— Но ако вие не намесил, Арис щяло умре. — По бузата на мъжа се стичаше сълза; той подсмръкна и я обърса с опакото на ръката си. — Аз съм Спиро Танатос. Това мой жена Кристина. — Погледът му се спря върху шията и голото рамо на Бен. — Ама вие ранен!

— Нищо сериозно — отвърна Бен. — Някакви си стъкълца. След малко си тръгвам. Само че нямам какво да облека.

Спиро се усмихна и тутакси разкопча собствената си риза; отдолу се показа тениска с надпис „Хотел Танатос“.

— Вземете мой. Не, моля-моля, аз настоява!

Бен му благодари и облече ризата. Беше памучна, светлосиня, доста голяма за него, но чиста и приятна на допир.

Спиро не преставаше да говори. Двамата с Кристина били в кухнята, когато чули взрива. Първата им мисъл била, че тяхното момченце е загинало. Било ужасно. Мъртви и ранени хора, разрушени сгради. На техния мирен остров вилнеели наркотрафиканти и убийци. Светът отивал по дяволите. Бизнесът им бил съсипан, но какво значение имало това, след като техният Арис е невредим! Готови били на всичко, на всичко, за да му се отплатят. Каквото иска, само да каже! Те никога нямало да забравят…

— Всеки на мое място щеше да направи същото — смотолеви Бен.

— Вие в кой хотел отсяда? — поиска да знае Спиро.

— Не съм отседнал никъде — отвърна Бен. — Току-що бях пристигнал. Нямах намерение да оставам дълго.

— Но вие трябва остане, идва при нас като наш гост.

— Още не съм решил…

— Аз моли вас — продължаваше да го увещава Спиро. — Ако вие остава, няма ходи хотел. — Той бръкна в джоба си, извади ключ и го размаха пред лицето на Бен. — Ние има къща на морски бряг, на край на града. Няма лукс, но бъде ваша, докато тръгне от Корфу.

— Не бих и помислил да направя такова нещо! — протестира Бен.

Спиро го сграбчи за китката с грубата си меча лапа и пусна ключа в дланта му. На пластмасовия ключодържател имаше етикетче с адреса.

— Аз настоява! Това най-малко може направи за вас.

След още усмивки и многословни благодарности Спиро и Кристина си тръгнаха с неохота. Бен напъхваше чуждата риза в джинсите си, когато вратата зад гърба му отново се отвори. Той се обърна, очаквайки този път да види някой разгневен доктор. Но не би. Беше друг посетител.

Лицето на Ронда Палмър беше бледо, подпухнало и мокро от сълзи. С нея в стаята влязоха възрастни мъж и жена с мрачни изражения на лицата. Той ги помнеше от сватбата. Родителите й.

— Исках да те видя — каза Ронда.

Бен не отговори. Не знаеше какво да й каже.

— Исках да видя човека, убил съпруга ми, и да му кажа как се чувствам. — Гласът й потрепери. Тя вдигна ръка и обърса сълза от бузата си.

Бен внезапно почувства как коленете му омекнаха. Искаше да й каже, че не той бе убил Чарли, че ако знаеше какво го очаква, никога не би го забъркал в тази история.

Но щеше да прозвучи толкова тъпо, толкова обидно безполезно, че той замълча.

Лицето на Ронда беше изкривено от болка и гняв.

— Още когато се появи на сватбата ми, знаех, че по някакъв начин ще донесеш само нещастие в живота ни. Майор Хоуп, дошъл да подмами съпруга ми на сигурна смърт.

— Не съм вече майор Хоуп.

— Не ме интересува как се наричаш! — сопна се тя. — Ти съсипа семейството ми, живота ми. Отне бащата на детето ми!

Бен я гледаше с неразбиращ поглед.

— Едва преди два дни разбрах — изхлипа тя. — Бях намислила да кажа на Чарли, след като се върне у дома. Но него вече го няма. Детето ми никога няма да познава баща си. Благодарение на теб.

Ронда рухна напълно, избухна в хлипове, залюля се и за малко не падна. Баща й я прихвана през кръста, за да я подкрепи. Тя се отскубна от ръцете му, изправи се срещу Бен и го изгледа с омраза и отвращение.

— Проклет убиец! — изкрещя тя и го заплю. После вдигна ръка и го зашлеви през лицето.

Бен се извърна настрани. Бузата го заболя, където го бе ударила. Сведе глава. Усещаше погледите им върху себе си. Чули крясъците, в стаята притичаха две сестри. Като видяха сцената, и двете замръзнаха уплашено по местата си.

Ронда се беше превила надве; цялото й тяло се тресеше от ридания. Майка й стоеше до нея и се опитваше да я обгърне с ръце.

— Хайде, миличка, да си вървим.

Тримата се извърнаха и тръгнаха към вратата. Докато се провираше покрай вкаменените сестри, бащата хвърли на Бен един последен, изпълнен с омраза поглед.

Майката бе застанала до вратата, обгърнала раменете на дъщеря си. Погледна Бен право в очите.

— Дяволите да те вземат! — каза тя. — Не знам как ще живееш занапред с гузната си съвест!