Пророчеството

30

Бен отвори кутията и огледа снабдената с оптически мерник карабина.

— Може ли? — попита той.

— Разбира се! — отвърна Карл.

Бен извади пушката от тапицираното легло и я огледа. Беше „Уинчестър“, модел 70, с ръчен затвор за единични изстрели, предназначена да поеме .300-калибров патрон „Холанд & Холанд Магнум“ — изключително мощен заряд, придаващ на тънкия източен куршум начална скорост от близо 1000 метра в секунда. Оръжие, което в ръцете на добър стрелец беше способно да поразява цели на огромно разстояние. Превъзходен прецизен инструмент, за чийто дизайн и разработване бяха отишли стотици часове и чиято изработка беше толкова съвършена, колкото беше изобщо възможно с познатите на човечеството средства. Конкретният образец беше с монтирана тежка цев за състезателна стрелба. Механизмът беше смазан и работеше гладко и леко, а само оптическият мерник вероятно струваше колкото наетия крайслер, с който Бен се придвижваше през последните дни.

Бен извади цигара, отвори капака на своята запалка „Зипо“ и врътна с палец колелцето. Беше свършил бензинът. Той тихо изруга. Опипа джобовете си и извади рекламното кибритче, което бе взел от хотела. Драсна клечка и запали цигарата си.

— Нещо специално, което трябва да знам? — попита той.

— Спусъкът е адски мек — каза Карл. — Гледай да не произведеш случаен изстрел.

— На каква дистанция е центрован мерникът?

— На триста метра — отвърна Карл.

Бен кимна, повъртя карабината в ръцете си и погледна през оптическия мерник. Постави я обратно в кутията, отвори пакет с боеприпаси и огледа един от дългите заострени патрони.

— Сам ли си ги пълниш?

Карл кимна. Въпреки болката очите му грейнаха. Майсторите стрелци си приготвяха сами патроните, подбирайки най-добрата комбинация от куршум, гилза и барут, отмервайки с аптекарска точност количеството на метателния заряд, сглобявайки всичко с най-добрите ръчни преси, които можеха да се купят с пари, в стремежа си към съвършенство и прецизност. И всичко това само за да пробият дупка в парче хартия. Техният малък свят се побираше в едно черно кръгче в центъра на бял квадрат. Колкото по-гъсто в кръга биваха групирани малките кръгли дупчици, толкова повече трофеи отнасяше стрелецът у дома.

И тъкмо тук се разтваряше огромна пропаст между спортните стрелци като Карл и мъжете, обучени да използват тези прецизни инструменти срещу истинска мишена, най-често друго човешко същество. Навремето самият Бен го бе правил. Сега той се запита дали Карл изобщо можеше да си представи кошмарните поражения, които такъв куршум нанася в човешкото тяло, когато бъде използван по предназначение. На хиляда метра куршумът вече е изчерпал голяма част от кинетичната си енергия и се спуска по низходяща дъга, което означава, че попада в целта леко отгоре. Ако се забие в челото на жертвата, той отнася мигновено горната част на черепа, като в резултат от съпротивлението на тъканите завива надолу и прониква чак в торса.

За пръв път Бен бе видял останки на човек, убит по този начин, като новобранец в специалните части. Иракският войник бе улучен в главата с .50-калибров снайперски куршум от хиляда и двеста метра разстояние. Тялото му буквално бе експлодирало от пробивната сила на куршума и от хидростатичната ударна вълна, възникнала в меките тъкани. Едната му ръка бе открита впоследствие на стотина метра встрани, откъсната от същата тази вълна.

Дълго време гледката на този обезобразен труп не бе давала покой на Бен. Но това, което не му даваше покой и до днес, бе фактът, че снайперистът, успял да произведе въпросния феноменален изстрел, и то след безкрайни часове, прекарани в неподвижно очакване в замаскиран окоп на върха на един хълм, беше самият той, Бен Хоуп.

Докато днес единствените жертви щяха да са някакви надупчени от куршумите хартийки. Съзнанието за това превръщаше страховитото оръжие на земята пред него едва ли не в безобидна играчка.

— Мислиш ли, че ще се справиш, Бенедикт? — попита мис Вейл, надвесена над него с тревожно изражение на лицето.

— Ще се опитам — отвърна той. — Отдавна не съм стрелял с пушка.

— Ще се молим за теб. Карл, ти трябва да отидеш в болница. Анди ще може ли да те закара, или да повикам някого?

— Не мърдам оттук, докато състезанието не приключи. Искам да видя какво ще направи.

Съдията на турнира обяви по високоговорителите, че състезанието с карабини стандартен калибър ще започне всеки момент.

— Да побързаме! — каза мис Вейл.

Бен захвърли цигарата си, вдигна от земята кутията с пушката и тръгна към огневите позиции. Карл го следваше на няколко крачки, стиснал ранената си ръка, със зачервени от болка очи. Мис Вейл отиде да говори със съдията и за по-малко от минута го предума да допусне заместник на ранения състезател.

На огневата позиция се бяха наредили трийсетина състезатели. Бен прекрачи преградното въже и зае мястото си сред тях. Пусна брезентовата торба от едната страна на постелката и кутията с пушката от другата. Отвори кутията и извади уинчестъра. Беше късно за пробни изстрели, дори колкото да загрее цевта на пушката. На сто метра от огневата линия служители на стрелбището подменяха използваните мишени с нови.

Докато поставяше на ушите си електронните заглушители на Карл и заемаше правилната легнала поза, която бе усвоил още преди много години при обучението си като снайперист, Бен се запита дали все пак бе разчел добре силите си за предстоящото изпитание. Сърцето му биеше забързано. Отдавна не бе стрелял по този начин. Твърде отдавна.

Той погледна през рамо към съседната позиция. Мъжът до него беше написал по военному с печатни букви името си върху сивата метална кутия за патрони, положена отстрани на тревата. Б. Л. Джонсън. Някогашният инструктор от морската пехота, когото Карл му бе споменал. За миг погледите им се срещнаха. Джонсън беше в известен смисъл различен от Карл. Имаше вид на човек, който през живота си не бе стрелял само по хартиени мишени. Той се усмихна на Бен — нито приятелски, нито агресивно, а просто като човек, който си знае работата. После отново насочи цялото си внимание към пушката.

Докато оглеждаше мишената през оптическия мерник, Бен усети как пулсът му се учести. Беше на някакви си сто метра, но външният кръг бе не по-голям от чиния за хранене, разделен на поредица от концентрични окръжности, като в средата се намираше черен кръг с размери на чаена чинийка. В центъра на черния кръг пък имаше кръгче с размери на голяма монета — онова, което стрелците наричаха „хикс“. Попадение в хикса носеше десет точки, в първото кръгче около него — девет, в следващото — осем, и т.н.

Правилата на турнира бяха безмилостно прости. Състезателите щяха да стрелят по мишени на сто, петстотин и хиляда метра. По десет изстрела на мишена, като за резултат под деветдесет набрани точки следваше дисквалификация. Трудно. Бен затаи дъх, щракна пълнителя на мястото му и дръпна назад копринено гладкия затвор на уинчестъра.

Публиката мълчеше.

Бен погледна през рамо и видя на двайсетина метра зад гърба си Карл и мис Вейл да го наблюдават съсредоточено. До старицата бе застанал и Клийвър, който му хвърляше злобни погледи.

Съдията подаде команда за започване на стрелбата.

Бен освободи с палец предпазителя. След бърза балистична калкулация постави кръстчето на оптическия мерник на няколко сантиметра под центъра на мишената, понеже мерникът беше центрован за триста метра дистанция.

Вляво от него пушката на Били Лий Джонсън изтрещя и от земята под дулото се вдигна облаче прах.

Бен затаи дъх. Кръстчето на оптическия мерник трептеше на фона на мишената. Леко нагоре, леко надолу, встрани. По челото му се стичаше пот, лютеше на очите му. Той примигна.

В съзнанието си отново видя Чарли. Сети се за жертвите от бомбения атентат в Корфу, за убитите и осакатените. Сети се за Никос Карапиперис, за Зоуи Бредбъри, за мъките, които преживяваше семейството й. За Ронда и детето й, което щеше да расте без баща. Всичко това — заради мъжа, застанал на няколко метра зад него.

Различните хора изживяват различно гнева. За някои той е форма на стрес, която пречи на концентрацията, притъпява мисълта и забавя реакциите. Самият Бен неведнъж бе наблюдавал този нежелан ефект.

Но при него гневът беше нещо различно. Той винаги бе съумявал да го овладее, да го канализира, да впрегне енергията му в своя полза. Гневът му помагаше да се концентрира. С кожата на дланите си той усещаше всяка най-малка подробност от повърхността на приклада и ложата на карабината. Погледна отново през мерника. Сякаш изведнъж образът в него се бе заковал, неподвижен като скала. Мишената се виждаше ясно и отчетливо. Той си представи, че се прицелва в главата на Клийвър.

Спусъкът беше толкова мек, че той едва усещаше допира му върху първата става на показалеца си. Изведнъж механизмът изщрака, пушката го ритна в рамото, целта в зрителното поле на мерника се изгуби за миг, после отново се появи. Куршумът бе попаднал точно на ръба на хикса.

Май не си забравил как става тая работа, помисли си той. А един час по-късно тази мисъл се бе превърнала в убеденост.

Още след първия рунд седем от трийсетте участници отпаднаха от състезанието. Дадоха двайсетминутна почивка, през която служители свалиха използваните мишени и поставиха нови, отдалечени с четиристотин метра повече от огневата позиция. Бяха малко по-големи от предишните, но дори през оптическите мерници изглеждаха микроскопични.

Започна вторият рунд. Бен бе очаквал, че петстотинметровата дистанция ще има поразяващ ефект върху състезателите, и не се бе излъгал. След края на рунда бяха останали само деветима. Той беше един от тях. Между преминалите в трети рунд бе и Били Лий Джонсън, бившият морски пехотинец. Когато поглеждаше към Бен, той вече не се усмихваше както преди.

Ала Бен не се интересуваше от Били Лий. Той се радваше на факта, че Клейтън Клийвър беше наблизо и го наблюдаваше. Стрелбата му беше послание до Клийвър — толкова недвусмислено, сякаш се бе изправил лице в лице и му го бе казал в очите. Той искаше да му вземе страха и по всичко личеше, че е на път да успее.

След като служителите отстраниха мишените от петстотинметровата дистанция, неколцината оцелели се приготвиха за истинското изпитание. На хиляда метра всичко изглежда много, много дребно, дори през увеличителните стъкла на оптически мерник. Но стрелбата на такава дистанция не означава само да държиш стабилно пушката и да дръпнеш спусъка. Тук играят роля още много странични фактори. Внезапен порив на вятъра може да отклони куршума от желаната траектория. Това трябва да се предвиди. А също и параболичната дъга, която описва летящият куршум под влияние на земното притегляне. Бен бе изчислил, че на хиляда метра отклонението от правата линия може да достигне метър и половина. Това се компенсираше с насочване на пушката високо над целта и тъкмо тук се проявяваше истинското умение на снайпериста, граничещо с изкуство.

Съдията подаде сигнал за начало. Бен дръпна затвора назад и погледна през мерника. Мишената едва се виждаше. Беше толкова дребна, че човешките сетива почти не я долавяха, и същевременно така отпечатана в съзнанието му, сякаш освен нея нищо друго не съществуваше във вселената.

Майната му, да става каквото ще.

Той стреля. Дръпна затвора, изхвърли празната гилза, после бутна лоста напред и вкара нов патрон в цевта.

Стреля отново.

Пушката подскачаше като жива в ръцете му. Той отново дръпна затвора. Беше като в херметическа капсула, в някакъв свой свят, в който не съществуваше нищо друго, освен самия той, мишената и силите, които се опитваха да му попречат да я улучи. Дори пушката не съществуваше, освен като продължение на собственото му тяло и съзнание.

В този момент дори Клийвър бе престанал да съществува. Забравил за всичко, Бен продължи да стреля, докато изразходва и десетте патрона. Едва тогава погледна през мерника.

Изпусна шумно въздуха от дробовете си. В мишената имаше една-единствена дупка. Широка, леко безформена, с назъбени краища. Десетте изстрела бяха попаднали практически един върху друг. Перфектна десетка. Сърцето му подскочи в гърдите. Бе спечелил турнира.

Да, ама не.

Служителите от стрелбището пристигнаха до огневата линия с малките си електрически колички, за да обявят резултата сред бурните аплодисменти и одобрителни викове на тълпата. Двама състезатели бяха постигнали максимума. Той и Били Лий Джонсън. С равен брой точки.

Победител нямаше.

Бившият морски пехотинец и снайперист дойде при Бен, за да го поздрави.

— Страхотна стрелба, приятел. Къде си се учил?

— В младежката бригада — отвърна Бен.

— Тайбрек, господа — обяви съдията. — Как искате да излъчите победителя?

Джонсън се ухили.

— Ти избирай — каза той на Бен.

— Каквото си поискам, така ли?

Джонсън кимна.

— Каквото ти е по душа.

— Дай тогава да скъсим леко дистанцията — каза Бен. — На сто метра. Имаме по един изстрел. Който уцели, печели.

— Сто метра? Ти шегуваш ли се?

Бен не отговори.

— Е, както кажеш — рече Джонсън и завъртя многозначително очи към съдията, който повдигна рамене.

Двамата отидоха и сами поставиха мишените си на стометровата дистанция.

— Изчакайте малко — подвикна Бен, коленичи на тревата и завърза обувката си, докато Джонсън и съдията се обърнаха и закрачиха обратно към огневата позиция. Бен се изправи и се затича след тях, за да ги настигне. Когато наближиха преградното въже, той забеляза втренчените в него погледи на зрителите. Мис Вейл не бе мръднала от мястото си, нито Клийвър, който стоеше чинно до нея и го гледаше с омраза. Докато пристъпваше към огневата позиция, очите им се срещнаха и Бен видя как лицето на Клийвър от бледо стана моравочервено, как той наведе глава и заби поглед в обувките си.

Заеха позиции за стрелба.

— Ти пръв — каза Джонсън.

Бен се прицели, без да бърза. Слънцето безмилостно жареше тила му. Цикади стържеха гръмогласно в тревите; звукът се смесваше в душния въздух с жуженето на възбудената тълпа.

Мекият спусък поддаде под нежното му докосване и механизмът щракна. Пушката ритна злобно назад, цевта подскочи, образът в оптическия мерник изчезна за миг, после пак се появи.

Сред тълпата премина сподавен ропот; всички бяха насочили бинокли, за да открият дупката в мишената.

— Не улучи! — обяви Джонсън, самодоволно ухилен. — Вън си.

— Дори хартията не е уцелил — извика някой от зрителите и тълпата замърмори разочаровано.

Бен погледна през оптическия мерник и се усмихна.

— Чакайте! — извика друг зрител. — Та той изобщо не се е целил в мишената!

Карл също бе видял резултата.

— Майчице мила! — ахна той. Провря се под преградното въже и се приближи към Бен, ококорил очи.

Джонсън също го бе видял. Лицето му беше бяло като тебешир.

Сред ниската трева в подножието на мишената, на няколко сантиметра една от друга бяха забити две кибритени клечки. Едната гореше, бледият й пламък потрепваше на лекия ветрец.

— Този човек уцели клечката! — извика някой.

Карл си бе глътнал езика.

Мърморенето на тълпата прерасна в развълнувано бръмчене. Хората го гледаха смаяни.

— Това е най-добрият изстрел, който някога съм виждал — заяви съдията, като го плесна с длан по рамото. — Едно на милион. Къде ти, едно на десет милиона!

— Не е възможно — извика Джонсън. — Той е запалил клечката още докато беше там.

Съдията поклати глава.

— Нищо подобно. Ако я беше запалил тогава, досега да е изгоряла до долу. Вие затова ли се забавихте с прицелването, господине? — попита той усмихнато Бен.

— Да уцелиш клечка на сто метра — промърмори Карл — е едно. Но да я запалиш? — Той примигна няколко пъти, после цялото му лице се разтегна в усмивка.

— Ти си — каза Бен на Джонсън. — Има още една клечка.

— Това къде си го научил, по дяволите? — възкликна Джонсън.

— Стар номер, от войската.

— В моята войска не са ни учили на такива номера.

— В моята обаче, в моя полк, ни учеха.

Снайперистът от морската пехота положи пушката си на земята.

— Това не го мога — каза той. — Няма смисъл да опитвам. — Той протегна ръка и Бен я разтърси.

Състезанието приключи. Бен внимателно постави уинчестъра на Карл в кутията и му я подаде. Младежът я пое със здравата си ръка, все така широко ухилен, въпреки болката.

Когато Бен приближи до преградното въже, мис Вейл го прегърна сърдечно.

— Помислих си, че ще припадна от напрежение — прошепна тя в ухото му.

— А сега някой да закара Карл в болница — каза Бен. Зад гърба си усети нечие присъствие; извърна се и видя дребната фигурка на Меги, която го гледаше възхитено.

— Аз ще го закарам — предложи тя. — Мисля, че Анди вече си е тръгнал. Явно му беше неудобно от случилото се.

— Благодаря ти — отвърна Бен. — Е, приятно ми беше да се запознаем, Меги. — Той се обърна към Карл. — А на теб всичко хубаво и… скорошно оздравяване.

— Още не мога да повярвам на очите си! — възкликна Карл, докато Меги го дърпаше за лакътя. Тя поведе момчето към паркинга, като за миг се обърна и през рамо се усмихна на Бен.

Мис Вейл не пускаше ръката му, обсипвайки го с похвали. Съдията се приближи към тях.

— Трябва да дойдете да си получите наградата — каза той. — Пък и журналистите ви очакват.

— После — отвърна Бен, докато претърсваше с поглед тълпата. Мястото, където допреди малко бе стоял Клийвър, сега беше празно. — Къде е Клейтън? — попита той мис Вейл.

— Трябваше да се обади по телефона — отвърна тя. — Изведнъж се сети, че имал важен разговор. Сигурно се е прибрал в къщата.

— Е, ще се видим по-късно — каза Бен.

— Ама къде отиваш?

— Двамата с Клейтън трябва да обсъдим някои въпроси.